id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
63282 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63282 | Тибурон | Тибурон (, „Акула“) е град в окръг Марин, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Той е с население от 9165 души (по приблизителна оценка от 2017 г.).
В Тибурон е развит туризмът. Градът предлага хубави гледки към Санфранциския залив, Алкатрас и Сан Франциско. Има пристанище, от където може да се вземе ферибот до Пристанище Сан Франциско. |
63283 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63283 | Томалес | Томалес () е населено място в окръг Марин, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Той е с население от 210 души (2000). |
63284 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63284 | Удейкър | Удейкър ("Woodacre") е населено място в окръг Марин, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, Съединените американски щати. Удейкър се намира на 8 мили (13 km) юг-югозапад от Новато и на 8 мили северозападно от Сан Рафаел.
Населението е 1348 при преброяването през 2010 г. Първата пощенска станция тук е открита през 1925 г. |
63285 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63285 | Напа (град) | Напа () е град и окръжен център на окръг Напа в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Напа е с население от 72 585 души. (2000) Общата площ на Напа е 46,10 кв. км (17,80 кв. мили). |
63286 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63286 | Американ Кениън | Американ кениън или Американски каньон ("American Canyon") е град в окръг Напа, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Американ Кениън е с население от 9774 души. (2000) Общата площ на Американ Кениън е 10,70 кв. км (4,10 кв. мили), изцяло суша.
Американ Кениън се намира на 56 км (35 мили) североизточно от Сан Франциско. |
63287 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63287 | Калистога | Калистога (Calistoga) е град в окръг Напа, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Калистога е с население от 5190 души. (2000) Общата площ на Калистога е 6,70 кв. км (2,60 кв. мили). |
63288 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63288 | Диър Парк (Калифорния) | Диър Парк ("Deer Park", „Еленов парк“) е населено място в окръг Напа, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Има население от 1433 души (2000). Общата площ на Диър Парк е 14,8 кв. км (5,7 кв. мили). |
63289 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63289 | Света Елена (Калифорния) | Света Елена () е град в окръг Напа, в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Света Елена е с население от 6196 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). Общата площ на Света Елена е 12,30 кв. км (4,70 кв. мили). |
63291 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63291 | Гевгели | Гѐвгели или Гевгелия, понякога Гевгелий (, "Гевгелия", ; , "Гевгели", , "Джевджелия"), е град в Северна Македония с население от около 15 000 души. Център на община Гевгели.
География.
Гевгели се намира на южната граница на Северна Македония, на десния бряг на река Вардар, на главния път от Белград за Атина в областта Боймия, част от Гевгелийско-валандовската котловина.
История.
Етимология.
Най-вероятно името "Гевгели" идва от турското "gölgeli", което означава място с много сенки.
В Османската империя.
Съвременното развитите на Гевгели започва в средата на XIX век. Църквата „Възнесение Господне“ („Свети Спас“) е от 1842 година. През 1873 година е построена железопътната линия Скопие – Солун, минаваща през града. Гевгели е център на каза в Солунския вилает на Османската империя. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Гевгели (Ghevghéli), Воденска епархия, живеят 1740 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Гергеля (Gherghelya)" е посочен като град с 248 домакинства със 108 жители мюсюлмани, 1056 българи и 27 цигани.
През май 1878 година Георги Баялцалиев и Ичо Доганов от името на Гевгелийската българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.
През октомври 1880 година Гевгели е нападнат от гръцката чета на Панайотис Калогирос.
След войната Екзархията полага усилия да се възстанови българското църковно-просветно дело в Гевгели. В 1882 година е изпратен за гевгелийски свещеник Тома Ташев (Тошев), който е определен за учител в Мачуково, но поради закриване на училището се връща в Солун. В Гевгели той служи в новооткрития български параклис. През март 1882 година в Гевгели е избрана нова българска община с председател Тома Ташев, който е утвърден от Екзархията. Членове на общината са Георги Хаджиначков, Поне Дудаклиев, Тано Момков, Христо Дуган, Тано Стоянов, Георги Бутров, Христо Машков, Коста и Христо Стоянови. Общината иска от Екзархията още един свещеник и църковни книги. Свещеник Тома по-късно е убит от гръцки андарти.
На 14 юли 1895 година Гоце Делчев основава комитет на ВМОРО в града.
След Солунските атентати османските власти на 21 април 1903 година арестуват по подозрения енорийския свещеник Тома Ташов, първенците Георги Баялцалиев, хаджи Нако (Нано) Николов, Г. Йосифов, Петър Дерменджиев и други.
През 1896 година е издигната екзархийската църква „Св. св. Кирил и Методий“.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 "Гевгелий" е малък градец с 3000 жители българи, 650 турци, 175 черкези, 120 власи и 230 цигани.
В конфесионално отношение Гевгели е разделен на българска екзархийска и патриаршистка част. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в града има 1840 българи екзархисти, 2240 българи патриаршисти гъркомани, 80 българи патриаршисти сърбомани, 8 българи униати, 15 гърци, 72 власи, 30 албанци и 90 цигани. В града функционират две български и две гръцки училища – по едно основно и прогимназиално.
От 1900 до 1908 година председател на българската община е Кирил Рилски.
При избухването на Балканската война в 1912 година 63 души от Гевгели се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение. Градът е освободен в средата на октомври от четите на Ичко Димитров, Михаил Радев и Георги Тодоров, които са част от Първа отделна партизанска рота на Македоно-одринското опълчение. В града се установява военно-административна българска власт.
На 20 юни 1913 година, по време на Междусъюзническата война, Гевгели е обстрелван от гръцката армия, а 33-ма българи католици са отведени на заточение.
Католическият свещеник Ван ден Пукхейд пише:
В Сърбия и Югославия.
След Междусъюзническата война в 1913 година градът попада в Сърбия и голяма част от гъркоманите се изселват в Гърция – в Боймица, Ругуновец и на други места. През Първата светова война градът е освободен от българската армия на 29 ноември 1915 година. Според Димитър Гаджанов в 1916 година в "Гевгелии" живеят 825 турци и 4100 българи.
Поне 25 души родом от Гевгели, в редиците на българската армия, загиват на фронта във войните за национално обединение на България.
След загубата на войната Гевгели е върнат на Сърбия (Кралство на сърби, хървати и словенци).
По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Васил Г. Манолев от Богданци е български кмет на Гевгели от 8 август 1941 година до 8 октомври 1942 година. След това кметове са Илия Дим. Богоев от Струмица (9 ноември 1942 – 22 юли 1943), Благой Пан. Дубров от Кавадарци (22 юли 1943 – 4 декември 1943) и Иван Дим. Шопов от Гевгели (4 февруари 1944 – 14 юли 1944).
След това градът влиза в новата федерална Югославия, за да стане част от Северна Македония в 1991 година. През 1946 година в града е проведен показен противобългарски съдебен процес над 11 жители на града и Богданци и Кавадарци като Йоско Йосифов, поп Аврам, Георги Попгонов и други. Местният жител с българско самосъзнание Лазар Камов, на 50 години, е убит без съд и присъда в планината.
Според преброяването от 2002 година градът има 15 685 жители.
Личности.
В началото на ΧΧ век Гевгели е смесен българо-гъркомански град. От Гевгели е видния деец на ВМОРО Илия Докторов, ръководител на революционната околия от 1903 до 1905 година. От Гевгели са и дейците на ВМОРО Иван и Тома Баялцалиев. През 20-те години виден жител на града е войводата на ВМРО Георги Хаджимитрев (Георги Гевгелийски).
Световно известен през 30-те години става членът на Политбюро на ЦК на БКП Васил Танев, роден в Гевгели, оправдан на Лайпцигския процес, член на Изпълнителния съвет на Профинтерна. От гевгелийско гъркоманско семейство произхожда гръцкият поет Георгиос Вафопулос. Виден гевгеличанин през 40-те години е участникът в комунистическата съпротива и интербригадист Иван Дойчинов.
В по-ново време от Гевгели са академик Георги Старделов, председател на МАНИ и Стефан Марковски, съвременен северномакедонски писател и философ.
Други.
На Гевгели е наречен Гевгелийският квартал () в София и една от улиците в него (). |
63292 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63292 | JavaScript | JavaScript е интерпретируем език за програмиране, разпространяван с повечето уеб браузъри. Поддържа обектно ориентиран и функционален стил на програмиране. Създаден е в Netscape през 1995 г. Най-често се прилага към HTML кода на интернет страница с цел добавяне на функционалност и зареждане на данни. Може да се ползва също за писане на сървърни скриптове JSON, както и за много други приложения. JavaScript не трябва да се бърка с Java, съвпадението на имената е резултат от маркетингово решение на Netscape. Javascript е стандартизиран под името EcmaScript.
История.
JavaScript е разработен първоначално от Брендан Айк под името Mocha, като по-късно е преименуван на LiveScript и накрая на JavaScript. LiveScript е официалното име на езика когато за първи път бива пуснат в бета версиите на Netscape Navigator 2.0 през септември 1995 г., но е преименуван на JavaScript на 4 декември 1995 г.
Описание.
JavaScript е програмен език, който позволява динамична промяна на поведението на браузъра в рамките на дадена HTML страницата. JavaScript се зарежда, интерпретира и изпълнява от уеб браузъра, който му осигурява достъп до Обектния модел на браузъра. JavaScript функции могат да се свържат със събития на страницата (например: движение/натискане на мишката, клавиатурата или елемент от страницата, и други потребителски действия). JavaScript е най-широко разпространеният език за програмиране в интернет. Прието е JavaScript програмите да се наричат скриптове.
Възможности.
JavaScript може да влияе на почти всяка част от браузъра. Браузъра изпълнява JavaScript кода в цикъла на събития т.е. като резултат от действия на потребителя или събития в браузъра (например document.onLoad).
Основни задачи в повечето JavaScript приложения са:
Какво не може да се прави с помощта на JavaScript:
Разлики с Java.
Освен съвпадението в част от името, двата езика нямат кой знае какви прилики, дори са разработени от различни корпорации (Java е дело на Sun, a JavaScript е разработка на Netscape). Java е популярен език за програмиране не само на интернет приложения, но и на самостоятелни програми за различни платформи. Интернет приложенията на Java се наричат аплети. Те са файлове с разширение .class и се вмъкват в HTML документа между таговете codice_1 и codice_2.
Основи на езика.
Зареждане.
JavaScript кодът може да се вмъква в HTML документа между двойката елементи <script> и</script>. Когато срещне тага <script>, браузърът разбира, че трябва да спре интерпретирането на HTML кода и да започне да обработва скрипта, намиращ се между <script> и </script>. Този скрипт не е задължително да бъде написан на JavaScript. Има и други езици за писане на скриптове, например VBScript. Но езикът по подразбиране е JavaScript. В следния пример създаваме уеб страница в която е вмъкнат JavaScript код, който да изписва на екрана „Здравей!“
<!Doctype HTML>
<html>
<head>
<title>javascript</title>
</head>
<body>
<script>
document.write("Здравей!");
</script>
</body>
</html>
Препишете горния код в някой текстов редактор и запазете файла като hi.html. След това го отворете с някой браузър.
Другият начин да заредите JavaScript е да го поставите в отделен файл. В следващия пример отново ще напишем „Здравей“ на екрана, но ще заредим скрипта си от отделен файл.
Първо създаваме файла Hello.js:
document.write("Здравей!");
След което трябва да променим Hello.html от предходния пример по следния начин:
<script>
document.write("Здравей!");
</script>
<script src="Hello.js"></script>
Това разделение на javascript логиката от HTML структурата е един от основните принципи на Софтуерното инженерство.
Променливи.
Променливите в JavaScript са динамични и могат да съдържат стойности от всеки тип. Декларират се чрез ключовата дума codice_3 следвана от името на променливата или списък от променливи. Възможно е също да присвоите стойност на променливата при декларация чрез оператора =. По подразбиране стойността на променливата ще бъде codice_4.
var greeting = "Здравей!", x = 42;
document.write(greeting);
Тук имаме списък от променливи. Името на първата е greeting, а стойността ѝ е „Здравей!“. Когато отпечатваме променливата greeting ние всъщност отпечатваме стойността ѝ „Здравей!“.
Имена на променливи.
Имената на променливите в JavaScript не трябва да започват с цифра, могат да започват с малка или голяма буква, _ или $ и да съдържат само тези знаци както и числа. Всички останали символи са забранени. Името на променливата не може да е ключова дума или оператор.
//Валидни имена на променливи:
var ninja, apples_and_oranges, var56, $, nutsAndBolts;
//Невалидни имена на променливи:
var 3, var, "test", if, while, 5wtx1;
Обхват на променливите.
В JavaScript има два вида обхват за променливите: функционален и глобален.
Константи.
От версия ES6 на ECMAScript е възможно декларирането на константи с ключовата дума const. В миналите версии на езика даден обект може да се замрази codice_7 което спира промяната на стойностите на членовете му.
//Деклариране на константа с числото Пи:
const PI = 3.141592653589793;
//Използване на константата при инициализация на друга променлива
var a = PI * 2;
//Ще върне грешка "TypeError", защото константите не могат да бъдат променяни
PI = 3.14;
Прости типове данни.
В JavaScript има няколко основни прости типа данни:
//Инициализиране на числова променлива:
var a = 3;
//Инициализиране на променлива с низ
var b = "JavaScript iz kuwl";
//Инициализиране на булева променлива
var c = true;
//Извеждане на типа на данните в променливите
alert(typeof a);
alert(typeof b);
alert(typeof c);
Този пример създава променливи с начална стойност от три различни типа данни, поддържани от JavaScript. Първо използваме ключовата дума typeof, за да върне типовете данни и след това ги подаваме като параметри на функцията alert за да бъдат показани в диалогов прозорец.
Оператори.
Езикът JavaScript притежава два вида оператори, с един или два аргумента. Единичните (едноаргументни) оператори променят стойността на дадена променлива или израз в скоби, докато двойните (двуаргументни) оператори връщат нова стойност като резултат.
var sum = 5 + 7; //sum става 12
var negative = -9; //отрицателният знак може да е и едно- и двуаргументен
var subtraction = 12 – 7; //subtraction става 5
Стриктното равенство/неравенство проверява стойността или типа на променливите.
Равенството/неравенството проверява само стойността и не се препоръчва защото ако се провери „1“ и 1 това е вярно, но „1“ е низ а 1 е число!!!
var five = 5,
seven = 7,
greeting = "Здравей!";
document.write(five + seven); //изписва сбора на five и seven т.е. 12
document.write("<br />"); //добавя HTML тага за нов ред
document.write(greeting + five); //изписва "Здравей!5"
Забележете че резултата от събирането на greeting и five е „Здравей!5“. Когато стойността на едната или двете променливи не е число, резултатът е стойностите „слепени“ в нов низ.
//при присвояване на стойност могат да се използват оператори
//например:
var x = 5;
x = x + 5; // x става 10
x += 5; // също добавя 5 към x
var y = 12;
y -= 1; // y става 11
y *= 2; // y става 24
Сложни типове данни.
Абстрактните типове данни в JavaScript са полезни. Те включват масиви, функции и обекти.
Масиви.
Масивите съдържат списък от елементи и се бележат с [].
// създаване на нов масив:
var empty = []; // празен масив
var my_data = [1, 2, 3, "Hi!", "Bye!", -2.11 ];
var array_of_arrays = [[1, 2, 3], [4, 5, 6], "Anything else?"]; // масив от масиви
Тъй като JavaScript е динамичен език, елементите от масива могат да са от различен тип. Един масив може да съдържа други масиви, обекти и функции.
Функции.
Функциите съдържат код, който ще бъде изпълнен когато функцията бъде извикана. Функцията винаги връща стойност, а ако в края няма return функцията връща undefined. Функциите могат да приемат параметри (аргументи) и да връщат резултат от всякакъв вид: число, текст, обект, масив или друга функция.
// декларация на функция "Кажи "Здравей!" с параметър "име"; връща текста "Здравей, _име_ !"
function SayHello(name) {
return "Здравей, " + name + "!";
// този запис е еквивалентен на горния запис:
var SayHello = function(name) {
return "Здравей, " + name + "!";
// извикване на функцията "Кажи "Здравей!"
SayHello("Иван"); // Здравей, Иван!
Функциите са много гъвкави структури и са едно от най-добрите неща в JavaScript. Позволяват за [[Затваряне (информатика)|логическо затваряне]] и [[Scope (computer science)|обособен обхват на променливите]].
// създаване на нова функция, която връща функция, която връща името на зададеното като параметър число:
// външната функция се изпълнява веднага след като е дефинирана
var numberName = (function() {
var names = ["нула", "едно", "две", "три", "четири", "пет", "шест", "седем", "осем", "девет", "десет"];
return function(n) {
return names[n];
}());
numberName(6); // връща "шест"
Обекти.
Обектите съдържат свойства и методи. Те са съвкупност от данни и функции, които работят за изпълнението на свързана задача, бележат се с {}.
// създаване на нов обект "студент" със свойства име, оценка и функция за дрямка:
var student = {
name : "Иван",
grade : 4.50,
// прилагане на метода на студента за дрямка и извеждане на оценката
student.nap();
alert(student.grade);
Чести грешки при програмиране с JavaScript.
Много пъти ще видите JavaScript кода обвит в HTML коментар. Към 2013 г. тази практика е излишна. Някои по-стари браузъри, които вече не са в употреба, не разбират JavaScript. Затова трябва да скривате скрипта в [[HTML]] коментари. Така по-старите версии на браузърите ще помислят JavaScript кода за коментар и няма да съобщят за грешка.
Ето как ще изглежда скрипт заграден с коментари: Не го правете освен ако не искате да поддържате много стари браузъри!!!
<script>
document.write("Здравей!")
</script>
Функцията document.write не се препоръчва, защото може да има неочаквани резултати (подмяна на съдържането). В следващия пример използваме един от чистите начини да вмъкнем [[HTML]] таг:
<script>
document.body.innerHTML += "<h1>Здравей!</h1>";
</script>
Вижте също.
[[Категория:JavaScript| ]]
[[Категория:Изобретения в САЩ]]
[[Категория:Основани в САЩ през 1995 година]] |
63293 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63293 | Света Елена (остров) | Света Еле́на ( ) е остров в южната част на Атлантическия океан, разположен на 2800 km на запад от бреговете на Ангола. Той е част от задморската територия Света Елена, Възнесение и Тристан да Куня на Обединеното кралство. Малка част от острова: две къщи, където е живял Наполеон Бонапарт, и долината където е погребан, са територия на Франция.
Открит е от португалски мореплаватели през 1502 година. Тогава островът е необитаван. Управляван от Източноиндийската компания от 1657 година. В колониалната епоха до построяването на Суецкия канал, островът играе важна роля за корабите, пътуващи между Великобритания и Индия. Там те се снабдяват с пресни продукти и вода. Наполеон Бонапарт живее в изгнание на острова от 1815 г. до 5 май 1821 г., когато умира.
Столицата на Света Елена е Джеймстаун. Населението на острова е малобройно и си остава лоялно към Британия. Въпреки това, малките размери и геополитическата незначителност на острова са накарали много от островитяните да обвинят британското правителство в игнориране на острова. Икономиката на острова, въпреки предходните си високи постижения, в днешно време е много отслабнала и почти напълно се държи на помощта на Лондон.
Островът е много известен благодарение на Наполеон Бонапарт, който прекарва в изгнание тук последните си години. Туристическата промишленост на острова в голямата си част е свързана именно с този аспект от историята на острова.
Островът е кръстен на майката на първия християнски римски император Константин I Елена от Константинопол.
Населението на Света Елена е 4534 души към 2016 година.
История.
Ранна история (1502 – 1658).
Повечето исторически сведения твърдят, че островът е забелязан на 21 май 1502 г. от галисийският мореплавател Жуау да Нова, който пътува от името на Португалия. Той кръщава острова по името на Елена Константинополска, вероятно във връзка с католическия празник (3 май) на намирането на Животворния кръст от Света Елена в Йерусалим.
Един от първите английски пиратски капитани от епохата на Великите географски открития - сър Франсис Дрейк - вероятно също забелязва острова в хода на последния етап от околосветското си пътешествие (1577 – 1580). По-нататъшни посещения от други английски изследователи правят местоположението на острова по-широко известно. Впоследствие английски бойни кораби започват да причакват в района португалски караки, връщащи се от Индия, както и кораби на испански пътешественици.
В борбата си да развият търговията си с Далечния Изток, холандците също започват да посещават острова. Португалците и испанците скоро спират да посещават острова, отчасти защото използват пристанища в Западна Африка, но и защото корабите им са нападани от англичани и холандци.
Нидерландската република официално предявява претенции към Света Елена през 1633 г., макар и да няма доказателства те някога да са го заселвали, колонизирали или укрепвали, но впоследствие се отказва да ги поддържа и към 1651 г. вече трайно са пренасочили усилията си колонията си при нос Добра надежда.
Източноиндийска компания (1658 – 1815).
През 1657 г. Оливър Кромуел дава на Британската източноиндийска компания харта за управление на остров Света Елента, а на следващата година компанията решава да укрепи острова и да го колонизира с плантатори. Първият губернатор, капитан Джон Дътън, пристига през 1659 г., правейки Света Елена една от първите британски колонии извън Северна Америка и Карибския регион. Построени са къщи и укрепление. След Реставрацията на Стюартите през 1660 г., Източноиндийската компания получава кралска харта, която ѝ дава правото да строи и колонизира на острова. По това време крепостта е кръстена Джеймс форт, а градът – Джеймстаун, в чест на херцога на Йорк, крал Джеймс II.
Между януари и май 1673 г. Нидерландската източноиндийска компания насилствено превзема острова, но британски подкрепления връщат контрола на Британската империя. Компанията среща трудности с привличането на нови имигранти и започват да се пораждат безредици и бунтове сред местното население. Екологическите проблеми на обезлесяването, ерозията на почвата, вредителите и засушаването карат губернатор Айзак Пайк да предложи през 1715 г. населението да се премести на Мавриций. По този план не се работи и компанията продължава да финансира общността, поради стратегическото местоположение на острова. Към 1723 г. населението на Света Елена възлиза на 1110 души, от които 610 роби.
Губернаторите през 18 век се опитват да се справят с проблемите на острова като засаждат дървета, подобряват укрепленията, елиминират корупцията, построяват болница, справят се с небрежността към посевите и добитъка, контролират употребата на алкохол и въвеждат законови промени. Островът се радва на дълъг период на просперитет от около 1770 г. Капитан Джеймс Кук посещава острова през 1775 г. през последния етап на второто си околосветско пътешествие. Църквата Свети Джеймс е построена в Джеймстаун през 1774 г., а плантационната къща е създадена през 1791 – 1792 г. (която впоследствие става официалната резиденция на губернатора).
Едмънд Халей посещава Света Елена, след като напуска Оксфордския университет през 1676 г. и установява астрономическа обсерватория със 7,3-метров телескоп, с който да изучава звездите от Южното полукълбо. През този период Света Елена е важно пристанище на Източноиндийската компания. Нейните кораби спират на острова на връщане от Британска Индия и Китай. При Света Елена корабите могат да напълнят запасите от вода и провизии и по време на война да образуват конвои, които да плават, защитавани от корабите на Кралските ВМС.
През 1792 г. вносът на роби е забранен, а губернаторът Робърт Патън препоръчва на компанията да внася китайска работна ръка. Наемните работници пристигат през 1810 г., като броят им достига 600 души към 1818 г. На много е позволено да останат на острова, а техните наследници се интегрират в местното население. Преброяването от 1814 г. споменава 3507 души, живеещи на острова.
Същевременно започва поетапна еманципация на над 800 местни роби, завършена през 1827 г.
Британско управление (1815 – 1821) и заточение на Наполеон.
През 1815 г. правителството на Великобритания избира остров Света Елена като мястото за заточение на Наполеон Бонапарт. Той е отведен на острова през октомври 1815 г. Британците се подсигуряват, като изпращат гарнизон войници с опитен офицер на тогава необитаемия остров Възнесение, който се намира между Света Елена и Европа. Той живее в къща на острова, в която умира на 5 май 1821 г.
Източноиндийска компания (1821 – 1834).
След смъртта на Наполеон, хиляди временни посетители са изтеглени и Източноиндийската компания си връща пълния контрол над Света Елена. Между 1815 и 1830 г. компанията построява шхуната „Света Елена“, която е на разположение на местната власт и прави множество маршрути ежегодно между Света Елена и Южна Африка, пренасяйки пасажери и стоки двупосочно.
Наполеон възхвалява местното кафе по време на изгнанието си на острова и продуктът се радва на кратка популярност в Париж през години след смъртта му.
Между 1791 и 1833 г. Света Елена става място на редица експерименти за опазване, залесяване и увеличаване на валежите по изкуствен начин. Тази екологична намеса е тясно свързана с концептуализацията на процесите на екологичната промяна и помага да се установят основите на екологията.
Коронна колония (1834 – 1981).
Съгласно разпоредбите на Закона за Индия от 1833 г., властта над Света Елена е прехвърлена от Източноиндийската компания на Британската корона и островът става коронна колония. Последвалото административно намаляване на разходите довежда до дълготрайно намаляване на населението – тези, които успяват да си го позволят, напускат острова в търсене на по-добри възможности другаде. През втората половина на 19 век се развива парното корабоплаване, което не зависи от пасатите, а търговските пътища с Далечния изток вече не преминават през традиционния Атлантически океан, а през Червено море (след като е завършен Суецкия канал). Броят кораби, спиращи на острова, спада от 1100 към 1855 г. до едва 288 към 1889 г.
През 1858 г. френският император Наполеон III придобива, от името на правителството на Франция, къщата, в която е живял Наполеон Бонапарт, и земите около нея. Тя е френска собственост, администрирана от френски представител и под властта на министерството на външните работи на Франция.
На 11 април 1898 г. Джошуа Слоукъм, в хода на известното си самотно околосветско пътешествие, пристига в Джеймстаун. Той е сърдечно приет от губернатора и потегля от острова на 20 април.
В периода 1900 – 1901 г. над 6000 бурски затворници са изпратени на острова, сред които и Пит Кроние и жена му, след поражението му в битката при Пардеберг. В резултат на това населението на острова достига своя връх през 1901 г. – 9850 души.
През 1922 г. остров Възнесение става зависима територия от Света Елена, а през 1938 г. е последван от архипелага Тристан да Куня. През Втората световна война остров Възнесение е използван като военно летище, но остров Света Елена не е използван за военни цели.
Местното производство на тъкани от новозеландски лен е успешно възстановено през 1907 г. и генерира значителни приходи през Първата световна война. Цените на местните тъкани достигат максимална стойност през 1951 г. Въпреки това, тази промишленост упада вследствие транспортните разходи и конкуренцията на изкуствените тъкани. Така производството на тъкани спира окончателно през 1965 г.
1981 г. – наши дни.
През 1981 г. Света Елена и други коронни колонии са прекласифицирани като британски задморски територии. Островитяните губят правото си на свободна емиграция във Великобритания. През 1988 г. е въведен план, имащ за цел да спомага покачването на стандарта на живот на местните жители.
Конституцията на Света Елена влиза в сила през 1989 г. и предоставя управленчески правомощия на губернатора. През 2002 г. Великобритания дава пълноправно британско гражданство на островитяните.
География.
Света Елена е разположен в южната част на Атлантическия океан, в Средноатлантическия хребет, на над 2000 km от най-близката суша. Това е едно от най-изолираните места на света. Най-близкото континентално пристанище е Мосамедиш в Ангола. Кейптаун в РЮА се използва за повечето превози, като например доставка на поща към острова. Въпреки отдалечеността си, островът се счита за част от Западна Африка от ООН.
Площта на острова е 122 km2 и представлява главно назъбен терен с вулканичен произход (последните вулканични изригвания са станали преди около 7 милиона години). Крайбрежните райони са покрити с магмени скали и са по-топли и по-сухи от централните. Най-високата точка на острова, връх Даяна, е с височина 818 m. През 1996 г. той става първият национален парк на острова.
Климат.
Климатът на Света Елена е тропически, морски и умерен от Бенгелското течение и пасатите, духащи почти непрестанно. Все пак, климатът варира значително в различните части на острова. Температурите в Джеймстаун на северния подветрен бряг са от порядъка на 21 – 28 °C през лятото и 17 – 24 °C през останалата част от годината. Температурите в централните райони обикновено са с 5 – 6 °C по-ниски. Докато в Джеймстаун средното количество годишни валежи е много ниско, около 750 – 1000 mm падат по високите части и по южното крайбрежие, където е видимо по-облачно.
Флора и фауна.
Когато островът е открит за пръв път, той е бил покрит с уникална растителност, включително зелевото дърво "Melanodendron integrifolium". Вътрешността на острова е била гъста тропическа горна, а крайбрежните райони вероятно също са били доста озеленени. Съвременният пейзаж е доста различен – оголените скали са честа гледка в по-ниските райони, макар вътрешността на острова все още да е зелена, главно поради интродуцирана по-късно растителност. Първоначално бозайници няма, но с времето са донесени кучета, котки, говеда, магарета, кози, овце, мишки и зайци, а местните видове се оказват неблагоприятно засегнати от тях. Драстичната промяна на островния пейзаж се приписва именно на внасянето на тези животни. В резултат на това, местните растения "Acalypha rubrinervis" и "Nesiota elliptica" са изчезнали видове, а много други ендемични растения са застрашени от изчезване.
Националната птица на Света Елена е "Charadrius sanctaehelenae". Нейно изображение присъства на герба и на знамето на острова.
Света Елена е известен с високата си концентрация на ендемични птици и васкуларни растения. Във високите части живеят повечето от 400-те ендемични вида. По-голямата част от острова е идентифицирана от Бърдлайф Интернешънъл като важна за опазването на птиците, като североизточната час и югозападната част на острова са орнитологично важни места. Поради тези ендемични видове и изключителното разнообразие от местообитания, Света Елена е включена в списъка на Великобритания за бъдещи обекти на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
Биоразнообразието на Света Елена включва морски гръбначни, безгръбначни, гъби, неваскуларни растения, водорасли и други биологични групи. Смята се, че много значими открития относно флората и фауната на острова тепърва предстоят да бъдат направени.
Население.
Остров Света Елена е заселен за пръв път от англичаните през 1659 г. Към 2018 г. островът има население от 4897 души, които са основно с британски произход (плантатори и войници) или потомци на африкански роби. Повечето наемни работници, които идват на острова от Китай през 1810 г., впоследствие се връщат обратно в Китай.
Населението постепенно намалява от края на 1980-те години, но данните от преброяването през 2016 г. сочат, че се възстановява.
Религия.
Повечето жители на острова са англикани и са членове на диоцеза на Света Елена, който има свой собствен епископ и включва и остров Възнесение. 150-годишнината от основаването на диоцеза е отбелязана през юни 2009 г. На острова се изповядват също римокатолицизъм (от 1852 г.). Присъстват и редица протестантски секти - Армията на спасението (от 1884 г.), баптисти (от 1845 г.), Църквата на адвентистите от седмия ден, Новоапостолическата църква, както и Свидетели на Йехова.
Икономика.
Островът развива моноикономика до 1966 г., фокусирана върху отглеждането и преработването на лен за въжета. Днешната икономика на острова е слаба и почти изцяло поддържана от помощи, предоставяни от правителството на Великобритания. Публичният сектор доминира икономиката, като на него се падат около 50% от БВП на острова. Към 2005 г. инфлацията е 4%.
Туристическата индустрия е силно фокусирана върху къщата, където е бил заточен Наполеон. Има голф игрище, както и потенциал за спортен риболов. Света Елена разполага с три хотела, но пристигането на туристите зависи от бавно развиващото се летище.
На Света Елена се произвежда, според някои източници, най-скъпото кафе на света. Произвежда се и се изнася алкохолната напитка Тунги Спирит, която се прави от плодовете на кактуса "Opuntia ficus-indica". Друг източник на доходи са пощенските марки, които имат колекционерска стойност.
Официалната валута както на остров Света Елена, така и на остров Възнесение, е паунд на Света Елена. |
63294 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63294 | Света Елена (пояснение) | Света Елена е името на: |
63303 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63303 | Bash | Bash е UNIX shell написан от Брайън Фокс за проекта GNU като свободен софтуер, който да замести Bourne shell (sh).
Самото име е едновременно акроним, игра на думи и описание. Като акроним произлиза от "Bourne-again shell" „възродена обвивка“ или „отново обвивка на Борн“.
Въведение.
В UNIX-базираните системи командният интерпретатор изпълнява функцията на преводач между потребителя и ядрото на операционната система. Дълго време това е бил основният и най-добър начин за работа с UNIX. За разлика от създадените много по-късно системи с графичен интерфейс като Windows и MacOS, работата с командните интерпретатори се осъществява посредством текстови команди. Те могат да бъдат външни (в отделни изпълними файлове) или вградени в интерпретатора ("builtins").
Предшественици.
Един от първите командни интерпретатори за UNIX е Bourne shell (sh). Той носи името си от своя създател Стивън Борн и е бил включен в UNIX Версия 7 през 1979 година. Друг широко разпространен интерпретатор е C shell (csh), написан от Бил Джой в Калифорнийския университет в Бъркли като част от операционната система BSD. Със синтаксис подобен на езика C, C shell е изключително удобен и лесен за научаване от UNIX програмисти. Той е несъвместим с Bourne shell. Първият съществен опит за подобряване на възможностите на Bourne shell е интерпретаторът ksh (Korn Shell). Той съчетава нови възможности и съвместимост с Bourne shell.
Роден отново.
Създаден като част от проекта ГНУ, Bash (Bourne-Again Shell) е един от най-популярните командни интерпретатори в UNIX. Базира се на небезизвестния sh (Bourne Shell) като също така заимства функционалност от ksh (Korn Shell) и csh (C Shell).
Официално е започнат през 10 януари 1988 г. от Брайън Фокс към който по-късно се присъединява и Чет Рами. През 1995 г. Чет започва работа над Bash 2.0 официално обявен на 23 декември 1996 г. Bash посредством своя синтаксис и вградени команди предоставя възможност за програмиране. Той може да изпълнява команди както от командния ред, така и от външен файл. Синтаксисът му е един и същ независимо от къде чете командите. Мощта на програмирането на Bash не се състои толкова в ключовите му думи и конструкции, колкото в набора от десетките програми като sed, awk, grep, cut и др. които са незаменима част от UNIX.
Клавишни комбинации.
Следните клавишни комбинации работят при употребата на настройки под подразбиране на (Emacs).
Забележка: За тези случаи, при които се включва бутона , може да използвате и .
Навигация в Bash.
Съществуват някои основни принципи в навигацията на шела, които след заучаването важат и за множество текстови редактори и други *nix програми. За командите man и less, както и vi важат следните клавиши.
Примери за синтаксиса на Bash скриптове.
Преди да започване редакцията на файл, които ще представлява изпълним скрипт съдържащ поредица от команди на Операционната система трябва да се окаже изпълнимостта му. Т.е. ако името на файла е myFirstScript.sh, следната команда изпълнена в директорията на скрипта ще го направи изпълним:
chmod u+x myFirstScript.sh
Това може да бъде лесно проверено с командата ls -al
В случай, че се зарежда изпълним файл които съдържа Bash код, в началото му трябва да се укаже пътя към интерпретатора по следния начин:
#!/път/към/bash
За разлика от езици като C, C++, Java и др. при Bash кода не се компилира, а се интерпретира така както е подаден. Типичен пример за една Bash програма е следният:
#!/usr/local/bin/bash
echo "Здравей, Свят!"
Кодът може да се коментира с # например:
echo „hello“ # Отпечатай hello
# прекъсни програмата
exit
В Bash може да се създават променливи и функции. Типът на променливите не е задължителен, но при нужда може да се укаже посредством вградената команда declare. Променлива се декларира по следния начин:
ime_promenliva="stoinost na promenlivata"
И се достига със знака за низ $ в началото и. Например:
echo $ime_promenliva
Има няколко начина за създаване на фунции. Единият е чрез ключовата дума function:
function ime_funciq {
# kod na funciq
Или със скоби по следния начин:
ime_funciq() {
# kod na funciq
Функциите се извикват само с името им, без скоби или допълнителни символи в началото, например:
ime_funciq „параметър 1“ „параметър 2“ три четири 5
Параметрите подадени на функцията се разполагат от $1 до $n, където n е число и е последен параметър. Те могат да се изместват с вградената команда shift, например:
echo $1
shift 2
# $3 става $1
Логика и изрази в синтаксиса Bash.
Цифрови сравнения.
За простота е използвано честото съкращение int, което произлиза от англ. integer – цяло число:
int1 -eq int2 Връща True ако int1 е равно на int2
int1 -ge int2 Връща True ако int1 е по-голямо или равно на int2.
int1 -gt int2 Връща True ако int1 е по-голямо от int2.
int1 -le int2 Връща True ако int1 е по-малко или равно от int2
int1 -lt int2 Връща True ако int1 е по-малко от int2
int1 -ne int2 Връща True ако int1 не е равно на int2
Сравнения на низове.
На английски string, което се съкращава str, означава низ.
str1 = str2 Връща True ако str1 е идентична на str2.
str1 != str2 Връща True ако str1 не е идентична на str2.
str Връща True ако str не е null (т.е. празен)
-n str Връща True if дължината на str е по-голяма от null
(null означава липса на стойност или нищо)
-z str Връща True ако дължината на str е равна на 0. (0 е различна от null) |
63307 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63307 | Wish I Had an Angel | Wish I Had an Angel е името на втория сингъл от албума Once на финландската метъл група Nightwish. Вокалите са на Таря Турунен и Марко Хиетала. Музиката и текстът са на Туомас Холопайнен.
Освен двете версии на заглавната песен, сингълът съдържа оркестрална версия на песента „Ghost Love Score“, изпълнена от Лондонската филхармония и песента „Where Were You Last Night“, която е кавър на Анки Бегър. |
63310 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63310 | Nemo | Nemo (в превод от латински: "никой") е името на първия сингъл от албума Once на финландската метъл група Nightwish. В заглавната участва Лондонската филхармония и хорът към нея.
Към „Nemo“ има и заснет видеоклип. |
63313 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63313 | Лондонски симфоничен оркестър | Лондонският симфоничен оркестър () е сред най-големите оркестри в Обединеното кралство. Помещава се в Барбиканския център в Лондон от 1982 г.
Създаден е през 1904 г. като независима организация, първата по рода си в Обединеното кралство. Първия концерт изнася на 9 юни същата година, под диригентството на Ханс Рихтер, заменен от Едуард Елгър през 1911 г.
С концерта си в Париж през 1906 г. става първия британски оркестър, гостувал на страна извън острова. През 1912 г. получава покана да свири в Ню Йорк, като се предвижда членовете му да пътуват със злополучния курс на парахода „Титаник“, но малко преди отпътуването отменят запазените билети. Изнася концерта си в Ню Йорк през 1912 г. Поканен е да свири на Залцбургския фестивал (1973), след което прави турне по света.
Лондонският симфоничен оркестър участва в записите на много музика за филми като „Междузвездни войни“, „Хари Потър и стаята на тайните“ и др. Участва и в записите на много музикални албуми като „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“ на „Бийтълс“.
Други оркестри в града: |
63314 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63314 | Хенсън | Хенсън може да се отнася за: |
63319 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63319 | Петалума | Петалума () е град в окръг Сонома в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. През 2000 г. в Петалума живеят 54 548 души. Петалума е с обща площ от 36 кв. км (13,90 кв. мили). |
63320 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63320 | Санта Роза | Санта Роза () е град в окръг Сонома в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Санта Роза е окръжен център на окръг Сонома. Към 1 юли 2005 г. в града живеят 156 200 души. Санта Роза е с обща площ от 104,60 кв. км (40,40 кв. мили).
Личности.
Родени в Санта Роза: |
63321 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63321 | Себастопол | Себастопол () е град в окръг Сонома в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. В Себастопол живеят 7666 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). Има обща площ от 4,9 кв. км (1,9 кв. мили). |
63322 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63322 | Сонома (град) | Сонома () е град в окръг Сонома в района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Население 9128 жители (2000 г.). Сонома е с обща площ от 6,90 кв. км (2,70 кв. мили). |
63323 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63323 | Феърфийлд (Калифорния) | Феърфийлд ( – „Хубаво поле“) е град и окръжен център на окръг Солано в щата Калифорния, Съединените американски щати.
Има население от 101 935 души по оценка към 1 юли 2002 г. Феърфийлд е с обща площ от 97,6 кв. км (37,7 кв. мили). |
63324 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63324 | Бъниша | Бънѝша (, звуков файл и буквени символи за произношение ) е крайбрежен град в окръг Солано, щата Калифорния, САЩ. Градът е столица на Калифорния в продължение на почти тринадесет месеца от 1853 до 1854 г. Разположен е по северния бряг на протока Каркинес. Бъниша е с население от 26,997 души. (2010) Общата площ на Бъниша е 40,40 кв. км (15,60 кв. мили).
Градът е разделен на четири района: Източната част, Западната част , Саутхемптън и индустриален парк. Повечето от по-старите, исторически къщи в града се намират източната и западната част. Саутхемптън съдържа предимно еднофамилни жилищни комплекси, повечето от които са построени между 1970 и 2000 г. В Източната част се намира Benicia Arsenal, бивш оръжеен склад на армията на Съединените щати, който сега е собственост на града и се използва за различни цели, най-вече като място за работа на художници. Арсеналът обхваща няколко исторически забележителни сгради от около 1860 г. като Часовниковата кула, Хамбарът на камилите и Кварталът на лейтенанта (понастоящем известен като имението на Джеферсън Стрийт). Индустриалният парк се намира на североизток от жилищните райони на града. Там се намира петролната рафинерия Валеро.
История.
Град Бъниша е основан на 19 май 1847 г. от д-р Робърт Семпъл, Томас О. Ларкин и генерал от Мариано Гуадалупе Валехо, върху земя, продадена им от генерал Валехо през декември 1846 г. Той е кръстен на съпругата на генерала, Франсиска Бенисия Карильо де Валехо, която произлиза от видното калифорнийско семейство от Южна Калифорния "Карило". Генералът възнамерявал градът да бъде наречен „Франсиска“ на името на съпругата му, но това име отпаднало, когато бившият град „Йерба Буена“ променя името си на „Сан Франциско“, така че вместо него е използвано второто й име. В мемоарите си Уилям Шърман твърди, че Бъниша е "най-добрият природен обект за търговски град" в региона.
През февруари 1848 г. първата дума за злато, е изтекла в таверна в Бъниша, като по този начин започва Калифорнийската златна треска . Бенисия се превръща в междинна станция по пътя за Сиера.
През март 1850 г. Бъниша става един от първите инкорпорирани градове в щата Калифорния, само месец след Сакраменто. Бъниша е първоначалното седалище на окръг Солано. Старата масонска зала, известна още като масонска зала на Бъниша /Old Masonic Hall/ е построена през 1850 г. с дървен материал, дарен от основателя на Бъниша Робърт Семпъл, върху земя, подарена от Александър Ридел. Долният етаж на сградата е използван като зала на окръжния съд и офиси, преди завършването на кметството на Бъниша. През 1858 г. седалището на окръга е преместено във Феърфийлд.
През 1853 г. Бъниша става третото място, избрано да служи като столица на щата Калифорния, след Сан Хосе и близкия Валехо.
Първоначалният кампус на колежа Милс е основан в Бъниша през 1852 г. като "Семинария за млади дами" и е първият женски колеж на запад от Скалистите планини. Преди да се премести в Оукланд през 1871 г., той се намира на Западна първа улица, точно на север от Първа улица, основната търговска зона в града.
Една от най-ранните компании в Калифорния, Pacific Mail Steamship Company - Тихоокеанската пощенска компания, създава голяма корабостроителница в Бъниша през 19 век. Талантливият корабостроител Матю Търнър създава корабостроителницата Матю Търнър в Бъниша през 1883 г. По този начин града се превръща във важен обект за съхранение и доставка на пшеница.
На 1 декември 1879 г. железопътната компания Central Pacific Railroad пренасочва част от своята трансконтинентална линия към Бениша и създава основен железопътен ферибот през пролива Каркинес от Бъниша до Порт Коста. Най-големият ферибот в света, Солано, превозва цели влакове през пролива Каркинес от Бъниша до Порт Коста, откъдето те продължават към кея Оукланд.
На 5 юни 1889 г. се състои легендарният бой между боксьорите Джеймс Корбет и Джо Чойнски, който се провежда на шлеп край бреговете на Бъниша. Мачът продължава 28 рунда и сега е отбелязан с плоча близо до залива Саутхемптън.
През 1901 г. е построен първият в света електропровод на дълги разстояния над протока Каркинес.
Голям пожар на 22 март 1945 г. унищожава половин блок от бизнес сграда, в която се намират почти вековната „стара пивоварна“ и хотел Солано, като заплашва за кратко старата столица, която сега е историческа забележителност. Пожарът на покрива е бързо потушен и конструкцията не е сериозно пострадала. Загубите се оценяват на 125 000 долара.
Две събития от началото на 60-те години на миналия век променят напълно Бъниша: затварянето на Арсенал Бъниша през 1960–64 г. и постояването на моста Бъниша-Мартинес през 1962 г. Затварянето на Арсенал позволява на градските управници да създадат индустриален парк на негово място, който в крайна сметка осигурява повече приходи за града. Завършването на моста Бенисия-Мартинес създава възможност градът да се превърне в предградие на Сан Франциско и Оукланд, а развитието на предградията в хълмовете на Бениша започва в края на 60-те години.
На 20 декември 1968 г., близо до водната помпена станция в Бъниша на езерото Херман Роуд, серийният убиец Зодиак прави своя дебют, като убива двамата местни жители на Валехо Дейвид Фарадей и Бети Лу Дженсън, докато си почиват в колата на Фарадей. Близо до същия район на 4 юли следващата година убиецът прави нов удар, убивайки Дарлийн Елизабет Ферин и ранявайки Майкъл Маго в парка Блу Рок Спрингс във Валехо, непосредствено до Бъниша.
През 1969 г. североизточно от жилищните райони на града е построена и завършена петролна рафинерия от Humble Oil (по-късно Exxon Corporation). По-късно рафинерията е купена от петролната компания "Valero Energy Corporation".
Между 1970 и 1995 г. населението на Бъниша нараства стабилно със скорост от около 1000 души годишно.
Дейности.
Организацията предлага целогодишни художествени изложби , събитието на "Benicia Artists Open Studios" през пролетта, "Годишния аукцион на изкуствата" през есента, различни специални проекти и тримесечни уроци по изкуство за възрастни и деца. Намира се в Арсенал Бъниша на адрес: 991 Tyler Street, Suite 114. Работното време на галерията е от четвъртък до неделя, 12:00-17:00 часа по време на изложби. Входът в галерията е безплатен за населението на града.
Училища.
В Бъниша се намират следните държавни училища:
Побратимени градове.
Бъниша има един побратимен град |
63325 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63325 | Вакавил | Вакавил (Vacaville) е град в окръг Солано, щата Калифорния, САЩ. Вакавил е с население от 88 625 души. (2000) Общата площ на Вакавил е 70,10 кв. км (27,10 кв. мили). |
63326 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63326 | Валехо | Валехо () е град в окръг Солано, щата Калифорния, САЩ. Валехо е с население от 116 760 души. (2000) Валехо е с обща площ от 126,30 кв. км (48,80 кв. мили).
Валехо е кръстен на Мариано Гуадалупе Валехо, мексикански военен, който е помогнал да се засели районът. |
63327 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63327 | Грийн Вали | Грийн Вали ("Green Valley", „Зелена долина“) е населено място в окръг Солано, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Има население от 1859 души (2000). Общата площ на Грийн Вали е 21,4 кв. км (8,3 кв. мили). |
63328 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63328 | Диксън | Диксън (Dixon) е град в окръг Солано, щата Калифорния, САЩ. Населението е 16 103 души. (2000) Общата площ на Диксън е 17,30 кв. км (6,70 кв. км). |
63329 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63329 | Елмира | Елмира () е населено място в окръг Солано, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Населението му е 205 души (2000). Елмира е с обща площ от 1,4 кв. км (0,5 кв. мили). |
63333 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63333 | Марк-Емил Руше | Марк-Емил Руше ("Marc-Emile Ruchet"; 1853 – 1912) е швейцарски политик от Свободната демократическа партия, президент, вицепрезидент и министър.
На 14 декември 1899 г. е избран във Федералния съвет (Бундесрат – правителството). На 9 юли 1912 г., дни преди своята смърт, той си подава оставката.
Завежда следните департаменти (министерства) във Федералния съвет:
Председател на Бундесрата през 1905 и 1911 и заместник-председател през 1904 и 1910. |
63337 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63337 | Пеницилин | Пеницилинът е първият в света антибиотик, открит от Александър Флеминг през 1928 година. Пеницилинът спада към групата на бета-лактамите. Емпиричната му формула е R-C9H11N2O4S, където „R“ е остатък.
Антибиотиците от пеницилиновата група са производни на 6-аминопеницилановата киселина. Те потискат синтеза на бактериалната стена и действат бактерицидно само срещу размножаващи се микроорганизми.
Според спектъра си на действие се различават:
История.
Откриването на пеницилина се приписва на шотландския учен Александър Флеминг през 1928 година. Разработката на пеницилина за употреба като лекарство се приписва на лауреатите на Нобелова награда за медицина Хауърд Флори и Ърнст Чейн.
Въпреки това, няколко други изследователи описват бактериостатичния ефект на "Penicillium" по-рано от Флеминг. Изглежда, че първата подобна публикация е направена през 1875 година от Джон Тиндал в Кралското дружество в Лондон. Френският лекар Ернест Дюшен (Ernest Duchesne) документира смъртоносното въздействие на някои видове мухъл върху бактериите в публикация от 1894 г., която не е приета от института „Пастьор“ заради младостта му.
Флеминг разказва, че моментът на пробива му е в утрото на петък, 28 септември 1928 година. Докато работи в лабораторията си в мазето на болницата Св. Мария в Лондон (сега част от Империъл Колидж), Флеминг забелязва „ореол“, в който липсва бактериален растеж около синьо-зеления мухъл, замърсяващ паничката на стафилококова бактериална култура. Той заключава, че мухълът освобождава субстанция, която потиска бактериалния растеж и разтваря клетките на бактерията. Отглежда чиста култура и открива, че това е пеницилиновия мухъл, сега познат като Penicillium notatum. Чарлз Том, американски специалист работещ в Министерството на земеделието на САЩ, е признат експерт и Флеминг отнася въпроса до него. Флеминг измисля термина „пеницилин“, за да опише филтрата на „бульонната“ култура на пеницилиновия мухъл. Дори в тези ранни етапи, пеницилинът се оказва най-ефективен срещу Грам-положителните бактерии, и неефективен срещу Грам-отрицателни организми и плесени. Първоначално Флеминг смята, че пеницилинът ще бъде полезен дезинфектант, тъй като е мощен при минимална токсичност в сравнение с антисептиците в онези дни и отбелязва неговата стойност при изолация на "Bacillus influenzae" (бактериална инфлуенца / грип, сега познат като Haemophilus influenzae).. След по-нататъшни експерименти Флеминг е убеден, че пеницилинът не може да оживее достатъчно дълго в човешкото тяло, за да убие патогенните бактерии и спира да го изучава след 1931 г. През 1934 г. подновява клиничните проучвания до 1940 г.
Независимо от Флеминг в СССР пеницилинът е открит от съветската микробиоложка Зинаида Ермолева и използван за нуждите на съветската армия по време на Втората световна война.
Употреба в медицината.
С термина „пеницилин“ обикновено се използва за бензилпеницилин (пеницилин G), прокаин бензилпеницилин (прокаин пеницилин), бензатин бензилпеницилин (бензатин пеницилин) и феноксиметилпеницилин (пеницилин V).
Прокаин пеницилинът и бензатин пеницилинът имат същата антибактериална активност като бензилпенцилина, но действието им е по-дълготрайно. Феноксиметилпеницилинът е по-слабо активен към Грам отрицателни бактерии. Бензилпеницилинът, прокаин пеницилинът и бензатин пеницилинът се прилагат парентерално (чрез инжекции), а феноксиметилпеницилинът – орално.
Странични ефекти.
Честите странични ефекти (≥1% от пациентите) на пеницилина включват диария, хиперчувствителност, гадене, обрив, невротоксичност, уртикария и свръхинфекция (кандидоза). Рядко срещани странични ефекти (0,1 – 1% от пациентите) са треска, повръщане, еритема, дерматит, ангиоедем, припадък (особено при епилептици), както и псевдомембранозен колит.
Механизъм на действие.
Бактериите непрекъснато обновяват своите пептидогликанови клетъчни стени, като едновременно изграждат и разрушават части от тях в процеса на растеж и делене. β-лактамните антибиотици потискат образуването на пептидогликанотите сшивки на клетъчната стена, но нямат директно отношение към разрушаването ѝ. β-лактамната функционална група на пеницилина се свързва за ензима (DD-транспептидаза), който съшива пептидогликановите молекули в клетъчната стена. От своя страна ензимът, който хидролизира клетъчната стена продължава да работи, като я отслабва – антибиотикът предизвиква цитолиза, тоест осмотична смърт). В допълнение, производството на пептидогликанови прекурсори причинява активирането на хидролази и автолиза, като се смила изграденият вече бактериален пептидогликан. Така полученият дисбаланс между съграждането и разграждането на клетъчната стена е отговорен за бързото бактерицидно действие на този клас антибиотици, дори и при липсата на клетъчно делене. В допълнение, относително малкият размер на пеницилиновата молекула му позволява да проникне дълбоко в клетъчната стена, като по този начин проявява ефекта си в цялата ѝ дълбочина.
Пеницилинът има синергичен ефект с аминогликозидите, като потискането на пептидогликановата синтеза позволява на аминогликозидите да проникнат през клетъчната стена и да достигнат до белтък-синтезиращия апарат много по-лесно.
Структура.
Скелетът на пеницилиновата молекула има следната формула R-C9H11N2O4S, където R е променлива странична верига.
Нормалният пеницилин (G) има моларна маса 313 до 334 g/mol. Различните пеницилини с прикачени различни функционални групи имат моларна маса около 500 g/mol. Например, клоксацилин 476 g/mol и диклоксацилин 492 g/mol.
Биосинтеза.
Биосинтезата на пеницилин G се осъществява в три последователни етапа:
Продукция.
Пеницилинът е вторичен метаболит на плесените от род "Penicillium", който се произвежда, когато растежът на плесента е спрян и тя е под стрес. Пеницилинът не се произвежда при активен растеж. Производството му също така се лимитира по пътя на обратната връзка.
Излишълът от L-лизин инхибира ппродукцията на хомоцитрат, така че наличието на екзогенен лизин при производство на пеницилин трябва да се избягва.
Клетките на "Penicillium" се култивират при така наречената фед-бач култура, при която клетките постоянно са подложени на стрес, необходим за синтеза на пеницилин. Изключително важен е и въглеродният източник: глюкозата потиска производството на пеницилин, а лактозата не. pH и нивата на азот, лизин, фосфати и кислород също са критични и трябва да се следят внимателно. |
63338 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63338 | Делхи | Делхи (; ; ) е метрополис в Северна Индия, разположен в обособената административна единица под федерално управление Национална столична територия Делхи.
В административно отношение Делхи се разделя на няколко селища, сред които е Ню Делхи – официалната столица на Индия, където се намират всички институции на централното управление на страната.
С население около 24 998 000 души (2015) градската агломерация Делхи е третата по големина в света. Националната столична територия Делхи има площ от 1483 km² и е разположена на река Ямуна, десен приток на река Ганг. Основните говорими езици са хинди и урду.
Град Делхи възниква през 6 век пр.н.е., но се превръща във водещ регионален център по времето на Делхийския султанат (13 – 16 век). През 1639 година Шах Джахан построява днешния Стар град, който от 1649 до 1857 година служи за столица на Моголската империя. С нарастването на британското влияние в Индия Делхи постепенно губи политическото си значение за сметка на Калкута, но през 1911 година властите обявяват връщането на столицата в Делхи и през 20-те години е изграден новият град Ню Делхи. Ню Делхи остава столица на Индия и след като страната става независима през 1947 година.
История.
Стратегическото положение на града между Делхийския хребет и река Ямуна, му помага лесно да контролира търговските пътища от северозапад към плодородната долина на Ганг на югоизток. Поради това, районът е населен от дълбока древност. За първи път Делхи е споменат в свещения епос Махабхарата. Археологическите разкопки датират първото селище в района от епохата на Империята Маурия около 300 пр.н.е. Оттогава територията на града е постоянно населена.
През 703 г. раджпутската династия Томара, основава тук крепостта Лал-Кот и управлява в следващите няколко века. В 1011 г. градът е превзет с щурм и разграбен от афганистанския султан Махмуд Газневи, който прави Делхи своя провинция под управлението на назначавани от него раджи. В 1193 г. града е завоюван от афганистанския военачалник Кутб уд-дин Айбек, който прави града столица на основания от него Делхийски султанат, просъществувал над три века. От 1206 Делхи официално е столица на Делхийския султанат. Кутб уд-дин Айбек – първият султан от династията започва строежа на една от най-известните забележителности в града Кутаб Минар. При неговото управление се застрояа южната част на Делхи – района Лал-Кот. Той положил и началото на първата афганска династия, при която Делхи става един от най-богатите градове в Азия. От 1288 г. в Делхи царствува втората тюркска династия Гилджи, при която Делхи удачно отразава нашествията на монголите. От 1321 г. властта перминава към третата династия. В 1325 г. Гийяс уд-Дин Туглак създава тук укрепления град Туглакабад. По това време Делхи става най-крупния в Индия търговски, занаятчийски и културен център, но при нашествието на Тимур в 1398 г. е превзет разграбен и опожарен от него. След дългогодишни смутове и междуцарствие от 1450 г. в тук се утвърждава династията Лоди, но не задълго. Султанатът съществува до 1526 когато основателя на Моголската империя Бабур превзема града и основава общирна империя.
Новият етап в историята на Делхи започва след битката при Панипате в споменатата 1526 г. и завземането на града от войските на владетеля на Фергана Бабур, основателя на Моголската империи. Втория Велик Могол – падишах Хумаюн – овладява окончателно Делхи и в 1533 г. го прави своя столица. При управлението на сина на Хумаюн Третият император от династията император Акбар Велики Делхи губи своите столични функции, столицата на империята на Великите Моголов е преместена в Агра разположена на 200 km от Дели, а след нея не за дълго във Фатехпур-Сикри, с което започва период на продължителен упадък за Делхи.
Своето величие Делхи възвръща при император Шах Джахан (1627 – 1658). По негово нареждане тук е построена Червената крепост (Лал Кила), а срещу нея за десет години се издига нов град, наречен в чест на императора "Шахджаханабад". Днес това е сърцето на Стария град на Делхи.
Градът попада под британски контрол през 1803 г., с което се слага край на многовековното управление на моголите. Истински разцвет настъпва през 1911 г., когато столицата на Британска Индия е преместена от Колката в Делхи и започва изграждането на нова административна част на града наречена Ню Делхи. След обявяването на независимостта на Индия на 15 август 1947 г., Ню Делхи е избрана за столица на новата държава.
Административно устройство.
Националната столична територия Делхи има специален статут сред щатите и териториите на Индия, като управлението ѝ се осъществява съвместно от правителството на страната и управителното тяло на Делхи, а някои административни въпроси се намират под юрисдикцията на отделните градски органи.
Органите на законодателната власт на Националната столична територия се състоят от лейтенант-губернатор и Законодателно събрание, като до 1991 г. част от функциите им се изпълнява от Градски съвет.
Изпълнителната власт се състои от Министерски съвет, оглавяван от главен министър. Законодателното събрание е от 70 члена, избираеми с пряко гласуване. Този орган не действа от 1956 до 1993 г., когато функциите му са изпълнявани от правителството на Индия. Правителството на Националната столична територия Делхи, както и правителството на страната, са разположени в Ню Делхи.
В горната камара на индийския парламент, Раджа Сабха, Националната столична територия е представена от 3 члена, а в долната, Лок Сабха – от 7.
Органът, който има съдебна юрисдикция над територията, е Висшият съд на Делхи. Наред с него, на територията работят следните по-нисши съдебни инстанции: Съд за малки дела по обществените въпроси и Сесиен съд за криминалните дела.
Полицията на Делхи се намира под прекия контрол на Съюзното правителство. Тя е оглавявана от полицейския комисар на Делхи. Териториално се дели на 10 полицейски окръга, които на свой ред се състоят от 95 полицейски участъка.
В началото на 21 век нито един друг милионен гпад в Индия не е свързан до такава степен с изпълнението на политически и административни функции, както Делхи. В града са разположени резиденцията на президента, централните министерства, щабквартирите на основните политически партии, редакции на множество вестници, дипломатическите представителства на 160 държави.
Административно деление.
Националната столична територия Делхи, с обща площ 1483 km², се дели на три отделни обекта на управление, които се управляват от отделни органи: Общински съвет на Делхи (1397,3 km²), Общински комитет на Ню Делхи (42,7 km²) и Военен съвет на Делхи (43 km²).
Окръзи.
От 1997 г. Националната столична територия на Делхи се дели на 9 окръга, като всеки от тях на свой ред се дели на три района. Всеки окръг е оглавяван от изпълнител комисар, а всеки район – от районен магистрат.
Национален столичен регион.
С цел управление на агломерацията на Делхи и централизирано решение на проблемите ѝ, през 1985 г. е създаден Национален столичен регион с единен ръководещ съвет. Общата площ на управлявания регион е 33 578 km², а населението по данни от 2001 г. е 13,7 млн. жители, по преброяване от 2007 г. – 16 862 735, а в началото на 2015 г. е 24 998 000. Освен Националната столична територия на Делхи, Националният столичен регион включва следните окръзи от други щати на страната:
Най-големите градове в столичния регион са Гургаон, Фаридабад, Ноида и Газиабад.
Население.
По данни от последното преброяване на населението в Индия (2001), в Делхи живеят 13 782 976 души. През 2015 г. Делхи е третата по големина метрополия в света след Токио и Джакарта. Гъстотата на населението е 9294 души на квадратен километър, а грамотността 81%.
По религиозен признак най-голям е броят на индусите (82%). Следват мюсюлманите (11,7%), сикхите (4%) и други. Хиндустани е най-говорения език, докато английския е най-често използваният при писане.
Демография.
Делхи е космополитен град, в който са представени много различни етнически групи и култури. Благодарение на значението си на политически и икономически център на Северна Индия, градът привлича работници от цяла Индия в промишлените си предприятия и офисите на различни компании, поддържайки културното си разнообразие. Поради функциите си на столица и дейността на многоройни чуждестранни компании, в Делхи също така живеят голям брой граждани на други страни.
Съгласно преброяването на населението от 2001 г., жителите на Делхи са 13 782 976. Средната гъстота на населението е 9294 души на km², а съотношението на половете – 821 жени на 1000 мъже. Нивото на грамотност е 81,82 %. По различни оценки, към 2004 г. населението на града е нараснало до 15 279 000 души. През същата година раждаемостта е 20,03 новородени на 1000 жители, детската смъртност и смъртността – съответно 5,59 и 13,08 на 1000 души. Към 2007 г., населението на агломерацията Делхи, вече достига 21,5 млн. души, което я нарежда на второ място сред агломерациите на Индия след тази на Мумбай. Съгласно преброяването от 2011 г., населението на Делхи е 16 314 838 жители, а в началото на 2015 г. то е вече около 17 700 000 души.
През 2001 г. населението на Делхи е нараснало с 285 хиляди души в резултат на миграция и с 215 хиляди в резултат на естествения прираст на населението, което прави темповете на прираст на население на града едни от най-високите сред всички градове в света. На територията на Делхи е разположен района Дварка, най-големият жилищен район в света, построен по централизиран план.
По оценки от 1999 – 2000 г., боят на жителите на Делхи, живеещи под прага на бедността (който е определен по това време на 11 долара на човек на месец) е 1,15 млн. или 8,23 % от населението, в сравнение с 27,5 % в Индия като цяло.
Най-разпространената религия в Делхи е индуизма, нейните последователи са 82 % от населението на града. В Делхи има големи общности на мюсюлмани (11,7 %), сикхи (4 %), джайнисти (1,1 %) и християни (0,9 %). Характерни религиозно-етнически малцинства за града са парсите, англо-индийците, будистите и евреите.
Разпространените разговорни езици в Делхи са хиндустани (тоест хинди и урду), водещ писмен език е английският. В града са представени и всички лингвистични групи, на които се говори в отделни общини на града. По преброяването от 2001 г., в Делхи се говори на хинди (81 %), панджаби (7,1 %), урду (6,3 %), бенгалски (1,5 %), тамилски (0,67 %), малаялам (0,66 %), майтхили (0,62 %), гуджарати (0,33 %), синдхи (0,31 %), ория (0,21 %), телугу (0,20 %). Индийските преброявания обаче често са критикувани за това, че предпочитат хинди и не включват редица признати от лингвистите индийски езици. Сред тях, най-разпространени са такива непризнати от преброяванията езици или диалекти като хариянви, бходжпури, бихарски, раджастхани (в реда на броя на говорещите ги).
За 60 години от придобиването на независимост на Индия, населението на агломерацията Делхи е нараснало около 10 пъти, от 2 млн. до 20 млн. жители. Главната причина за миграцията е търсенето на работа, до голяма степен по-достъпна в Делхи, отколкото в селските общини на страната. Този стремителен ръст води до многобройни проблеми, свързани с пренаселването. Най-големият от тях е възникването на бедняшки квартали, в които на практика отсъстват всякакви санитарни удобства и комуникации, и не се поддържат никакви правила на безопасност. По оценки към края на 2000-те години в 1500 подобни квартала на Делхи живеят повече от 4 млн. души. Условията в тези квартали са тежки – гъстотата на населението е средно 300 хил. души на km2, има по един артезиански кладенец на 125 семейства, или на 750 – 1000 жители. Тоалетни има само в някои квартали, а средното им количество там, където ги има, е 1 тоалетна на 27 семейства. Голяма част от населението в тези квартали е безработно, а заплатите обикновено са по-малко от 1500 рупии (30 долара) на месец. Въпреки усилията на правителството, в близко време решение на проблемите не се очаква.
Въпреки големият брой служещи в полицията средно на човек от населението, Делхи вече дълго време се характеризира с най-високото ниво на престъпност сред всичките 35 града на страната с население над 1 млн. жители. Броят на регистрираните престъпления в града е 385,8 на година на 100 хил. души по оценки от 2002 г., в сравнение със 172,3 средно за страната, близкие данные были получены и в 2005. Също така в града е регистрирана най-високото в страната ниво на престъпност сред жените (27,6, в сравнение със средното за страната ниво от 14,1 на 100 хил. жители на година) и сред децата (6,5, в сравнение със средното за страната ниво от 1,4 на 100 хил. жители на година). Броят на изнасилванията за 2006 г. в Делхи е 31,2 % от общия брой числа изнасилвания в 35-те най-големи града на страната.
Климат.
Субекваториалният климат е характерен за цялата територия на страната, като присъщи му са неравномерните валежи. Мусонният вятър продължава от юни до края на септември, когато пристигат влажните въздушни маси от Индийския океан. Лятото е топло и продължително. Най-топлите месеци са юни и май, когато преобладават топлите пустинни въздушни маси. Средната температура през юни е +33,4 °C, а максималната е около +40 °C. Зимата в Делхи е суха и прохладна, поради студените въздушни маси, които идват от Хималаите. През зимата често явление е гъстата мъгла. Снеговалежите са рядкост. Средните годишни валежи са 714 мм, повечето от които падат през юни и август.
Побратимени градове.
Градове и региони-партньори: |
63340 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63340 | Междущатска магистрална система | Междущатската магистрална система (ММС) () е националната магистрална мрежа в САЩ. ММС частично е заменила по-остарялата Магистрална система на Съединените щати.
ММС обслужва всички важни американски градове. Дистрибуцията на всички стоки и услуги включва използването на ММС в един момент.
Най-дълга е магистрала 90, която е дълга над 4800 км (3000 мили). Втора по дължина е междущатска магистрала 80, която е дълга 4667 км (2900 мили).
Като цяло маршрута на нечетните магистрали е в посока север-юг, докато на четните е изток-запад. Някои магистрали на ММС са вътрешно щатски, тоест не излизат от пределите на даден щат, но въпреки това са официално обозначени като между щатски, тоест такива които би трябвало да прекосяват територията на поне 2 щата.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 4.
Междущатска магистрала 4 () е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Флорида, САЩ. Тя започва от Междущатска магистрала 275 в Тампа, Флорида и завършва в Междущатска магистрала 95 в Дайтона.
Междущатска магистрала 5.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 8.
Междущатска магистрала 8 (Interstate 8, съкратено I-8) е междущатска магистрала в югозападната част на САЩ.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 10.
Междущатска магистрала 10 (Interstate 10, съкратено I-10) е най-южната междущатска магистрала преминаваща от източния до западния бряг на САЩ.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 12.
Междущатска магистрала 12 (Interstate 12, съкратено I-12) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Луизиана, САЩ
Междущатска магистрала 15.
Вижте Междущатска магистрала 15 за основната статия.
Междущатска магистрала 16.
Междущатска магистрала 16 (Interstate 16, съкратено I-16) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Джорджия, САЩ.
Междущатска магистрала 17.
Междущатска магистрала 17 (Interstate 17, съкратено I-17) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Аризона, САЩ.
Междущатска магистрала 19.
Междущатска магистрала 19 (Interstate 19, съкратено I-19) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Аризона, САЩ.
Междущатска магистрала 20.
Междущатска магистрала 20 (Interstate 20, съкратено I-20) е междущатска магистрала в югоизточните Съединени щати.
Междущатска магистрала 24.
Междущатска магистрала 24 (Interstate 24, съкратено I-24) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 25.
Междущатска магистрала 25 (Interstate 25, съкратено I-25) е междущатска магистрала в западните Съединени щати.
Междущатска магистрала 26.
Междущатска магистрала 26 (Interstate 26, съкратено I-26) е междущатска магистрала в югоизточните Съединени щати.
Междущатска магистрала 27.
Междущатска магистрала 27 (Interstate 27, съкратено I-27) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Тексас, САЩ.
Междущатска магистрала 29.
Междущатска магистрала 29 (Interstate 29, съкратено I-29) е междущатска магистрала в Средния запад, САЩ.
Междущатска магистрала 30.
Междущатска магистрала 30 (Interstate 30, съкратено I-30) е междущатска магистрала в южната част на САЩ.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 35.
Междущатска магистрала 35 (Interstate 35, съкратено I-35) е междущатска магистрала с ориентация север-юг в централните щати на САЩ.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 37.
Междущатска магистрала 37 (Interstate 37, съкратено I-37) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Тексас, САЩ.
Междущатска магистрала 39.
Междущатска магистрала 39 (Interstate 39, съкратено I-39) е междущатска магистрала в среднозападните Съединени щати.
Междущатска магистрала 40.
Междущатска магистрала 40 (Interstate 40, съкратено I-40) е основна междущатска магистрала прекосяваща цялата територия на САЩ.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 43.
Междущатска магистрала 43 (Interstate 43, съкратено I-43) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Уисконсин, САЩ.
Междущатска магистрала 44.
Междущатска магистрала 44 (Interstate 44, съкратено I-44) е междущатска магистрала в централните Съединени щати.
Междущатска магистрала 45.
Междущатска магистрала 45 (Interstate 45, съкратено I-45) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Тексас, САЩ.
Междущатска магистрала 49.
Междущатска магистрала 49 (Interstate 49, съкратено I-49) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Луизиана, САЩ.
Междущатска магистрала 55.
Междущатска магистрала 55 (Interstate 55, съкратено I-55) е междущатска магистрала в централните Съединени щати.
Междущатска магистрала 57.
Междущатска магистрала 57 (Interstate 57, съкратено I-57) е междущатска магистрала в Средния Запад, САЩ.
Междущатска магистрала 59.
Междущатска магистрала 59 (Interstate 59, съкратено I-59) е междущатска магистрала в южната част на САЩ.
Междущатска магистрала 64.
Междущатска магистрала 64 (Interstate 64, съкратено I-64) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 65.
Междущатска магистрала 65 (Interstate 65, съкратено I-65) е междущатска магистрала в САЩ.
Междущатска магистрала 66.
Междущатска магистрала 66 (Interstate 66, съкратено I-66) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 68.
Междущатска магистрала 68 (Interstate 68, съкратено I-68) е междущатска магистрала в САЩ.
Междущатска магистрала 69.
Междущатска магистрала 69 (Interstate 69, съкратено I-69) е междущатска магистрала в Средния Запад, САЩ.
Междущатска магистрала 70.
Междущатска магистрала 70 (Interstate 70, съкратено I-70) е дълга междущатска магистрала в САЩ.
Междущатска магистрала 71.
Междущатска магистрала 71 (Interstate 71, съкратено I-71) е междущатска магистрала в Средния Запад, САЩ.
Междущатска магистрала 72.
Междущатска магистрала 72 (Interstate 72, съкратено I-72) е междущатска магистрала в Средния Запад, САЩ.
Междущатска магистрала 73.
Междущатска магистрала 73 (Interstate 73, съкратено I-73) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Северна Каролина, САЩ. Планира се Магистрала 73 да бъде удължена от Мичиган до Южна Каролина.
Междущатска магистрала 74.
Междущатска магистрала 74 (Interstate 74, съкратено I-74) е междущатска магистрала в среднозападните и югоизточните щати на САЩ.
Междущатска магистрала 75.
Междущатска магистрала 75 (Interstate 75, съкратено I-75) е междущатска магистрала в среднозападните и югоизточните щати на САЩ.
Междущатска магистрала 76 (запад).
Междущатска магистрала 76 (запад) (Interstate 76(west), съкратено I-76(west)) е междущатска магистрала в щатите Колорадо и Небраска, САЩ.
Междущатска магистрала 76 (изток).
Междущатска магистрала 76 (изток) (Interstate 76(east), съкратено I-76(east)) е междущатска магистрала в щатите Охайо, Пенсилвания и Ню Джърси, САЩ.
Междущатска магистрала 77.
Междущатска магистрала 77 (Interstate 77, съкратено I-77) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 78.
Междущатска магистрала 78 (Interstate 78, съкратено I-78) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Щати:
Междущатска магистрала 79.
Междущатска магистрала 79 (Interstate 79, съкратено I-79) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 80.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 81.
Междущатска магистрала 81 (Interstate 81, съкратено I-81) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 82.
Междущатска магистрала 82 (Interstate 82, съкратено I-82) е междущатска магистрала в северозападната част на Съединените щати.
Междущатска магистрала 83.
Междущатска магистрала 83 (Interstate 83, съкратено I-83) е междущатска магистрала в източните Съединени щати.
Междущатска магистрала 84 (запад).
Междущатска магистрала 84 (запад) (Interstate 84 (запад), съкратено I-84 (запад)) е междущатска магистрала в западната част на Съединените щати.
Междущатска магистрала 84 (изток).
Междущатска магистрала 84 (изток) (Interstate 84 (east), съкратено I-84 (east)) е междущатска магистрала в североизточните Съединени щати.
Междущатска магистрала 85.
Междущатска магистрала 85 (Interstate 85, съкратено I-85) е междущатска магистрала в югоизточните Съединени щати.
Междущатска магистрала 86 (запад).
Междущатска магистрала 86 (запад) (Interstate 86 (west), съкратено I-86 (west)) е вътрешнощатска междущатска магистрала, разположена изцяло на територията на щата Айдахо, САЩ.
Междущатска магистрала 86 (изток).
Междущатска магистрала 86 (изток) (Interstate 86 (east), съкратено I-86 (east)) е междущатска магистрала в щатите Пенсилвания и Ню Йорк, САЩ.
Щати:
Междущатска магистрала 87.
Междущатска магистрала 87 (Interstate 87, съкратено I-87) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Ню Йорк, САЩ.
Междущатска магистрала 88 (запад).
Междущатска магистрала 88 (запад) (Interstate 88 (west), съкратено I-88 (west)) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Илиной, САЩ.
Междущатска магистрала 88 (изток).
Междущатска магистрала 88 (изток) (Interstate 88 (east), съкратено I-88 (east)) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Ню Йорк, САЩ.
Междущатска магистрала 89.
Междущатска магистрала 89 (Interstate 89, съкратено I-89) е междущатска магистрала в Нова Англия, САЩ.
Междущатска магистрала 90.
<br clear="all">
Междущатска магистрала 91.
Междущатска магистрала 91 (Interstate 91, съкратено I-91) е междущатска магистрала в Нова Англия, САЩ.
Междущатска магистрала 93.
Междущатска магистрала 93 (Interstate 93, съкратено I-93) е междущатска магистрала в Нова Англия, САЩ.
Междущатска магистрала 94.
Междущатска магистрала 94 (Interstate 94, съкратено I-94) е дълга междущатска магистрала в САЩ.
Междущатска магистрала 95.
Междущатска магистрала 95 (Interstate 95, съкратено I-95) е дълга междущатска магистрала разположена на Източното крайбрежие на САЩ. Магистрала 95 е дълга 3070 км (1907 мили).
Междущатска магистрала 96.
Междущатска магистрала 96 (Interstate 96, съкратено I-96) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Мичиган, САЩ.
Междущатска магистрала 97.
Междущатска магистрала 97 (Interstate 97, съкратено I-97) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Мериленд, САЩ.
Междущатска магистрала 99.
Междущатска магистрала 99 (Interstate 99, съкратено I-99) е вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена на територията на щата Пенсилвания, САЩ.
Междущатска магистрала 238.
Междущатска магистрала 238 или магистрала 238 или просто 238 (Interstate 238, съкратено I-238) е къса (3,59 км/2,23 мили) вътрешнощатска междущатска магистрала изцяло разположена в Района на залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ.
Междущатски магистрали в Аляска.
Междущатски магистрали А-1, А-2, А-3 и А-4 (за кратко A-1, A-2, A-3, A-4), са четирите официално обозначени вътрешнощатски междущатски магистрали в Аляска, САЩ. Въпреки че маршрутът им не е свързан с останалата част на американската Междущатска магистрална система, те се финансират по същият начин както и останалите междущатски магистрали в други щати.
Междущатска магистрала H-1 (Ейч-1).
Междущатска магистрала H-1 (Ейч-1) (Interstate H-1, съкратено H-1) е вътрешнощатска междущатска магистрала разположена на територията на щата Хаваи, САЩ.
Междущатска магистрала H-2 (Ейч-2).
Междущатска магистрала H-2 (Ейч-2) (Interstate H-2, съкратено H-2) е вътрешнощатска междущатска магистрала разположена на територията на щата Хаваи, САЩ.
Междущатска магистрала H-3 (Ейч-3).
Междущатска магистрала H-3 (Ейч-3) (Interstate H-3, съкратено H-3) е вътрешнощатска междущатска магистрала разположена на територията на щата Хаваи, САЩ.
Междущатски магистрали в Пуерто Рико.
Междущатски магистрали PRI-1 (ПиАрАй-1), PRI-2 (ПиАрАй-2) и PRI-3 (ПиАрАй-3) (за кратко PRI-1 (ПиАрАй-1), PRI-2 (ПиАрАй-2), PRI-3 (ПиАрАй-3)) са трите официално обозначени вътрешнощатски междущатски магистрали в Пуерто Рико, САЩ. Въпреки че маршрутът им не е свързан с останалата част на американската Междущатска магистрална система, те се финансират по същият начин както и останалите междущатски магистрали в други щати. |
63346 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63346 | Лондонски филхармоничен оркестър | Лондонският филхармоничен оркестър (), наричан също Лондонска филхармония, е сред големите оркестри в Обединеното кралство. Помещава се в Кралската фестивална зала в Лондон.
Създаден е през от Томас Бийчъм 1932 г. Още същата година изнася първия си концерт на 7 октомври и получава автономност, като членовете на оркестъра сами могат да взимат професионалните решения.
Сред най-известните диригенти са Баренбойм и Саймън Ратъл, с които оркестърът придобива популярност през 90-те.
Записи.
Освен в симфонични концерти, оркестърът участва в записи на филмова музика. Записал е музика за филми като „Антоний и Клеопатра“ (1972), „Властелинът на пръстените“, „Филаделфия“, „Хобит“ (2012–2014) и др.
Сред най-продаваните записи на Лондонската филхармония са тези на Рахманинов и Чайковски и The London Philharmonic Orchestra – Us And Them Symphonic Pink Floyd – 1995.
Други оркестри в града: |
63350 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63350 | Пиелинен | Пиелинен или Пиелисъярви () е 4-то по големина езеро във Финландия (провинция Източна Финландия). Площ 984,2 km², обем 9,0 km³, средна дълбочина 10 m, максимална 61 m.
Географско характеристика.
Езерото Пиелинен е разположено в източната част на Финландия, в провинция Източна Финландия. Заема обширно удължено от северозапад на югоизток понижение с ледниково-тектонски произход, с дължина 120 km и максимална ширина от югозапад на североизток 40 km. Има силно разчленена, висока и залесена брегова линия с дължина 1718 km с множество заливи, полуострови и острови, като най-големите са Исо-Паласма, Кюнисари, Поросари, Исо-Ристисари, Хатусари и др. Дели се на няколко сравнително обособени водни басейна и големи заливи на север, изток и юг. Подхранва се от множество, предимно малки реки, като най-големи са: Сарамйоки, Виекийоки, Лиексанйоки, Сонойоки, Вепсанйоки, Хутойоки. От най-южния му край при град Уймахарю изтича река Пиелисйоки, вливаща се в северния край на езерото Пюхяселкя. Езерната система на Пиелинен е свързана с голямата езерна система на езерото Саимаа, които принодлежат към водосборния басейн на река Нева.
Водосборният басейн на Пиелинен е с площ 12 823 km² и част от него е разположен на територията на Русия. Намира се на 93,7 m н.в., като колебанията на водното му ниво през годината са незначителни и плавни, с малко по-високо ниво през лятото. По този начин годишният му отток е почти постоянен и с малки отклонения.. Замръзва през ноември, а се размразява през май.
Стопанско значение, селища.
Езерото е важна туристическа дестинация през зимата, когато е замръзнало и през лятото за отдих и лагеруване. По бреговете му са изградени множество почивни, спортни и туристически бази. Има туристическо корабоплаване. На западния му бряг се намира Националния парк Коли. Астероидът 1536 Пиелинен носи името на езерото. По бреговете му са разположени множество предимно малси градчета и села, най-големи Юука, Лиекса и Нурмес.
Вижте също.
Списък на езерата във Финландия |
63351 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63351 | Национален отбор по футбол на Ангола | Националният отбор по футбол на Ангола, известен като "Паланкас Неграс" („черните антилопи“), е представителният отбор на Република Ангола, организиран от Анголската футболна федерация.
Успехи.
На 8 октомври 2005 Ангола се класира за първи път за световно първенство по футбол след победа с 1:0 като гост на Руанда.
Ангола е втората държава от Южна Африка, която се е класирала за финали на световно първенство, след РЮА. |
63355 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63355 | Национален отбор по футбол на Уганда | Националният отбор по футбол на Уганда, известен като „Жеравите“, е представителният отбор на Република Уганда, организиран от Угандийската футболна асоциация.
Най-големия си успех постига на Купата на африканските нации през 1978, когато става вицешампион на континента. |
63356 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63356 | Хрониките на Нарния | „Хрониките на Нàрния“ () е популярна поредица от седем романа за деца, смятана за един от шедьоврите на К. С. Луис. Те разказват за приключенията на група деца, играещи ключова роля в историята на митичната страна Нарния, където магията е ежедневие, а доброто води вечна борба със злото. Книгите са известни още с илюстрациите на Полин Бейнс, илюстраторка на произведенията на Дж. Р. Р. Толкин. „Хрониките на Нарния“ са истинска християнска класика, която от самото си създаване служи като нравоучител на децата.
Реминисценции от християнството.
Макар че книгите съдържат ред алюзии на християнските идеи, подходът към текста като към алегория, би бил твърде неясен и редукционистки. Луис несъмнено е вплел в текста елементи от християнските теологични концепции във вид, достъпен за средния читател.
Стилът не е тежък и, в този си вид, изпълнен със заемки от митологиите и с ярко приключенския си стил, може да бъде разглеждан извън религиозния контекст. Самият Луис настоявал, че книгите му не са алегорични, и предпочитал да нарича християнските аспекти в тях „хипотетични“. Това би могло да се нарече алтернативна история.
Една от ранните академични публикации на Луис, „Алегория на любовта: Студия по средновековна традиция“ (1936), изследва връзките между средновековната литература и алегориите на куртоазната любов. Следователно той е имал точна дефиниция на понятието „алегория“ и е бил наясно с него. Луис пише в едно свое писмо:
В „За другите светове“ Луис разсейва мита, че с книгите си е целял да илюстрира християнските принципи:
Хронология на написване, хронология на публикуване, вътрешна хронология.
По ред на публикуване:
Първият американски издател на книгите, издателство „Макмилън“, им поставя номера в реда на публикуването. Когато права за издаването им получават „ХарпърКолинс“, книгите получават нова номерация според вътрешната си хронология, както предлага доведеният син на Луис, Дъглас Грешам, а именно:
Грешам цитира писмото на Луис в отговор на един американски фен от 1957, който заедно с майка си имат свои варианти за хронологизирането:
Въпреки това пренареждането донесло гнева на много от феновете на първата публикация, ценящи оригиналната хронология заради основните пътеки към вселената на Нарния описани в първите книги и обясненията, внесени сетне в хронологически предхождащите ги истории, най-вече в „Племенникът на Магьосника“. Друг аргумент в полза на тази теза е, че „Принц Каспиан“ е с подзаглавие „Завръщане в Нарния“, а текстът съдържа преки вътрешнотекстовите връзки с „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, което утвърждава ролята на „Лъвът...“ като първа в поредицата:
Радио, телевизия, кино.
Радио.
В рубриката на Радио Би Би Си „Семеен радиотеатър“ има и драматизация по „Хрониките...“.
Кино.
През декември 2005 "Walt Disney Pictures" и "Walden Media" пуснаха по световните екрани екранизация на „Лъвът, Вещицата и Дрешникът“, озаглавена "Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и Дрешникът". Режисьор на продукцията е Андрю Адамсън. Сценарият е дело най-вече на Ан Пийкок. Филмът е заснет в Национален парк Адершпах, Чехия; Прага, Чехия; Полша; Лондон, Великобритания; Лос Анджелис, щата Калифорния, САЩ; Кентърбъри, Оукланд и Отаго, Нова Зеландия. През 2008 бе екранизирана и втората част от поредицата „Принц Каспиан“. Третата част – „Плаването на Разсъмване“ излезе на екран през декември 2010. Режисьор този път е Майкъл Аптейд. Филма е заснет в Австралия и Нова Зеландия. Известно е, че от началото на октомври 2013 е започната работа по екранизацията на „Сребърният стол“. Работата все още не е завършена, а датата на евентуалната премиера не е обявена. |
63357 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63357 | Национален отбор по футбол на Тунис | Националният отбор по футбол на Тунис, известен като „картагенските орли“, е представителният отбор на Република Тунис, организиран от Тунизийската футболна асоциация. Най-големия си успех постига на Купата на африканските нации през 2004, когато става първенец на континента.
Екипи.
У дома играе изцяло в червени екипи, а като гости – изцяло в бели.
Футболисти.
Следните футболисти са от Тунис: |
63399 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63399 | Амтрак | Амтрак (, образуван от "American" – американски, и "track" – коловоз) е държавна компания, която се грижи за междуградската пътническа железопътна система в САЩ.
Създадена е на 1 май 1971 г. и е собственост на федералното правителство. Състои се от 33 800 км железопътни линии и обслужва около 500 места в 46 различни щата. Амтрак е оператор и собственик на единствения високоскоростен влак в Америка – Асела експрес.
Външни препратки.
Официален уебсайт на Амтрак |
63400 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63400 | Първа трансконтинентална железница | Първата трансконтинентална железопътна линия е построена в Северна Америка през 1860-те години, свързвайки железопътната мрежа на източните Съединени щати с Калифорния на брега на Тихия океан. Официално завършена на 10 май 1869 г., по време на известното събитие „Златното острие“ в Юта, тя създава национална механизирана транспортна мрежа, която е социална и икономическа революция за Американския Запад. Тази мрежа става причина старите вагонни влакове от предишните десетилетия да излязат от употреба, заменяйки ги с модерна транспортна система.
Установена с Тихоокеанския железопътен пакт от 1862 г. и сериозно подкрепяна от Федералното правителство, тя е кулминация на продължил десетилетия проект за създаване на такава линия и е сред върховите постижения през управлението на президента Ейбрахъм Линкълн, завършено 4 г. след смъртта му. Строежът на железопътната линия изисква сложно проектиране върху огромни територии – равнинни и високопланински. То е изпълнено от Обединените тихоокеански железопътни линии и Централните тихоокеански железопътни линии – 2-те организации, привилегировани от федералното правителство, които построяват съответно западната и източната половина на линията.
Строежът на железопътната линия е мотивиран частично и за да притисне Съюза през Гражданската война. Тя значително увеличава населението на Запада с бели заселници и засилва упадъка на местното население по онези региони. През 1879 г. Върховният съд на Съединените американски щати формално обявява за официална „дата на завършване“ на презконтиненталната железопътна линия 6 ноември 1869 г.
Централните и Южните тихоокеански железопътни линии обединяват действията си през 1870 г. и официално се сливат през 1885 г. Обединените първоначално закупуват Южните през 1901 г., но през 1913 г. са принудени да се откажат от тях; компанията още веднъж придобива Южните през 1996 г. Много от първоначалните линии са все още в използваемост днес и се притежават от Обединените тихоокеански железопътни линии.
Железопътната линия се смята за най-великото американско технологично постижение на XIX век. Тя е жизненоважна връзка за търговия и пътуване, като свързва източната и западната половини на САЩ в края на XIX век. Презконтиненталната железопътна линия, наричана от индианците „железният кон“, минава през земите на туземното американско население и е подпомогнала до голяма степен унищожаването на индианската култура. |
63401 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63401 | Федерално бюро за разследване | Федералното бюро за разследване (ФБР, на английски език "Federal Bureau of Investigation", FBI) е федералена агенция за разследване и в някои случаи правоприлагащ държавен орган на САЩ, и работи в сътрудничество с другата контраразузнавателна специализирана агенция CIA, която е също смятана за основна разследваща агенция към Министерство на вътрешните работи и Министерството на правосъдието на САЩ, но в действителност и двете агенции имат относителна самостоятелност.
Законодателство на САЩ.
Глава 28 от Наказателния кодекс (U.S. Code), параграф 533, който ѝ легитимира пълни правомощия да разкрива престъпления срещу Съединените щати и други федерални закони, дават на ФБР правомощие и отговорност да разследват специфични престъпления. Понастоящем ФБР разследва нарушения в над 200 категории на т. нар. федерални престъпления. ФБР-листата за най-търсените личности се използва от 1949 г., за да съобщи на обществеността за издирвани престъпници.
Задача.
Задачата на ФБР е да поддържа реда и законността в САЩ чрез разследване на нарушенията на федералните закони; както и да защитава Съединените щати от нежелателни чужди влияния, както и от терористични групи, атаки или техни нежелателни действия; да осигури ръководство и помощ при спазването на законите на САЩ, на федерално, щатско ниво, като работи с местни и международни агенции; както и изпълнява тези отговорности по начина, който отговаря на нуждите на американското общество, в съответствие с конституцията на САЩ.
Ръководство и служители на ФБР.
Персоналът на ФБР е квалифициран или специализиран, както и подбиран при внимателен подбор. Персоналът на бюрото е разделен основно в следните длъжности:
Директорът на Федералното бюро за разследване (The Director of the Federal Bureau of Investigation) – Директорът на ФБР е политическо лице, назначавано от Президента на Съединените американски щати.Директорът на ФБР оглавява организацията като е подпомаган от висшето ръководство на ФБР, чиито титуляри избира лично. Най-висшестоящи сред тях са:
Това са ръководните и трите най-важни позиции на упраелението на ФБР. Освен оперативните и спомагателните служби, подчинени на заместник-директора и помощник-директора, има още ФБР служби и офиси, подчинени непосредствено на директора на ФБР. Те са натоварени с изготвянето на дългосрочните стратегии на ФБР за развитие на бюрото, както и със спомагателни функции като връзки с обществеността например. В организационните дела на бюрото директорът е подпомаган от:
На директора докладват и "ръководни специални агенти" (Special Agent in Charge) и "помощник-ръководни специални агенти" (Assistant Special Agent in Charge).
Клоновете са централните специализирани служби, отговарящи за работата на бюрото по отделни ресори. Те са шест и всеки от тях се ръководи от "изпълнителен помощник-директор" (Executive Assistant Director) със свои заместници (Associate Executive Assistant Director).
На заместник-директора на Федералното бюро за разследване са подчинени:
На помощник-директора на Федералното бюро за разследване са подчинени:
Оперативната работа на Федералното бюро за разследване е децентрализирана в териториалните подразделения. Основните клонове могат да провеждат следствена работа, но правят това единствено при особено важни случаи и при тежки нарушения в работата по случаи от страна на низовите подразделения. Основната функция на централизираните клонове е да определят реда на работа и да съблюдават за качеството ѝ.
Федералното бюро за разследване е съставено от 56 териториални подразделения, наричани „полеви офиси“ („field offices“). Тъй като бюрото е федерална агенция, то не следва териториалното деление на Съединените американски щати. Освен това като федерална служба освен за територията на щатите, то има юрисдикция и над задморските територии и дипломатическите представителства на САЩ зад граница. Основни субекти на САЩ са петдесетте щата, но полевите офиси следват свое собствено разпределение. Това означава, че няма офис във всеки един щат. Възможно е един полеви офис да покрива изцяло или частично повече от един щат, по-големите щати да имат повече от един офис на своя територия, или както в случаите на Вашингтон, Федерален окръг Колумбия и Сан Хуан, Пуерто Рико, да се намират извън територията на щат. Всеки полеви офис разполага със свои собствени „териториални агенции“ („resident agencies“), които действат като съставна част на офиса-майка и не разполагат с оперативна автономия. Например полевият офис в Солт Лейк Сити, Юта има юрисдикция над работата на бюрото в щатите Юта, Айдахо, Монтана и федералния Природен парк Йелоустоун. Това е рядко населена, но общирна територия и по тази причина на негово подчинение са 19 териториални агенции. Друг пример е полевият офис в Хонолулу, Хавай, който освен за щата Хавай отговаря и за тихоокеанските територии на САЩ – Американска Самоа, Гуам и Северните Мариански острови. Затова в свое подчинение има териториални агенции в Кона и Уайлуку в Хавай, както и в Маите, Гуам и Сайпан, Северни мариански острови. По-големите и многобройни като население щати разполагат с повече от един полеви офис. Така територията на щата Ню Йорк е покрита от полеви офис в Бъфало, отговарящ за западната част на щата, полеви офис в щатската столица Олбани, отговарящ освен за източната част на щата и за щата Върмонт и поради голямата важност и населеност на град Ню Йорк отделен полеви офис, отговарящ за работата на бюрото на територията на града и в окръзите Дъчес, Ориндж, Пътнам, Рокланд, Съливан и Уестчестър на континента и Насау и Съфолк в Лонг Айлънд – прилежащи територии, обвързани тясно икономически, политически и транспортно с града.
Сред петдесет и шестте полеви офиса се открояват три с особено значение – това са офисите във Вашингтон (федералната столица на САЩ) и в Ню Йорк и Лос Анджелис – най-големите по население градове съответно на източното и западното крайбрежие, в които са разположени и множество дипломатически консулства, а в Ню Йорк – и централата на Организацията на обединените нации.
Поради особената си важност тези три офиса се оглавяват от служители на длъжност "отговарящ помощник-директор" (Assistant Director in Charge (ADIC), които са част от централния апарат на бюрото. Те са подпомагани от няколко служители на длъжност "отговарящ специален агент" (Special Agent in Charge (SAC), всеки със свой ресор. Останалите 53 полеви офиса са оглавявани от служители на длъжност "отговарящ специален агент", подпомагани от служители на длъжност "помощник-отговарящ специален агент" (Assistant Special Agent-in-Charge (ASAC). Оперативните работници на бюрото извършват специфичната за него работа. Освен споменатите длъжности (отговарящ специален агент и помощник-отговарящ специален агент) в тази категория служители влизат и "наблюдаващ специален агент" (Supervisory Special Agent),
"старши специален агент" (Senior Special Agent), "специален агент" (Special Agent) и "агент на изпитателен срок" (Probationary Agent).
Освен поделенията на територията на САЩ, бюрото има и служители в качеството им на „правни аташета“ в над 50 посолства на Съединените щати, а в 15 посолства има и офиси на бюрото, натоварени с координирането на съвместната работа на американските служби на Департамента на правосъдието с полицейски служби в съответните страни.
Сегашна задача на ФБР.
От месец юни 2002 г. главният официален приоритет на ФБР е борбата с тероризма. Патриотичният акт гарантира на ФБР по-големи възможности, особено при подслушването и следенето на интернет активността. Едно от най-противоречивите условия на акта е така нареченото „дебни и надзъртай“, разрешаващо на ФБР-части да претърсват домове, докато обитателите ги няма за няколко седмици. С дадените от „Патриотичния акт“ правомощия, ФБР подновяват практиката на запитване до библиотечните картони на тези, които са заподозрени в тероризъм – нещо, което не е правено от 70-те години. ФБР поделя същата юристдикция като „DEA“ (отдела за борба с наркотиците) в сила от акта за контрола на частите от 1970.
История на ФБР.
Една година по-късно (на 1 юли 1933 г.) е допълнено бюрото на забраната, което става известно като „разделение за разследване“. Най-накрая, през 1935 г., бюрото се преименува на Федерално бюро за разследване (ФБР). След смъртта на Едгар Хувър ФБР налага политика на лимит за времето на служба на бъдещите директори – максимално до 10 години.
При Дж. Едгар Хувър, който става директор на бюрото на 10 май 1924 г., се отделя повече внимание на политически дейности, които не са свързани с престъпления (като например Алберт Айнщайн, разследван като социалист).
Научната лаборатория на ФБР за разкриване на престъпления (известна като „Криминална лаборатория на ФБР“) е официално открита на 24 ноември 1932 година.
През 1930-те години агенцията играе важна роля за арестуването на множество известни престъпници, извършители на отвличания, обири и убийства. Сред тях са били Джон Дилинджър, Нелсон „Бейбифейс“, Кейт „Ма“ Баркър и Джон „автоматичното оръжие“ Кели. Също така изиграва решителна роля в намаляването размаха и влиянието на „Ку Клукс Клан“. Чрез работата на Едвин Атертън ФБР постига успех в арестуването на цялата армия на мексиканските нео-революционери по калифорнийската граница през 20-те.
Започвайки през 1940-те и продължавайки през 1970-те, агенцията разследва случаи на шпионаж срещу Съединените щати и техните съюзници. Арестувани са 8 нацистки агенти, които са планирали саботиращи операции срещу американски цели.
Въпреки че Хувър първоначално премълчава съществуването на гъсто свързана организирана престъпна мрежа в САЩ, бюрото ръководи операции срещу известни банди и фамилии, включително ръководените от Джон Готи и Сам Джанкана.
През юли 1932 г., бюрото е преименувано на „Бюро за разследване на Съединените щати“. На 1 юли 1933 г. се обединява с Бюрото за прохибиционизъм (забрана на алкохол) и се нарича Отдел за разследване. През 1935 г. Бюрото се преименува на Федерално бюро за разследване (ФБР).
Директорите на ФБР от този период са:
Съвременни спорове.
Бюрото търпи обществена критика и вътрешни противоречия в последното десетилетие, докато се опитва едновременно с технологичното си модернизиране да играе по-съществена роля в борбата с тероризма. |
63403 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63403 | Регионален език | Регионален език е език, който се говори в рамките само на части от дадена държава - федерален окръг, провинция, щат, или друг необособен административно регион.
Трябва да се прави разлика между регионален език и диалект, въпреки че термините често се бъркат поради голямото им припокриване.
Разликата е повече политическа, отколкото лингвистична, и се основава на критериите за национална държава. Езикът е фактор, обединяващ обществена група (националност, народ) и разграничаващ членовете и́ от другите групи, докато диалектът съдържа лингвистични разлики без да разделя обществото.
Определение съгласно международното право.
Съгласно Европейската харта за регионалните или малцинствените езици:
Регионален език – брой на говорещите.
Често регионалният език има по-голям брой говорещи, отколкото официалните езици. Например каталонският език (регионален език за Испания и Франция, но официален за Андора) се говори от повече хора, отколкото фински или датски език. Кантонският език се говори от над 60 милиона души в качеството му на регионален език в провинция Гуандун и извън Китай, а малко са държавите с повече население.
Езиково родство с официалния език.
В някои случаи регионалният език може да бъде близък (сроден) до официалния език на съответната държава. Например:
В други случаи регионалният език може да бъде и твърде различен от официалния, например:
Официален език като регионален.
Официалният език на една държава може да бъде регионален в съседни държави, например:
Причината за това е наличието на национално малцинство извън пределите на националната държава вследствие на промяна на държавните граници или емиграция. |
63404 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63404 | Външен скелет | Външният скелет или екзоскелет е външна твърда обвивка, характерна за голяма част от безгръбначните животни, сред които - насекоми, ракообразни и мекотели с черупка.
Има защитна и поддържаща (механична) функция. Една от трите изпълняващи подобна роля структури, определяни в анатомията на животните, като "скелет".
Изкуствен екзоскелет.
Различни човешки изобретения наподобяват в известна степен екзоскелета, класически пример за което са бойните брони. Елементи на екзоскелета се използват също за медицински (като гипсиране на крайници, в случай на фрактура) и индустриални нужди (като кофраж в строителството).
Човешките или на извънземни същества екзоскелети са често срещани приспособления, изобразявани в научната фантастика. |
63410 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63410 | Лъвът, Вещицата и дрешникът | „Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и дрешникът“ () е епически фентъзи роман за деца, написан от К.С. Луис, публикуван от Дейвид Джефри Блез през 1950 г. Той е първият публикуван и най-известният от романите „Хрониките на Нарния“ (1950 г., 1956 г.) От всички книги, които авторът е написал, „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ е и най-вземаната книга от библиотеки. Освен това, въпреки че този роман е първият написан от поредицата, в по-нови издания той е втори подред (преди „Хрониките на Нарния: Племенникът на магьосника“. Като при останалите книги илюстрациите са от Полин Бейнс, които са използвани и в съвременни издания.
По-голямата част от действието се развива в „Нарния“, земя на говорещи животни и митични създания, където от 100 г. управляват Бялата вещица и суровата зима. В книгата се разказва за четири деца, преместени в голяма стара къща в провинцията по време на военна евакуация. Най-малкото посещава „Нарния“ четири път през магически дрешник, който се намира в стаята за гости. При третото си посещение с него идват и другите три деца и потвърждават нейните фантастични твърдения, включени в следващите 12 (от 17) глави – без краткото заключение. В „Нарния“ децата изглеждат готови да изпълнят старо пророчество.
Сюжет.
За да предпази децата си Едмънд, Питър, Сюзън и Луси от бомбардировките на Лондон през Втората световна война, майка им ги изпраща при професор в провинцията. Огромната му къща е идеална за игра на криеница и в един дъждовен ден децата правят точно това. Най-малката, Луси, влиза в голям дрешник в една от празните стаи на имението. След няколко реда палта Луси забелязва, че върви през сняг, а лицето ѝ драскат елхови клони. Попаднала е в Нарния. Среща мил фавн и пие чай с него без да подозира, че неговата задача е да хваща човешките същества и да ги предава на Бялата вещицата. Тя владее Нарния от дълго време и магията ѝ поддържа вечна зима. Страхува се от заклинание, че две дъщери на Ева и двама сина на Адам могат да прекратят властването ѝ. Някои от жителите на Нарния я подкрепят и ѝ служат, но повечето мразят тиранията ѝ.
Едмънд също влиза в Нарния сам и среща Вещицата. Тя го примамва с шоколад за пиене и локум и му обещава да го направи крал, ако доведе при нея сестрите и брат си. По-късно всички заедно попадат в Нарния през дрешника и откриват, че фавнът, с когото Луси е пила чай, е бил отвлечен от полицията на Вещицата, защото е скрил срещата си с Луси. Решават да му помогнат като тръгват да търсят Аслан – огромен лъв, който ще ги напътства с мъдростта си. Едмънд обаче незабелязано се измъква и тръгва към замъка на Вещицата, защото иска още шоколад и локум. Ядосана, че не е довел брата и сестрите си, тя го връзва и взема със себе си в преследването им.
Луси, Сюзън и Питър вървят към Каир Паравел, дворец на брега на морето, където ги чака Аслан с голяма армия от животни, митични и приказни герои. Близостта на Аслан разваля магията за вечна зима и настъпва пролет. Аслан приветства децата и дава на всяко специално оръжие. Когато и Вещицата пристига, тя води Едмънд и настоява предателят да бъде убит. Аслан сключва тайно споразумение с нея и същата нощ тръгва сам през гората. Проследяват го Луси и Сюзън и виждат, че той се предава на армията на Вещицата. Тя го връзва на каменна маса и прерязва гърлото му. След това подчинените ѝ се гаврят с трупа му и тръгват да се бият с армията му. Луси и Сюзън се опитват да развържат трупа на Аслан и да го почистят, когато масата се чупи с трясък и лъвът оживява. Той им казва, че невинна кръв, пролята на каменната маса, води само до възкресение. Аслан взема момичетата на гърба си и ги води в замъка на Вещицата, където с дъха си съживява стотици жители на Нарния, превърнати в каменни статуи от пръчицата ѝ. Всички заедно отиват на бойното поле, където Едмънд и Питър се опитват да отблъснат армията на Вещицата. Побеждават, макар и не без загуби, а Аслан убива Вещицата. Сюзън, Луси, Питър и Едмънд стават крале и кралици на Нарния и се възкачват на четирите трона на Каир Паравел.
Години по-късно, вече пораснали, четиримата се губят в гората по време на лов. Попадат в дрешника и излизат отново в имението в провинциална Англия. Виждат, че отново са деца, а от влизането им в Нарния е минала само минута. Книгата завършва с уверението на професора, че един ден може би ще се завърнат в Нарния.
Филм.
През декември 2005 г. излиза и , базиран на книгата. |
63411 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63411 | Замбези | Замбези () е река в северната част на Южна Африка, протичаща по териториите на 6 държави: Замбия, Ангола, Намибия, Ботсвана, Зимбабве и Мозамбик и вливаща се в Индийския океан. Дължината ѝ е 2574 km, а площта на водосборният ѝ басейн е 1 351 365 km².Тя е 4-та по дължина река в Африка след Нил, Конго и Нигер.
Извор, течение, устие.
Извор, горно течение.
Река Замбези води началото си от източната част на платото Лунда, на 1500 m н.в., в крайния северозападен ъгъл на Замбия, в непосредствена близост до границата с Демократична република Конго. Първите около 30 km тече в северна посока, след което завива на запад и след още около 30 km навлиза на територията на Ангола. Тук реката постепенно завива на югозапад, а след това на юг и след около 350 km отново се завръща на територията на Замбия. На около 16° ю.ш. Замбези променя направлението си на югоизточно, а след достигането на границата с Намибия – на източно. Следващите около 90 km тя е гранична река между Замбия и Намибия и при устието на десният ѝ приток Куандо (Линянти, Чобе) завършва нейното горно течение с дължина около 930 km).
В най-горното си течение (на територията на Ангола) Замбези протича през югоизточната част на платото Лунда, а след това (в Замбия) по равнината Боротсе. До устието на десния си приток Луангинга Замбези е с бавно и спокойно течение и с малък наклон (около 0,2 m/km). След това реката навлиза в участък с множество прагове и водопади (общо над 72), като най-големите са Гоние, Лусу, Касанга, Качекабве. След праговете Качекабве (по границата между Замбия и Намибия) тя отново става равнинна река и тече по плоската и силно заблатената равнина Шешеке. В горното си течение Замбези получава 11 сравнително големи притока: леви – Луизаво, Макондо, Кабомпо (440 km, 72 200 km²), Луи, Лумбе, Мачили, Нгвези; десни – Шефумаге, Луена (350 km), Лунгвеунгу (645 km, 47 400 km²), Луангинга (500 km, 34 600 km²), Куандо (Линянти, Чобе, 800 km, 133 200 km²).
Средно течение.
Средното течение (около 910 km) на река Замбези се простира между устието на река Куандо и изтичането ѝ от язовира „Кебрабаса“. На 75 km след устието на Куандо се намира големия водопад Виктория (височина 120 m, ширина 1800 m), а след това до град Кариба се простира големия язовир „Кариба“ (площ 5200 km²). След това долината на Замбези отново се разширява, а след селището Шикон започва участък с множество прагове. Сега всички тези прагове и бързеи са под водите на големия язовир „Кабора Баса“. След изтичането си от „Кебрабаса“ започва долното течение на Замбези. Почти по цялото си средно течение Замбези е гранична река между Замбия на север и Ботсвана (1 km) и Зимбабве (910 km) на юг. В този участък Замбези получава най-големите си притоци: леви – Каломо, Кафуе (1576 km, 154 200 km²), Луангва (806 km, 151 4000 km²); десни – Гваи (450 km, 54 610 km²), Сенгва (300 km, 25 000 km²), Буми, Саняти (500 km, 43 500 km²), Хуняни (260 km, 23 897 km²).
Долно течение.
Долното течение на река Замбези започва при изтичането ѝ от язовира „Кабора Баса“ и е с дължина около 500 km. В долното си течение тече предимно в широка долина и в широко (до 5 – 8 km) корито, с изключение на теснината Лупата. След устието на левия приток Шире реката протича през Мозамбикската низина. На 120 km от устието започва делтата на Замбези, чрез която тя се влива в мозамбикския проток на Индийския океан. На единствения плавателен ръкав на делтата Шинде е разположено едноименното пристанище. Основните притоци в долното течение на Замбези са: леви – Луиа (28 000 km²), Ревубве, Шире (402 km, 154 000 km²); десни – Луеня (400 km, 54 144 km²).
Водосборен басейн.
Водосборният басейн на река Замбези заема площ от 1 351 365 km² и се простира на територията на 8 държави: Замбия (574 875 km², 42.5%), Ангола (235 423 km², 17.4%), Зимбабве (213 036 km², 15.8%), Мозамбик (162 004 km², 12.0%), Малави (108 360 km², 8.0%), Танзания (27 840 km², 2.1%), Намибия (17 426 km², 1.3%) и Ботсвана (12 401 km², 0.9%). На запад водосборния басейн на Замбези граничи с водосборните басейни на реките Кунене и Куанза, вливащи се в Атлантическия океан, на север – с басейна на река Конго, на североизток – с безотточния басейн на езерото Руква, на изток и югоизток – с басейните на реките Руфиджи, Рувума, Лурио, Лигония, Бузи, Саве и други по-малки, вливащи се в Индийския океан, на юг – с басейна на река Лимпопо, а на югозапад – с безотточните басейни на реки завършващи в падината Калахари. В отделни многоводни години и сезони част от водите на река Окаванго (Кубанго) постъпват в Замбези. Към водосборния басейн на реката принадлежи и едно от най-големите африкански езера – Малави.
Хидроложки показатели.
Подхранването на Замбези е с предимно дъждовно. За нея е характерно лятното пълноводие (от декември до март), в много случаи разтягащо се и през есента (април и май). Покачването на водите започва през декември, а максималния отток е през март и април, след което започва постепенно намаление. През годината месечният отток на Замбези се изменя повече от 10 пъти. Средния годишен отток в устието ѝ е около 16 000 m³/s, а наносите достигат до 100 лн. т годишно.
Стопанско значение.
Реките от водосборния басейн на Замбези притежават огромни запаси от хидроенергия (137 млн. квт при пълно използване на оттока). В началото на 1970-те години са се използвали само незначителна част от тези запаси, като единствения язовир по течението ѝ е бил „Кариба“, с ВЕЦ „Кариба“, на границата между Замбия и Зимбабве. През 1980-те години се изгражда още един по-голям язовир „Кабора Баса“, на територията на Мозамбик, с още по-мощна ВЕЦ, електроенергията от която се изнася и за Република Южна Африка. Разработват се и хидроенергийни проекти за реките Кафуе, Шире и др. Като цяло водите на Замбези малко се използват за напояване. Корабоплаването по реката е затруднено поради наличието на множеството прагове и големите сезонни колебания на водното ниво, поради което то се развива само на отделни участъци. Основното корабоплаване на плитко газещи речни съдове се осъществява главно в Замбия. В реките и езерата в басейна на Замбези е силно развит местния риболов. Водите и бреговете на реката са обитавани от различни видове животни, сред които хипопотами, крокодили, варани, орли, чапли, пеликани.
По-големи градове и пристанища.
по-големите селища и пристанища по течението на реката са: Монгу и Ливингстън (в Замбия), Катима Мулило (в Намибия), Виктория Фолс (в Зимбабве), Тете и Шинде (в Мозамбик). |
63483 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63483 | Време да убиваш | „Време да убиваш“ () е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет.
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите. |
63487 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63487 | Клавдий Салмазий | Клавдий Салмазий, роден под името Клод дьо Сомез ("Claude de Saumaise", 1588-1653 г.), е френски класически филолог и универсален учен.
Роден е в Семю-ен-Оксуа, Бургундия. Неговият баща, съветник в парламента на Дижон, го изпраща в Париж. През 1606 г., той отива в Хайделбергския университет, където се посвещава на класиката. Там той приема протестантството, религията, която е изповядвала неговата майка; а неговата първа публикация (1608 г.) е издание на творба на Нилий Кабасилас, архиепископ на Тесалоника, през 14 век, срещу превъзходството на папата (De primatu Papae), и на подобен трактат от монаха Варлаам Калабрийски (1348 г.). През 1609 г. той съставя издание на Флорий. |
63489 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63489 | Bless the Child | Bless the Child е името на втория сингъл от албума Century Child на финландската метъл група Nightwish. Записите са осъществени заедно със симфоничния оркестър на град Йоенсу. |
63490 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63490 | Лигаза | Лигазите са клас ензими, които са отговорни за създаването на ковалентна връзка между две различни молекули. Много важна характеристика на процеса е паралелното разкъсване на макроенергетична връзка от АТФ или сходно, богато на енергия съединение.
Общото уравнение на реакцията може да бъде представено като:
Специфичен пример за ензим от този клас е пируват-карбоксилазата (EC 6.4.1.1), отговорен за присъединяването на молекула въглероден диоксид към пируват, при което се формира оксалацетат:
Създаването на новата връзка изисква енергия, която се компенсира от разкъсването на химична връзка от АТФ. Терминът за подобна реакция е „процес, спрегнат с хидролизата на АТФ“.
Номенклатура.
Систематичното име може да се формира като се добави окончанието „лигаза“. Като например L-тирозин-тРНКТирлигаза (EC 6.1.1.1). Като алтернатива може да бъде използвано и окончанието „синтетаза“ и „карбоксилаза“. Синтетаза е вариант за обозначаването на създаване на молекула, докато карбоксилаза е доста специфично окончание за свързването на молекула въглероден диоксид към дадено химично съединение.
Класификация.
Лигазите се индентифицират като EC 6 според ензимната номенклатура на IUBMB. Класа се подразделя на 6 подкласа в зависимост от характера на връзката, която се образува. |
63492 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63492 | Вилхелм Тел | Вѝлхелм Тел (; , Гийо̀м Тел, , Гулиѐлмо Тел) е легендарен герой от епохата на освободителната война на швейцарския народ против австрийското владичество на Хабсбургите. Според легендата убива Херман Геслер — австрийският управител на Алтдорф, столицата на кантона Ури, с което започва въстание, довело до независимостта на Швейцария.
Легендата за Вилхелм Тел.
Вилхелм Тел е най-големият национален герой на Швейцария. Всичко, което се знае за него е всъщност една легенда, няма нищо доказано. Тази легенда, обаче е добила голяма популярност в цяла Европа. Има също и различни нейни варианти.
Ето най-известния вариант:
Скоро след отварянето на прохода Готард (Gottard Pass), когато Хабсбургите във Виена търсели начин за контрол над кантон Ури, а следователно и над трансалпийската търговия, бил назначен нов управител Херман Геслер (Hermann Gessler).
Гордите планинци от Ури вече се били обединили със съседите си от кантоните Швиц и Нидвалден (Nidvalden), подписвайки споразумение в местността Рютли (Rütli) и обещавайки си да се съпротивляват заедно на австрийското потисничество. Геслер издигнал кол на площада в Алтдорф (Altdorf) и закачил на него шапката си, като заповядал всички които минават покрай кола да му се покланят в знак на уважение. С това преляла чашата на търпението.
Вилхелм Тел – селянин от близкото село Бюргелн (Bürgeln), не бил чул за заповедта, или е решил да я игнорира. Така или иначе, минал покрай кола с шапката, без да се поклони.
Геслер заловил Тел, който бил известен като добър стрелец и му наложил изпитание. Заповядал му да стреля с арбалета си по ябълка, поставена на главата на сина му. Ако улучел ябълката, щял да бъде пуснат, но ако не успеел, или откажел той и синът му щели да бъдат убити.
Ръцете на момчето били завързани. Тел поставил една стрела в колана си и една заредил в арбалета, прицелил се стрелял и улучил ябълката. Геслер – впечатлен и разгневен, – попитал за какво е втората стрела. Тел го погледнал в очите и отговорил, че ако първата стрела поразяла сина му, втората щяла да порази Геслер.
За тази дързост Тел бил арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмниците на замъка на Геслер в Кюснахт (Küssnacht), намиращ се на североизток от Люцерн.
За тази цел трябвало да преплуват езерото с лодка, а това в онези времена е било трудно. По време на дългото пътуване силна буря се развихрила над езерото и австрийските гребци, които не го познавали, започнали да молят Геслер да освободи Тел, за да ги насочва към безопасен залив. Геслер отстъпил и Тел умело повел, маневрирайки с лодката близо до брега, скочил върху една плоска скала (Tellsplatte) и едновременно с това бутнал лодката обратно в бурните води.
Твърдо решен да довърши започнатото, използвайки втората стрела, той поел към Кюснахт.
Геслер и спътниците му, успели все пак да акостират и вървели по тъмна алея, наречена Холегасе (Hohlegasse), по пътя към замъка. Тел изскочил от тъмнината, изстрелял стрелата в главата на тиранина и изчезнал отново в гората, за да се върне в Ури.
Неговите другари били вдъхновени от храбростта на Тел и отхвърлили игото на Хабсбургите над земите си, за да останат свободни завинаги. |
63493 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63493 | Барий | Барият (Ba) е химичен елемент, сребрист мек метал от групата на алкалоземните метали (група 2), период 6, с атомен номер 56, относителна атомна маса 137,33 и степени на окисление +1 и +2, като +2 е най-характерна. Висшият оксид е силно основен.
Откриване.
Минералът барит (BaSO4) е известен като „тежък камък“ в началото на 16 век. Тогава алхимиците се надяват, че съдържа злато, поради което го нагряват с дървени въглища, но така се получава само фосфоресциращото вещество BaS.
Барият е открит като бариев оксид в минерала "магнезия" (магнезиев оксид) през 1772 г. от Карл Шееле.
През 1774 г. Шееле изследва минерала пиролузит (MnO2). Пре пречистването му той отделя незначително количество BaO, който првръща в сулфат. Изпраща няколко такива кристала на своя колега Йохан Готлиб Ган, откривателя на мангана. Месец по-късно Ган установява, че този сулфат е идентичен на барит.
През 1808 г. Хъмфри Дейви изолира елемента в чист вид чрез електролиза.
Името на бария произлиза от гръцки, което означава "„тежък“."
Разпространение.
Барият е сравнително широко разпространен елемент и със своите 0,05% е на 14-о място по разпространение сред елементите в земната кора. Той е сравнително силно активен и винаги е свързан с други елементи под формата на минерали – главно под формата на минералите барит (BaSO4) и витерит (BaCO3), които се добиват по минен начин. Минералът бенетоит (BaTiSi3O4), който се смята за скъпоценен камък, се среща много рядко, в обкръжение с други минерали. Въпреки че барият има свои минерали и е съсредоточен на определени места в земната кора, той е силно разсеян.
Физични свойства.
Барият е сребристобал блестящ метал с много висока температура на топене. Има атомно тегло 137,327. Барият е малко по-твърд от оловото. Има кубично стеноцентрична кристална решетка. Притежава средна твърдост и се поддава на механична обработка.
Изотопи.
Барият има седем стабилни изотопа: 130Ba, 132Ba, 134Ba, 135Ba, 136Ba, 137Ba, 138Ba.
Два от стабилните изотопи на бария имат период на полуразпад – 130Ba (>4×1021 г., двоен β+–разпад) и 132Ba (>3×1020 г., двоен β+–разпад), които времена на полуразпад са многократно по-големи от възрастта на Земята.
Получени и изследвани са 32 радиоактивни изотопа на бариа, Най-дългоживущият от тях е 133Ba, който има период от 10,5 години. Останалите имат живот дни, часове, секунди и части от секундата. Известни са и 9 изомера в областта "A" от 115 до 153.
Радиоактивните изотопи с "A" от 138 до 145 са продукти от деленето на урана.
Химични свойства.
Барият е двувалентен и има електронната структура KLMN5s25p66s2 – прибавя 6s-електрон се в сранение с Cs. Има ясноизразен електроположителен характер.
Свойствата на бария са подобни на тези на стронция и калция. Притежава редуциращи свойства:
<chem>3Ba + Al2S3 -> 3BaS + 2Al</chem>.
Той реагира екзотермично с кислорода при стайна температура:
<chem>2Ba + O2 -> 2BaO + Q</chem>.
На въздух се покрива с жълта корица от оксид, пероксид, хидроксид и нитрат.
Барият и неговите летливи соли горят със зелен (жълто-зелен) пламък.
Разтваря се в течен амоняк, като механизмът на възламеняването е аналогичен на този при алкалните метали. От разтвора е изолирано твърдо амонячно съединение с медно-златист цвят, което лесно се разлага:
<chem>Ba(NH3)6 -> Ba(NH2)2 + 4NH3 + H2</chem>.
Самовъзпламениява се при удар и реагира лесно с неметали:
<chem>Ba + H2 -> BaH2</chem>;
<chem>Ba + Cl2 -> BaCl2</chem>;
<chem>Ba + S -> BaS</chem>.
Взаимодейства силно с киселините:
<chem>Ba + 2HCl -> BaCl2 + H2 ^</chem>.
Лесно разлага водата, образувайки хидроксид:
<chem>Ba + 2H2O -> Ba(OH)2 + H2 ^</chem>.
Съединения.
Химичната връзка в съединенията на бария е в голяма степен йонна. Йонът Ba2+ има конфигурация на благороден газ, оказващ слабо поляризиращо действие, поради което съединенията му са предимно безцветни. Оцветяването при някои от тях се дължи на аниона. Здравата връзка в съединенията на бария и голямата енергия на кристалната решетка определя малката разтворимост на някои негови съединения – флуорид, сулфат, фосфат, карбонат и оксалат. Солите с анионите Cl-, Br-, I-, S2-, CN-, NO, CH3COO- и SCN- са много разтворими.
Халогениди.
Бариевите халогениди се получават при взаимодействие на с BaCO3 и съответната халогеноводородна киселина:
<chem>BaCO3 + 2HX -> BaX2 + H2CO3</chem>.
Бариевият дифлуорид се използва в безоксидните стъкла.
Бариевият дихлорид кристализира с 2 молекули вода – BaCl2•2H2O, което е уникално за 2 група. Той намира приложение като реактив за откриване на SO йони и в селското стопанство за борба с някои вредители по растенията.
Оксиди и хидроксид.
Бариевият оксид има йонна връзка, висока температура на топене и кристализира в кубична сингония тип NaCl.
Бариевият оксид се получава при термична дисоцияция на BaCO3:
<chem>BaCO3 ->[{1360°C}] BaO + CO2 ^</chem>
Получава се по-лесно при тепмично разлагане на Ba(NO3)2:
<chem>2Ba(NO3)2 ->[{1000°C}] 2BaO + 4NO2 + O2</chem>.
В пламъка на водородната горелка излъчва ярка светлина. Реагира с H2O и CO2 до карбонат.
Бариевит пероксид е стабилно съединение. Получава се при нагряване на BaO в струя кислород:
<chem>2BaO + O2 <=>[{600°C}][{800°C}] 2BaO2</chem>.
Бариевият дихидроксид се доближава до алкалните основи. Кристализира в хидратна форма – Ba(OH)2•8H2O. Много наситен разтвор на Ba(OH)2 под названието "баритова вода" се използва като чувствителен реактив за откриването на CO2.
Съединения с кислородсъдържащи киселини.
Анионите на кислородсъдържащите киселини са големи по размери, симетрично изградени и затова сравнитетлно слабо се поляризират при взаимодействие с бария.
Най-важните неразтворими соли на бария са карбонатите, оксалатите, хроматите, фосфатите и нитратът.
Бариевият карбонат може да бъде получен от BaO. Взаимодейства сравнително лесно с TiO2:
<chem>BaCO3 + TiO2 ->[{700-800°C}] BaTiO3 + CO2 ^</chem>.
Бариевият титанат е ценен сенгетоелектрик и пиезоелектрик с висок коефициент на диелектричната константа.
Бариевият сулфат се използва за смазка при пробиването на петролни кладенци и в рентгенографска диагностика на храносмилателната система, тъй като поглъща рентгеновите лъчи. Служи и за пълнител при производството на различни видове гума и на по-висококачествена хартия. Смес от BaSO4 и ZnS е бялата боя "литопон", която не потъмнява на въздух. Получава се при смесване на разтвори от бариев сулфид и цинков сулфат:
<chem>BaS + ZnSO4 -> BaSO4 + ZnS</chem>.
Бариевят нитрат кристализира безводен – BaNO3. Разлага се при загряване до нитрит, а след това дава оксид. В присъствие на окислител и горливо вещество, например KClO4, S, C, оцветява пламъка в характерно жълто-зелено и се използва за фойерверки.
Известни са разтворими бариеви соли с оксокиселините на хлора.
Други съединения.
Бариевият хидрид се получава при директен синтез на елементите при загряване. Това е бяло кристално вещество с йонна връзка и прилича на хидридите на алкалните метали. При загряване във въздуха изгаря:
<chem>BaH2 +O2 ->[{t°}] BaO + H2O</chem>.
Реагира с водата:
<chem>BaH2 + H2O -> Ba(OH)2 + H2 ^</chem>.
При висока темепература барият дава карбид и силицид. Нитридът (Ba3N2) се получава чрез пряк синтез при обикновена температура. Със сярата дава сулфид (BaS) и полисулфиди (BaS"n").
Дава много комплекси с органични лиганди, особено ако имат нуколко донорни атома.
Получаване.
Получаването на метален барий се основан.ва на елес.ктролизата на стопен BaCl2 или чрез редукция чрез алуминий на смес от BaO и BaO2 в електрически нагреваема вакуумна пещ.
Той също може да бъде получен при металотермична редукция на BaO с алуминий:
<chem>4 BaO + 2Al -> 3Ba ^ + Ba(AlO2)2</chem>.
Процесът се провежда във вакуум при 1200 °C. При тези условия полученият метал се отделя във вид на пари.
Поради това, че барият е сравнително много разсеян в природата, неговото добиване е трудно и изисква значително количество енергия, поради което цената му е твърде висока.
Приложение.
Най-честата употреба на този елемент е във вакуумните тръби – като гетер в електронните вакуумни прибори за подобряване на вакуума, като при неговото нагряване взаимодейства с остатъчните следови газове в обема, луминисцентните лампи, в пиротехниката (съединенията на бария горят със светлозелен пламък) и производството на свещи за автомобили. Някои съединения на бария се употребяват също и във фотографията, медицината, производството на стъкло и бои и др.
Използва се също като разкислител при пречистването на медта.
Барият формира сплави с метали като Al, Ni, Zn, Pb, Sn. Сплав на барий с никел лесно изпуска електрони при нагряване и се използва в електронните тръби.
Физиологично действие.
Приемането на по-високи дози барий причинява стомашно-чревни разстройства, мускулна слабост, затруднено дишане и повишаване или спадане на кръвното налягане.
Разтвориимите бариеви съединения на бария са токсични за хората, животните и растенията. |
63495 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63495 | Битка при Горни Дъбник | Битка при Горни Дъбник е действие на руското командване за прекъсване на комуникационната и снабдителната линия на Западната турска армия и затваряне на блокадния пръстен около Плевен по време на Руско-турската война (1877 – 1878).
Предистория.
Още на 20 септември 1877 г. Плевенският османски гарнизон пристъпва към построяване на силно укрепени пунктове с цел да задържи пътят към София. През 10 км един от друг са построени укрепления при моста на река Вит с командир Саид бей, при Долни Дъбник с командир Вели бей, Горни Дъбник с командир Ахмед Хивзи паша и Телиш с командир Хаки паша. В укрепленията са поставени силни гарнизон и от армията на Осман паша. Всеки има за задача да охранява изпращаните транспорти до съседния пункт.
Съотношение на силите.
Турски войски.
Турците смятат укреплението при село Горни Дъбник ключово за отбраната на пътя за София. На това място има хълм, който разделя пътя на две части. Северната част има почти отвесни склонове и е лишена от всякаква растителност. Тук е построен "Големият редут", с командно положение над местността. Южната част има по-полегати склонове и тук е изграден "Малкият редут". Около цялото укрепление са прокопани множество ровове и валове, а от двата редута са прокарани напред като ветрило множество траншеи и ложементи.
Гарнизонът на Горни Дъбник се състои от 3800 офицери и войници, под командването на Ахмед Хивзи паша в състав от 6 табора, 6 ескадрона и 4 оръдия.
Руски войски.
Руското командване определя за атаката на Горни Дъбник отряд от 15 613 офицери и войници с 48 оръдия под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. Отрядът е съставен от новопристигналите елитни гвардейски части, като са формирани три колони:
За атаката са определени гвардейските части:
Етапи на битката.
Първи етап.
Началото на атаката е предвидено за 12 октомври 1877 г. За да се осуети евентуална помощ от страна на съседните османски гарнизони, срещу тях са определени да демонстрират други отряди. За действие срещу село Долни Дъбник, поради близостта му до Плевен, ще демонстрират 5 отряда, а срещу село Телиш други 3 отряда.
В навечерието на боя, руските войници правят фашини (сноп пръчки за преминаване на ровове) и почистват оръжието си. Раздаден е петдневен хранителен запас, а обозите е предвидено да останат зад река Вит. Войниците са снабдени с достатъчно шанцови инструменти и повече патрони от полагащите се. Палят се ограничен брой огньове.
След като преминават река Вит, трите колони се отправят към указаните им позиции.
Средна колона.
Средната колона, в която влизат лейбгвардейския Московски и Гренадирски полкове полк, пристига първа, поради по-късия път за движение. Докато изчаква съседните колони, тя попада в сферата на действителния огън на врага и започва да търпи сериозни загуби. Без заповед около 9:30 ч. войниците от лейбгвардейския Гренадирски полк атакуват и превземат Малкия редут. Спускат се в преследване на противника, неуспешно атакуват Големия редут и са принудени да се оттеглят отново в Малкия редут.
В 11:00 ч. на помощ идва лейбгвардейският Московски полк, но и те успяват да достигат само на стотина крачки от Големия редут.
Дясна колона.
Дясната колона, в която влизат четири стрелкови батальона, има задача да атакува редутите откъм Плевен. Тя се насочва между селата Горни и Долни Дъбник, като първоначално се движи прекалено вдясно и попада в сферата на действителния огън на един табор, застанал на пътя при село Долни Дъбник. 2-ри стрелкови батальон атакува табора и го отхвърля обратно в Долни Дъбник. Останалите части продължават по пътя и достигат на 1400 крачки от предните окопи при село Горни Дъбник. Изведена е артилерията, а когато пехотата достига на 800 крачки от неприятеля, заляга и открива огън. Дясната колона е засипана с дъжд от куршуми от Големия редут и генерал-лейтенант Йосиф Гурко въвежда в боя всички резерви. Въпреки това атаката е неуспешна.
Лява колона.
Лейбгвардейският Финландски полк от състава на лявата колона към 9:30 ч. атакува Големия редут и се приближава на 1500 м от противника. Посрещнат е от убийствения му огън и стръмният склон е буквално осеян с телата на ранени и убити войници. Заради дадените многобройни жертви, този дол след битката е наречен „Долината на смъртта“.
Така в 12:00 ч. приключва първият етап на боя за Горни Дъбник и се характеризира с разпокъсани, несъгласувани, неорганизирани и неуспешни атаки и на трите колони. Постигнатите с цената на огромни жертви резултати се ограничават в овладяване на Малкия редут и достигането на 800 крачки от Големия редут.
Втори етап.
Генерал-лейтенант Йосиф Гурко, който се намира по това време на десния фланг, решава да усили артилерийската подготовка, а атакуващите полкове да бъдат подкрепени с нови свежи части от прославения лейбгвардейски Измайловски полк. Към 14:00 ч. узнава за неуспеха на лейбгвардейския Егерския полк при село Телиш, поради което бърза с една нова атака на село Горни Дъбник. Тя трябва да започне около 15:00 ч. като лявата колона трябва първа да даде сигнал от три оръдейни залпа, когато е готова за атака. После залп трябва да даде средната колона и последна – дясната.
По ред причини, артилерията на дясната колона сигнализира първа и така отново не се постига единодействие на трите колони. Дясната колона се вдига първа и достига на отделни места до 40 крачки от Големия редут. Това принуждава артилерията да прекрати огъня срещу редута. Генерал-лейтенант Йосиф Гурко изпраща ординарци до другите две колони да подкрепят атаката на дясната. Другите две колони атакуват отново, но са посрещнати от убийствения огън на противника и към 17:00 ч. боят спира и от двете страни.
Трети етап.
Докато командирите решават за новите планове на атаката, третият етап на боя започва стихийно и без знанието на командния състав. Войниците се вдигат самостоятелно в атака, нарушават предписанията на бойния устав и прилагат своя нова войнишка тактика – окопаване, придвижване на малки групи, взаимна подкрепа с пушечен огън. "„На разни места" – пише един участник в този бой – "се раздадоха викове „ура“, в началото единични, но мигновено подхванати от цялата линия и изведнъж около редута зарева като буря едно продължително, оглушително „ура“". Няколко минути след това вече вътре в самия редут закипява ръкопашна схватка. На десния край на редута се развява бял флаг, но ожесточението е толкова голямо, че боят продължава с пълна сила. Едва след като командирът Ахмед Хивзи паша развява за трети път белия флаг, руските офицери успяват да прекратят боя. За капитулацията е известен генерал-лейтенант Йосиф Гурко.
Резултати.
На 12 октомври 1877 г. гарнизонът на село Горни Дъбник е разгромен, като бригадният командир Ахмед Хивзи паша предава сабята си на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. Убити и ранени са около 1500 турски офицери и войници, пленени са 2289 офицери и войници, 1 полково знаме, 4 далекобойни оръдия и огромно количество пушки и патрони.
Руските загуби са изчислени на над 3500 убити и ранени офицери и войници, включително генерал-майор Василий Лавров – командир на лейбгвардейския Финландски полк.
Превземането на село Горни Дъбник е началото на края на Осман паша. Постигната е пълна блокада на Плевенския османски гарнизон, с което е прекъсната снабдителната и комуникационна му линия с главното турско командване. Осман паша издържа под обсада още един месец и се предава на 28 ноември 1877 г.
Действия на другите отряди.
Битката при Горни Дъбник е част от по-мащабна военна операция и за нейния успех допринасят действията и на останалите отряди:
Паметници.
Денят на сраженията на финландските батальони при Горни Дъбник – 24 октомври 1877 година, се смята за рожден ден на финландската армия. От това време остава песен, в която се пее:
В двора на гвардейските казарми на „Казармитори“ в Хелзинки има скромен паметник на загиналите финландски гвардейци в Руско-турската война от 1877 – 1878 година. Всяка година в деня на Освобождението на България – 3 март, тук идват с венци и цветя признателните българи, дейците от дружеството „Финландия – България“. Край паметника се строяват правнуците на онези, които са щурмували с неудържима храброст Горни Дъбник, а духовата музика подема тяхната песен. |
63496 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63496 | Алтернативна история (фантастика) | Алтернативната история () е подстил на фантастиката със сюжет, протичащ в свят, чието историческо развитие е отклонение от реалното, такова, каквото го познаваме. Казано в елементарен план тя задава въпроса „Какво би станало, ако развоят на историческите събития бе друг?“. По-голяма част от творбите в жанра са базирани на реални исторически събития, характерни социални, геополитически или индустриални обстоятелства, които се развиват по различен начин. Дори е възможно да се приеме, че цялата художествена литература, може да се опише като „алтернативна история“.
След 50-те години на 20 век, този тип литература силно се обвързва с научната фантастика включвайки в себе си паравреме, пътувания между алтернативни истории/вселени, действия причиняващи разделянето на историята на две или повече времеви линии.
На френски, романите с алтернативна история се наричат "uchronie". Този неологизъм е базиран на думата утопия ( – място, което не съществува) и гръцката дума за време – "chronos". "Uchronie" се дефинира като време, което не съществува. |
63497 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63497 | Битка при Пловдив | Битка при Пловдив е опит на османското командване да забави руското настъпление към Одрин, след освобождението на София и поражението при село Шейново. Провежда се по време на Руско-турската война (1877 – 1878).
Оперативна обстановка.
В началото на януари 1878 г. Западният руски отряд от 71 000 офицери и войници и 318 оръдия с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко излиза от София и настъпва в направлението София-Пазарджик-Пловдив-Одрин. Разделен е на 5 колони. Командири са: генерал-майор Николай Веляминов, генерал-майор Павел Шувалов, генерал-лейтенант Николай Криденер, генерал-майор Юрий Шилдер-Шулднер и генерал-майор Дмитрий Комаровски. Авангарда на отряда е с командир генерал-майор Виктор Дандевил, а кавалерията е с командир генерал-майор Владимир Клот. Задачата е да пресече пътя за отстъпление на османските остатъчни сили в Тракия, обединени в нова групировка с командир Сюлейман паша и евентуално да бъдат унищожени.
Бойни действия.
На 2 януари руските сили излизат от освободения град Пазарджик. Според разузнавателни сведения, доставени от българи, групировката на Сюлейман паша отстъпва по две направления: Пещера и Пазарджик – Пловдив. През нощта на 3 януари колоната на генерал-майор Павел Шувалов преминава река Марица през брод до село Айрене, а едновременно кавалерийската част с командир генерал-майор Даниил Краснов по левия бряг на реката доближава Пловдив. Османската отбрана на Кадиевската позиция е пробита.
Сюлейман паша решава да отстъпи към Родопите, а за прикритие оставя 40 табура в района селата Дермендере – Караагач. В Пловдив, по заповед на Сюлейман паша, в полето между жп гарата и квартал Остромила са избити 80 българи затворници, участвали в националносвободителните борби.
Частта на генерал-майор Даниил Краснов успява да премине река Марица по моста до Кемера за село Катуница. Колоните на генерал-майор Павел Шувалов и генерал-майор Николай Веляминов настигат османския ариергард при селата Цалапица и Първенец. Втори Драгунски ескадрон от 63 драгуни с командир капитан Александър Бураго от лейбгвардейския Драгунски полк успява да се вмъкне в Пловдив. Малък разезд научава от тукашните българи в квартал Кършиака, че в града има повече от 1000 низами и черкезка конница. Сержант Пономарьов успява да залови в района на жп гарата пленник и с действието си предизвиква уплаха, прераснала в паника и изоставяне на позициите. Капитан Александър Бураго незабавно атакува и увлича руските сили. Превземат квартал Мараша, хълма Бунарджик и пощата. Капитан Александър Бураго изпраща донесение за заемането на Пловдив.
Сутринта на 4 януари в града влиза генерал-лейтенат Йосиф Гурко с целия си щаб и обявява освобождението на Пловдив. Отслужен е молебен. Главните руски сили незабавно се отправят за атака на прикриващите османски сили в района. Групата на Сюлейман паша е отклонена от направлението Пловдив-Одрин и насочена към Родопите, където се разпада като организирана военна сила. |
63498 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63498 | Шейновска битка | Шейновската битка е заключителното действие на Южния руски отряд за разгрома на Централната османска армия в Руско-турската война (1877 – 1878).
Оперативна обстановка.
След падането на Плевен са освободени значителни руски сили за всеобщо настъпление през Стара планина. В края на декември 1877 г. Южният отряд на руската армия с командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки преминава Стара планина при трудни зимни условия и пристъпва към изпълнение поставената му задача – разгром на Централната турска армия с командир Вейсел паша от 26 768 офицери и войници и 83 оръдия. За изпълнение на задачата Южният отряд е разделен на три отряда:
Идеята на командването е Централният отряд да ангажира войските на връх Свети Никола, а левият и десният отряд, чрез обход, да се явят във фланг на укрепения лагер при Шипка–Шейново и да го разгромят.
За спиране на руското настъпление през проходите на Средна Стара планина е определена Централната турска армия с командир Вейсел паша от 41 табора, 26 ескадрона и 83 оръдия. За целта е изграден силно укрепеният Шейновски лагер. Разположен е срещу южния изход на Шипченския проход и е с формата на кръг около село Шейново. Най-силно укрепена е източната му част, състояща се от две отбранителни линии и с обща дълбочина до 2 км. Първата линия е групирана около пет могили, където са разположени две батареи и стрелкови ложименти. Втората линия е съставена от пет редута, които чрез кръстосан огън се охраняват флангово в равната и открита местност. Командният пункт е разположен зад втората линия на могилата Голяма Косматка. Тук се намират и резервите на Вейсел паша. На западния участък са устроени други 9 редута. Всички редути са усилени с дългобойна артилерия.
Бойни действия.
Силите на лявата руска колона са съсредоточени в село Мъглиж. Взето е решение да се атакува Шейновския укрепен лагер. Главните сили са насочени към източната страна на лагера. Около 12:30 ч. на 27 декември атакуващите превземат първата отбранителна линия на противника. Опитът да се превземе втората отбранителна линия е неуспешен, но русите отразяват последвалата турска контраатака. Командирът на частите преценява, че офицерите и войниците са изтощени, и взема решение да се нощува на заетата позиция. Тя е укрепена през нощта и направена недостъпна за вражеските сили. Изпратено е донесение до генерал-лейтенант Фьодор Радецки с настояване за енергични действия на централната и дясната колона.
През нощта на 27 срещу 28 декември Вейсел паша прегрупира своите сили. Шейновският лагер е укрепен с 4 табора, свалени от Шипченския проход. В 6:30 часа на 28 декември започва атака срещу лявата руска колона, като последователно пренася удара от десния към левия руски фланг. Особено ожесточен е боят при гората край село Секерчево. Турците са отбити и са заети техни редути от втората отбранителна линия. Обхванати са двата им фланга от източната страна на Шейновския лагер. Предприета е атака и на село Шипка. След забелязано масово отстъпление на турски части, лявата колона в 10 ч. преминава в настъпление срещу западната страна на лагера. Овладени са първите траншеи и е отбита последвалата контраатака. Шестдесет и трети углицки пехотен полк, 9-а стрелкова бригада и 5-а опълченска дружина атакуват и превземат централния Шейновски редут №2. Успешна е и атаката на Шейновски редут №1 от Трети стрелкови батальон на 63-ти углицки пехотен полк. Батальонът е вдигнат в атака от полковник Всеволод Панюхин и барабанчика на полка. Към 14 ч. части на лявата и дясната колона се съединяват южно от превзетото село Шипка. Вражеските сили в Шейновския лагер са разкъсани, като е провален опитът на Вейсел паша да възстанови връзката между турските части. Принуден е да съсредоточи останалите му сили около командния си пункт при могилата Голяма Косматка и да поиска капитулация.
Към 12 ч. в атака срещу турските сили на Шипченския проход преминава и централната колона. Главният удар нанася 55-и подолски пехотен полк. Обходно движение осъществяват по един батальон от 35-и брянски пехотен полк и 56-и житомирски пехотен полк. С цената на 1507 убити и ранени офицери и войници, централната колона сковава силите на турската групировка и не допуска тя да окаже помощ на Шейновския лагер.
Изправен пред неминуемо поражение, към 15 ч. Вейсел паша изпраща парламентьор при генерал-лейтенат Михаил Скобелев с предложение за капитулация. Предложението е прието с условие да се предадат и частите при Шипченския проход.
Резултати.
Шейновската битка завършва с пленяването на цялата Централна османска армия от 3 паши, 765 офицери и 22 000 войници. Броят на убитите и ранените е 4000 души офицери и войници. Османската империя се лишава от най-боеспособната си армия към началото на 1878 г. Окончателно е разкъсана отбранителната турска линия по Стара планина. Открит е пътят за настъпление в Тракия и към Одрин. Общите руски загуби са 5107 убити и ранени офицери и войници. |
63499 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63499 | Домашен арест | Домашен арест е мярка за неотклонение, при която на някого е забранено да напуска своето жилище. За временно напускане на жилището, в което се изпълнява домашният арест се изисква изрично предварително писмено разрешение от съответните органи, както и уважителна причина. Домашният арест е олекотена алтернатива на задържане под стража. През времето на задържането се правят проверки от полицията. Важно е някой да се грижи за задържания през периода на задържане. Последният има право да работи, но само надомно.
Законова обосновка.
Съгласно Наказателно-процесуален кодекс:
„Чл. 62. (1) Домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган.“
Съгласно Наказателен кодекс:
„Чл. 59. (1) (Изм. – ДВ, бр. 92 от 2002 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. относно влизането в сила – ДВ, бр. 26 от 2004 г., в сила от 01.01.2004 г., изм. – ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. – ДВ, бр. 27 от 2009 г.) Времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация, както следва:
1. един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода или за три дни пробация;
2. два дни домашен арест се зачитат за един ден лишаване от свобода или за два дни пробация.“
Излизане.
Пише се молба до съда, ако е на съдебна фаза, или до прокурора, ако е на следствена. Лицето се съпровожда от полиция, но това не се прави винаги. Маршрутът най-често не е определен, което позволява по-обширни разходки. |
63500 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63500 | Фикция | Фикция може да се отнася за: |
63501 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63501 | Риолит | Риолитът е вулканична ефузивна скала. Минералният ѝ състав обикновено включва кварц, алкален фелдшпат и плагиоклаз, често с примеси от биотит и пироксен. Риолитът е светлосив или розов на цвят, с порфирна структура - в стъкловидната аморфна маса се съдържат порфирни пръски от фелдшпат, кварц, биотит. Понякога текстурата му е пореста. Риолитът е вулканичен аналог на интрузивната скала гранит. |
63505 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63505 | Едит Пиаф | Едѝт Пиа̀ф (), родена като Едит Джована Гасион ("Édith Giovanna Gassion"), е известна френска поп певица, представителка на френския шансон, смятана за символ на Франция.
Тя е майстор на баладата. Нейната музика е отражение на трагичния ѝ живот. Най-известните ѝ песни са „"La vie en rose"“ (1946), „"Milord"“ (1959), „"Non, je ne regrette rien"“ (1960). Едит Пиаф е една от най-великите певици на Франция. Животът ѝ е изпълнен с контрасти и странности – световна слава, лични нещастия, малка и крехка фигура, но мощен и характерен глас.
Ранни години.
Съществуват множество публикувани изследвания върху живота на Едит Пиаф, но въпреки това за нея не се знае много. Родена е на 19 декември 1915 година под името Едит Джована Гасион в квартал Белвил, намиращ се в Парижкия 20-и арондисман. Според една от легендите е родена на тротоара на ул. „Белвил“ №72. В акта ѝ за раждане като месторождение е посочена болницата Тенон в 20-и арондисман.
Дадено ѝ е името Едит в памет на британката Едит Кавъл. Кавъл е медицинска сестра, екзекутирана заради помощта, която оказва на съглашенски войници в Белгия по време на Първата световна война. Прозвището Пиаф получава от думата за врабче ("piaf"), която се използва в Париж и околностите.
Майката на Едит, Анета Джована Мейар (1895 – 1945), е улична певица. Тя е със смесен френско-италиански произход по бащина линия, а нейна майка е берберка от алжирски произход. Майката на Едит е родена в Ливорно, Италия и е пяла в кафенета под псевдонима Лине Марса. Бащата на Едит, Луи-Алфонс Гасион (1881 – 1944), е уличен акробат от Нормандия, с изяви в театъра.
Родителите на Едит скоро я изоставят и тя живее за кратко при своята баба по бащина линия Ема Саид бен Мохамед (1876 – 1930). Преди да постъпи във френската армия през 1916 година, Луи-Алфонс Гасион я завежда при майка си, която държи публичен дом в Нормандия. Там за малката Едит се грижат проститутки.
От 3- до 7-годишна възраст Едит е болна от кератит и е сляпа. Според една от биографиите, тя си възвръща зрението, след като няколко от проститутките на работа при баба ѝ събират пари и я изпращат на поклонение при Sainte Thérèse de Lisieux. Според суеверието, Едит се изцерява от болестта чудодейно.
През 1929 година, когато е на 14 години, Едит започва да обикаля Франция с баща си, който изнася акробатични представления. Това дава възможност на Едит да пее за първи път пред публика. По-късно тя се настанява в стая в Grand Hôtel de Clermont (18 rue Veron в 18-и арондисман на Париж) и се отделя от баща си. Започва да пее самостоятелно като улична певица в Пигал, Менилмонтан и парижките предградия.
Тя става близка със Симон Берто („Момон“) и двете дълги години са неразделни. Влюбва се в разносвача Луи Дюпон, когато е на около 16 години. На 17 години става майка. Дъщеря им Марсел умира от менингит на 2 години. Подобно на своята майка, Пиаф изпитва трудности при съвместяването на родителските грижи с живота на уличен артист. Затова тя често не взима Марсел със себе си, а вместо това за нея се грижи Дюпон.
По-късно Едит започва връзка със сводника Албер, който взема процент от печалбата ѝ. Една от приятелките на Едит, Надя, се самоубива, когато се сблъсква с идеята да стане проститутка. Албер едва не застрелва Едит, когато тя слага край на връзката им, като реакция за смъртта на Надя.
Музикална кариера.
През 1935 година Louis Leplée, собственикът на нощния клуб „Le Gerny“, открива Пиаф в района „Пигал“. „Le Gerny“ се намира на Шанз-Елизе и се посещава, както от горните, така и от долните социални класи. Льопле я убеждава да пее, въпреки нейните притеснения и ѝ дава прозвището Момичето Врабче (La Môme Piaf) заради дребния ѝ ръст – едва 1,42 m. Това име ѝ остава за цял живот.
Льопле я учи на основните принципи на сценичното поведение и настоява тя да облече черна рокля, която става запазена марка при изпълненията ѝ. Льопле влага големи усилия да ѝ осигури максимална публичност и на дебютната ѝ вечер пристигат много знаменитости, сред които актьорът Морис Шьовалие. Представленията в нощния клуб водят до записването на две нейни песни през същата година. Една от тях е написана от Маргерит Моно, с която Пиаф си сътрудничи през целия си живот.
На 6 април 1936 година Льопле е убит. Едит Пиаф е разпитана и обвинена като съучастник в убийството, но е призната за невинна. Льопле е убит от гангстери, които в миналото са свързани с Пиаф. Медиите се настройват срещу нея и кариерата ѝ е заплашена от провал. За да възстанови образа си, тя наема Реймонд Асо, с когото после има връзка. Той променя името ѝ на Едит Пиаф, забранява на нежелани хора да се срещат с нея и възлага на Моно да пише песни, които отразяват или намекват за някогашния живот на Пиаф по улиците.
През 1940 година Едит получава роля в пиесата "Le Bel Indifférent" на Жан Кокто. Започва да се сприятелява с изтъкнати личности, включително Шьовалие и поета Jacques Borgeat. Пише текстовете за много от песните си и сътрудничи с композитори върху мелодиите. През 1944 година открива Ив Монтан в Париж. Тя го включва в представленията си и му става ментор и любовница. За по-малко от година става една от най-известните певици във Франция. Когато Монтан става известен почти колкото нея, тя прекратява връзката си с него.
По това време към нея има голямо внимание и тя жъне големи успехи в Париж, като най-популярния френски артист. След войната тя става известна в чужбина и прави турнета в Европа, САЩ и Южна Америка. През 1950 година дава възможност на Атауалпа Юпанки да пее с нея на сцената в Париж. По-късно той става една от звездите на аржентинския фолклор. Пиаф помага също и за кариерата на Шарл Азнавур в началото на 50-те години на ХХ век, когато го взема на турне във Франция и САЩ, и записва някои от неговите песни. Отначало има малък успех с американците, които я смятат за прекалено унила. След възторжен отзив от виден нюйоркски критик, нейната популярност започва да расте и тя дори се появява в Шоуто на Ед Съливан (8 пъти) и в Карнеги хол (1956, 1957). Една от най-известните ѝ песни, "La vie en rose", е написана през 1945 година. През 1998 година е удостоена с място в Залата на славата на наградите „Грами“.
Известната концертна зала (мюзикхол) „Олимпия“ на Bruno Coquatrix е мястото, където Пиаф се прославя най-много. Тя изнася няколко спектакъла в престижната зала между януари 1955 и октомври 1962 година. Откъси от 5 нейни концерта там (през 1955, ’56, ’58, ’61 и ’62) са издадени на грамофонни плочи. Тя обещава да изпълни концерти през 1961 година, за да предпази „Олимпия“ от банкрут. Там тя представя за първи път песента "Non, je ne regrette rien". През април 1963 година записва последната си песен – "L'homme de Berlin".
Смърт и наследство.
Едит Пиаф умира от рак на черния дроб на 47 години във вилата си в Plascassier на Френската ривиера на 11 октомври 1963 година. Нейните последни думи са: „Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“. Тялото ѝ е положено в гробището Пер Лашез в Париж, до дъщеря ѝ Марсел. Въпреки че е отказано погребение от римокатолическия архиепископ поради начина ѝ на живот, погребалното шествие привлича десетки хиляди опечалени по улиците на Париж, а на церемонията на гробището е посетена от повече от 100 000 поклонници.
Песни.
Песента ѝ „"Hymne à l'amour"“ вдъхновява филма „"Toutes ces belles promesses"“. |
73771 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73771 | Софокъл | Софокъл () е древногръцки драматург и поет.
Роден е през 496 г. пр.н.е. в гр. Колон, северно от Атина в семейството на занаятчия, производител на оръжие. Той е един от тримата велики древногръцки трагици, заедно с Есхил и Еврипид.
Според Суда е написал 123 трагедии и сатирични драми, но до наши дни са достигнали запазени само 7 – „Електра“, „Едип цар“, „Антигона“, „Аякс“, „Трахинянките“, „Филоктет“, „Едип в Колон“ и голям откъс от сатировската драма „Копоите“. За пръв път през 468 г. пр.н.е. излиза на театрално състезание и побеждава Есхил. В обикновения живот е ковчежник, стратег и член на законодателната комисия на Атинския полис, както и жрец на изцеляващото божество (нов Атински култ). Той е близък приятел на Херодот и на Перикъл, който по онова време насърчава развитието на драмата. Защитник е на полисната традиция.
Според Аристотел Софокъл е автор на образцови трагедии. Печели 24 пъти лавров венец, побеждавайки в драматичните конкурси на 18 състезания от Дионисиите и 6 в Леная. Той е майстор на характери и неговият принос в жанра на трагедията и изобщо драматургията е огромен. Той въвежда трети актьор в трагедията, увеличава броя на хористите от 12 на 15, засилва музикалния момент, въвежда ефекта на „погрешното мнение“ на зрителя, срещу което се разгръща действието, утвърждава декора.
Софокъл има подчертан вкус към темата на страданието. Смята, че трагедията най-добре предава историята и дава пример за подражание. Той има весел и общителен характер. Умира на 90 години. Неговият син Йофон също става трагик.
Астероидът 2921 Софокъл е кръстен на него, както и кратер на Меркурий (вижте кратер Софокъл).
Живот.
Софокъл, син на Софилий, е роден в богато семейство, живеещо в малка общност в Атика, която по-късно става сцена за неговите пиеси. Въпреки че точната дата е неизвестна, неговото раждане е няколко години преди битката за Маратон през 490 г. пр.н.е. и най-вероятно е около 497/496 г. пр.н.е. Неговият пръв творчески триумф е през 468 г. пр.н.е., когато заема първо място в състезанието по театър по време на Дионисиите и побеждава дотогавашния шампион Есхил. Съгласно Плутарх победата идва при необичайни обстоятелства и след загубата си Есхил заминава за Сицилия. Въпреки че Плутарх заявява, че това е първата публична изява на Софокъл, по-вероятно е тя да е станала около 470 г. пр.н.е.
Софокъл става важна фигура в обществения живот на Атина, както и в театрите. Той е избран да ръководи пеана, хорова песен за възхвала на боговете, когато е на 16 години. Този пеан възхвалява морската победа на Гърция над Персия. Този факт сам по себе си говори, че Софокъл е известен и уважаван и че има изключителни дарби. Софокъл е едновременно много богат, много талантлив и много образован и се обучава практически през целия си живот.
Рано в своята кариера, политикът Кимон е възможно да е един от покровителите на поета; през 461 пр.н.е. неговият противник и съперник Перикъл го изпраща в изгнание. През 443/442 г. пр.н.е. Софокъл служи като ковчежник в Атина, занимавайки се с финансите на града по време на политическата кариера на Перикъл. Според някои източници, той служи като генерал в кампанията против Самос, остров, който възстава през 441 г. пр.н.е.
През 420 г. пр.н.е. той прави олтар в дома си с иконата на Асклепий, когато боготворенето е въведено в Атина. Заради тази си постъпка получава посмъртно прякора "Дексион" (получателят). Той също така е избран за член на комисия, като специален пълномощник, натоварен с мисията да се намери отговор на разрушенията след Пелопонеските войни.
Софокъл умира на 90 или 91 години през 406/405 г. пр.н.е. Както обикновено се случва след смъртта на известни личности, неговата смърт поражда различни апокрифни истории. Една от тях е, че издъхва при опита си да цитира голям пасаж от „Антигона“ без да си поеме въздух. Според друга се задавя с грозде по време на фестивала Антестерии в Атина. Трети вариант твърди, че умира от радост при поредната си победа в градските Дионисии. Каквато и да е причината, източниците твърдят, че той води дълъг и щастлив живот и умира без страдание и нещастия. Според едно сведение обаче в края на живота му неговите собствени синове се опитали да го обявят за неспособен, но той оборва това пред съда, четейки все още недовършената си трагедия „Едип в Колон“. Неговият син Йофон, както и един от внуците му, също наречен Софокъл, подобно на него пишат пиеси.
Обикновена практика в V век преди новата ера е заможни мъже от високото общество да имат сексуална връзка с подрастващи юноши. Софокъл е един от участниците в такива връзки. Атене́й разказва две такива истории. На някакъв симпозиум, Софокъл „открадва“ целувка от младежа до него. Другата история е, че подмамва един юноша да прави секс с него извън стените на Атина, но младежът му взима плаща. Съгласно Плутарх, Перикъл не веднъж забелязва похотливия поглед на Софокъл, насочен към млади момчета, и неговият сексуален апетит продължава дори когато вече е в старческа възраст. Най-накрая, когато вече става импотентен, е щастлив, че се е отървал от похотта.
Основните източници за биографията на Софокъл са безименни, анонимни описания на живота му, поместени в изданията на неговите трагедии.
Едно от първите печатни издания е във Венеция през 1502 г. Между XVI век и XVIII век господстващи са парижките държавни издания, след което следват няколко английски издания.
Творчество.
Епоха и възгледи.
Софокъл е поетът на епохата на разцвета на Атина. Изследователите правят интересна съпоставка на биографиите на тримата големи поети спрямо момента на Саламинската битка (480 г. пр.н.е.) – Есхил, 45-годишен, участва лично в нея, 16-годишният Софокъл участва в празненствата по този повод – в хора на момците, а Еврипид се ражда през същата година. Есхил е поетът на зараждането на атинската демокрация, Софокъл е поетът на апогея („Векът на Перикъл“), въпреки че надживява Еврипид, чието творчество отразява нейната криза. Софокъл е привърженик на Перикъл, въпреки че на младини бил близък с противника му Кимон, водач на консервативна земевладелска групировка. Възгледите му обаче са умерено-демократични, свободомислието на софистите му е чуждо. Уважението към религията и морала на полиса, към традиционния начин на живот е основа на мирогледа му.
Важна тема за него е конфликтът между човешките закони, които са променливи, и „неписаните закони“ на религията и морала, които са нерушими („Антигона“). В това отношение той е в синхрон с Перикъл, който (по Тукидид) казва, че неспазването им влече всеобщ позор за нарушителя, и с атинската демокрация, която е консервативна по религиозните въпроси.
Художественият идеал от разцвета на демократическа Атина почива на принципите на мярката и хармонията. Неговият пластичен израз е в скулптурите на Фидий, а литературният му израз – в трагедиите на Софокъл. Според Аристотел ("Поетика", гл.25) Софокъл казвал, че изобразява хората „такива, каквито трябва да бъдат“, за разлика от Еврипид, който ги рисува „каквито са в действителност“.
Характерни черти на драматургията.
Софокъл се отказва от принципа на сюжетно свързаната трилогия, характерна за Есхил. Всяка трагедия от трилогията е самостоятелно художествено цяло, което носи в себе си цялата проблематика. Това изменение е породено от интереса му към съдбата на индивида, а не към съдбата на рода.
Движещите сили на трагедията у Софокъл са човешките характери. Докато Есхил се стреми да открие в поведението на човека действието на висшите сили и той за него често е само арена на стълкновение между боговете (Орест в „Евменидите“), Софокъл рядко извежда боговете на сцената, героите му действат напълно самостоятелно. Сами избират поведението си. Вината на неговия герой е лична, а не наследствена. Той търпи страдания за свои думи и дела, а не заплаща за стореното от негови близки или далечни членове на рода. Често Софокъл характеризира героите си, показвайки тяхното поведение по съществен въпрос на полисната етика. За него съзнателното нарушение на неписаните полисни норми е основа за грешен избор на човека и трагедия. Същевременно друга причина се оказва и ограничеността на човешкото знание; въпреки богатството на умствени и нравствени сили, човек същевременно е и безсилен, човешката мъдрост е ограничена („Едип цар“).
Често срещано у Софокъл е в рамките на една пиеса да се стреми да покаже различни характери, прибягвайки до контрастно противопоставяне, напр. на твърди и меки характери (непреклонната Антигона и боязливата Исмена, Електра и Хризотемида и др.). Един от способите за това е „състезанието“ с речи, което се среща във всичките му запазени пиеси – героите си разменят речи, разкриващи различните им характери и гледища, водещи до различното поведение. Освен това Софокъл открива в суровите герои меки черти (Антигона, Електра, Аякс). Той създава трагически герой, който не въплъщава нито съвършена добродетел, нито порочност и престъпност, дава дълбочина на характерите и ги развива много по-пълно от предишните драматурзи.
По отношение на езика Софокъл казва, че той най-напред се отказал от „пищността на Есхил“, след това от „изкуствеността на своя собствен маниер“ и стигнал до „третия, най-добър вид стил, съответстващ най-много на характера на героите“. Езикът му е диференциран: хоровите партии се характеризират с много по-голяма възвишеност, отколкото диалогът; езикът на главните герои е различен от този на второстепенните, който е по-опростен. В цялост обаче трагическият език продължава да запазва своя възвишен характер дори и в по-късните му произведения.
Трагедиите на Софокъл обикновено се отличават с яснота на драматичната композиция. Обикновено още в началото, при пролозите, се изяснява изходното положение и се изработва план за поведението на героите; планът на главното действащо лице още от първите сцени определя по-нататъшния ход на пиесата. В процеса на изпълнение на този план се преминава през редица перипетии, като драматургичното действие ту се развива, ту се забавя. Стига се до критичния момент, тогава следва ретардация, а след това катастрофата и окончателната развръзка. Ходът на събитията обаче е строго мотивиран и зависи от характера на героите. Софокъл майсторски използва похватът на погрешното умозаключение от Омир, според Аристотел. Той „измамва“ зрителя, не разкривайки още от самото начало абсолютно всичко, което характеризира героя, създавайки погрешно мнение за нравствения му облик. Зрителят строи неправилно умозаключение. Впоследствие драматичното действие променя представите и чувствата на зрителя и така по най-естествен начин той стига до идеята на автора не чрез пряко поучение, а чрез борба на различни мнения. Аристотел обяснява (в своята „Реторика“, кн.3) смисъла на остроумния начин, най-често чрез метафора и измама, да се изложи една истина: „Човек забелязва по-ясно, че е научил нещо, тогава, когато то е противоположно на очакванията му. Тогава душата му сякаш казва: „Колко вярно е това, а аз се заблуждавах!“ Художествената лъжа в „Едип цар“ е осъществена особено изкусно. Представен първоначално с отлични качества, които могат да бъдат залог за благоденствие, впоследствие Едип се оказва грешник, който заслужено страда.
Аристотел твърди, че трагедиите на Софокъл са най-високото постижение на съвремието. С тях той свързва представата за образцова трагедия (терминът у него е "kalliste tragoidia", т.е. най-хубавата трагедия), особено с „Едип цар“ („Поетика“, гл.13 и 14), което показва уважението и престижа, с които Софокъл се е ползвал. Въпреки че е канен в чужбина, той не приема поканите.
Изменения в постановката.
Едно от нововъведенията на Софокъл е добавяне на трети актьор, което допринася за развитието на характерите и по-яркото изразяване на техните конфликти. Сцените с едновременното участие на трима актьори освен че разнообразяват действието чрез второстепенни герои, но позволяват и не просто противопоставяне на основните противници, а показване на различно поведение в един и същ конфликт. Нововъведението на Софокъл е възприето от Еврипид (Орестиада); античната трагедия в по-нататъшното си развитие остава в рамките на тримата актьори.
Хорът в творбите на Софокъл има само спомагателна роля, въпреки че участниците са увеличени от 12 на 15. Той не взема значително участие в драматичното действие, по-скоро песните му са лирически съпровод на действието, а понякога авторът слага в тях свои собствени мисли.
Софокъл усъвършенства и декора, маските, изобщо бутафорната страна на театъра и обича да противопоставя герои с различни жизнени принципи. След смъртта на Есхил през 456 г. Софокъл става доминиращата фигура в театъра на Атина.
Всички нововъведения и промени имат за цел създаване на повече движение на сцената, усилване на впечатленията и илюзиите в зрителите. Той придава човешки облик на легендарния и митичен свят на боговете, като прави дълбок анализ на душевното състояние на героите. Тази тенденция е започната от бащата на гръцката трагедия, Есхил, но продължена и усъвършенствана от Софокъл.
Творби.
Софокъл е написал според античните съобщения 123 пиеси, т.е. средно на всеки две години е излизал с по една тетралогия (три трагедии и една сатировска драма) – регламентът за участие в състезанията изисквал тетралогия. До нас са достигнали само 7 цели трагедии, голям откъс от сатировската драма „Копоите“, написана въз основа на Омиров химн, посветен на Хермес, многобройни фрагменти от изгубени пиеси и 90 заглавия. През 2005 г. учени от Оксфордския университет с помощта на инфрачервена технология откриват нови фрагменти – от „Епигони“, трагедия, разказваща историята на втората обсада на Тива.
От седемте пиеси три са свързани с преданията от тиванския цикъл („Едип цар“, „Едип в Колон“ и „Антигона“), една – с херкулесовите („Трахинянките“), и три – с троянските („Аякс“, „Електра“ и „Филоктет“). Всяка от тези дошли до нас пиеси е била обаче част от различна тетралогия, чиито други части са изгубени. Трите му „тивански“ пиеси например не само не са истинска трилогия (три пиеси, представени като непрекъснат разказ), макар че днес често се публикуват заедно, но дори не са преднамерена поредица и съдържат някои несъответствия.
Само две от неговите трагедии са добре датирани – „Филоктет“ (поставена през 409 г. пр.н.е.) и „Едип в Колон“ (поставена след смъртта му от неговия внук, 401 г. пр.н.е.). Според езикови и стилистични анализи се смята, „Аякс“, „Антигона“ и „Трахинянки“ са едни от ранните му творби, „Едип цар“ е от средата на творческата му кариера, а „Електра“ е от по-късния период.
Тази пиеса обикновено се счита за най-ранната от достиналите до нас (между 450 и 430 г., вероятно около 444 г. пр.н.е.) Често я наричат „Аякс бичоносецът“ ("Aias mastigophoros" ), защото Софокъл е написал пиеса и за Аякс Оилид, от която до нас е достигнал миниатюрен фрагмент. Пиесата изследва темите за гнева и омразата, честта, степента, в която хората имат истински избор или са просто пешки на съдбата. Аякс, прям и суров войн, винаги се ръководи от чувството за чест и е дълбоко обиден, че доспехите на Ахил след смъртта му са дадени нечестно на Одисей, а не на него. Той опитва да отмъсти на виновниците Агамемнон, Менелай, гърците и да ги избие, но богиня Атина Палада му замъглява разума и вместо тях избива стадо добитък. Когато разсъдъкът му се връща, сам слага край на живота си. Важен момент са дискусиите дали Аякс е достоен за честно погребение, след като е замислил да погуби гръцката войска; въпросът се решава както в „Антигона“: оскърблението на трупа е нарушение на „божествените“ закони, смъртта слага край на враждата и оскърбленията. Одисей мъдро убеждава царете Менелай и Агамемнон да предоставят на Аякс правилно погребение.
За ранния период на Софокъл се твърди, че е признал, че умишлено се опитвал да пише като Есхил. Въпреки това той тук дръзва да направи някои нарушения на драматургичната практика: изведе на сцената олимпийско божество (Атина), както и да покаже действителната смърт на Аякс (в древната трагедия убийствата винаги се случвали извън сцената).
Написана е около 442 г. пр.н.е. Счита се за характерен образец за драматургията на Софокъл. Сюжетът се отнася към тиванския цикъл и е непосредствено продължение на мита за войната на „Седемте срещу Тива“ и за двубоя между Етеокъл и Полинейк. Софокъл го разработва от гледна точка на конфликта между неписаните закони на морала и религията и писаните, политически закони. Главните герои отстояват двете тези – Креон е за подчинение на законите, създадени от човека, докато Антигона подчертава по-висшите закони на дълг към боговете и семейството и свързания с тях въпрос за гражданско неподчинение (държавното право не е абсолютно, т.е. гражданското неподчинение е оправдано в крайни случаи). Подбудите от субективно естество, например любовта, заемат второстепенно място. Действието се развива без каквото и да било пряко участие на божествените сили, като традиционният мотив за родовото проклятие едва-едва се споменава. Движещата сила са човешките характери, трагичните събития са резултат от техните действия, а не от божествена намеса.
Пиеса от ранния период на Софокъл, вероятно от 440 – 430 г. пр.н.е. Заглавието необичайно се отнася не до главните герои, които са гърци – Херкулес и жена му Дейанира, а до хора на пиесата, състоящ се от група млади жени, който говори директно на публиката и помага да се обясни контекста на сюжета, включва се емоционално в действието и опитва да съветва героинята. Епичният герой Херкулес е представен тук като изумително бездушен – изпраща новата си наложница да живее при съпругата Дейанира, която съвсем неволно, стремейки се да си върне любовта му, причинява неговата смърт. Дейанира на Софокъл е много по-различна от кръвожадна Дейанира на Овидий и Сенека. Теми на пиесата са лоялността и отговорността към семейството, разрушителната сила на любовта, а положението на жените се описва с известна чувствителност (поне за времето си).
Предполага се, че трагедията е написана около 429 – 425 г. пр.н.е. – предположение, основано на описанието на чумата в началото на трагедията, за което се смята, че е свързано със страшната епидемия, обхванала Атина в първите години на Пелопонеската война.
В „Едип цар“ на Софокъл проблемът за съдбата (родовото проклятие, наследствената вина) безусловно е засегнат, но съвсем не е поставен на преден план. Авторът подчертава не толкова нейната неизбежност, колкото ограничеността на човешката мисъл. Съзнателните действия на хората, извършени с определена цел, водят до диаметрално противоположни на намеренията резултати. Един човек въпреки волята си се оказва злодей. Едип не е просто жертва на съдбата, той има и свободна воля; цяла поредица от конкретни избори, направени свободно от него, водят до нежелания резултат.
Освен темата за съдбата и свободната воля Софокъл поставя и ред други теми: конфликтът между индивида и държавата, готовността на хората да пренебрегват болезнени истини, темата за „зрението“ и „слепотата“.
Това е творбата, която Аристотел в своята „Поетика“ сочи като образец, това е и творбата на античната литература, оказала най-силно отражение върху европейската драма. „Неохуманизмът“ на XVIII – XIX век също вижда в нея образцова антична трагедия. Под влияние на Софокъл към този сюжет се обръщат автори от Античността до днес (Сенека, Пиер Корней, Волтер, Арагон, Жан Кокто и много други).
Трагедията е написана около 415 – 410 г. пр.н.е. Базирана е на изгубения древногръцки епос за събитията след Троянската война – „Връщанията“ (гр. "Νόστοι, Nostoi)." Отмъщението на Орест за смъртта на баща му Агамемнон е тема и на Есхил („Хоефори“, около 40 години преди Софокъл), и на Еврипид. От второстепенен персонаж при Есхил, Електра става централна фигура в трагедията на Софокъл, считана за една от най-добрите му пиеси поради задълбоченото изследване на характера, морала и мотивите на героинята. Софокъл се опитва да покаже каква жена би искала толкова силно да убие майка си. Въпреки суровостта, в Електра има и заглушена от страданията нежност. Орест, от друга страна, е представен като наивен и неопитен младеж, действащ повече като инструктиран от оракула на Аполон, отколкото поради някаква силна или дълбока емоция.
Пиесата е представена през 409 г. пр.н.е. Митът е разработван преди това и от Есхил, и от Еврипид, чиито трагедии не са стигнали до нас, но според антични съобщения Софокъл подходил към сюжета съвсем самостоятелно. Фигурата на Неоптолем, нравственият конфликт, както и сблъсъкът на три характера са въведени в мита за Филоктет от Софокъл.
Сюжетът почива на преданието за смъртта на Едип в близкия до Атина град Колон, родното място на Софокъл. В тази пиеса, написана вероятно малко преди смъртта му, той смекчава мрачната картина на човешката съдба, описана в „Едип цар“. Оказва се, че клетият изгнаник, когото гонят отвсякъде, за да не ги „омърси“, ще донесе благодат на хората и града, които се смилят и го подслонят. И тук изпъква човечността и справедливостта на атинския полис и неговият митологичен герой Тезей, който защитава Едип и дъщерите му. В тази пиеса има много по-малко действие и повече философска дискусия, отколкото в „Едип Цар“ и в други пиеси на Софокъл, своеобразна медитация върху заблудите на хората и възможността за тяхното изкупление. Образите са убедителни, а по силата на лирическите части трагедията на 90-годишния поет не отстъпва по нищо на предишните му произведения.
Големи фрагменти от творбата са открити през 1913 г. в Египет и така се узнава около половината от текста ѝ. След „Циклопът“ на Еврипид това е най-добре запазената сатировска драма. Според стилистични и метрични анализи се смята, че е написана вероятно преди 440 пр.н.е. Сюжетът е същият както в Омировия химн на Хермес – кражбата на стадото крави на Аполон от новородения Хермес. Пиесата започва с оплакването на Аполон, на когото хорът от сатири обещава да помогне срещу обещание за освобождаването им. Крадецът е разкрит. Краят на творбата би трябвало да пресъздава сдобряването между него и Аполон благодарение на прекрасното свирене на Хермес с лирата, която е изобретил. |
73772 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73772 | Извънматочна бременност | Извънматочна бременност (Graviditas extrauterina).
По принцип всяка бременност започва извънматочно. Оплодената яйцеклетка през горната част на яйцепровода се спуска и се имплантира в матката. При някои условия обаче, може да се промени нормалния ход на оплодената яйцеклетка и тя да се имплантира ектопично, хетеротопично извън матката.
Причините за извънматочната бременност може да са различни:
В зависимост от мястото, където се имплантира яйцеклетката, различаваме:
Абдоминалната бременност се подразделя на първична и вторична. При първичната абдоминална бременност поради нарушаване на нормалния ход на яйцеклетката, тя преминава през фуниеобразното разширение на яйцепровода и попада в коремната кухина. При вторичната абдоминална бременност има неправилни движения от страна на яйцепровода и яйцеклетката отново през фуниевидното разширение попада в коремната кухина. При имплантирането на яйцеклетката може да стане разрастване на съединителната тъкан, която поема функцията на плацентата. Яйцеклетката може да се вгнезди под зародишния епител на яйчника – тогава говорим за Graviditas ovarica superficialis. |
73778 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73778 | Дарт Плегиъс | Дарт Плегиъс е персонаж от Междузвездни войни. Той е могъщ черен ситски лорд, учител на Дарт Сидиъс, който по-късно изменнически убива учителя си. Според легендата Дарт Плегиъс бил способен да предпазва от смъртта и да създава живот, като контролира митохлоридите с помощта на Силата и на практика е баща на Анакин Скайуокър. В трети епизод на Междузвездни войни името му се споменава, но това споменаване много влияе на цялата галактика. Анакин Скайуокър иска да предпази жена си Падме от смърт. Разбира, че единственият му шанс е да научи техниката на Плегиъс. Той се изкушава от тъмната страна и цялата галактика пада в ръцете му, докато не порасва синът му – Люк Скайуокър.
И така – едно споменаване много влияе на галактиката. |
73780 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73780 | Антони Дончев | Антони Кирилов Дончев е български композитор и пианист.
Биография.
Роден е в София на 5 февруари 1959 г. в семейството на композитора Кирил Дончев. Завършва музикално училище и Музикалната академия в София, специалност „Пиано“ в класовете на професор Мара Петкова и професор Богомил Стършенов. Още ученик дебютира като пианист на джаз-срещата в София през 1978 г.
През 80-те години свири в квартет „Фокус“.
През 1985 г. заедно с Христо Йоцов създават „Акустична версия“, наложила се като водеща джазформация. Двамата печелят редица награди, сред които Първа награда в Оелаарт, Белгия (1985) и Голямата награда в Леверкузен, Германия (1986). През 1986 г. е включен в класацията на надеждните млади джазмузиканти на Европа. В периода 1987 – 1989 г. преподава в Музикалната академия в София.
От 2011 г. е диригент на Биг-бенда на Българското национално радио. Под негово диригентство биг-бендът работи с редица световни музиканти, сред които Джо Ловано, Кърт Елинг, Том Харел, Кристиан Елзесер и други.
От 2022 г. е поканен да свири с The Four Pianists. Първото му участие с групата се състои на 16 август в София.
Творчество.
Джаз проекти.
Има много изяви като джаз-музикант:
Работа в театъра.
От 1992 г. пише музика за постановки в театър „София“, Първи частен театър „Ла Страда“ и др. Плодотворно е сътрудничеството му с режисьора Теди Москов, за чиито постановки Дончев създава музика:
Работа в киното.
Антони Дончев е автор на музика за игралните филми „Място под слънцето“, „Бягащи кучета“, „Любовното лято на един льохман“, „Приятелите на Емилия“, „Вагнер“, а също и за постановки за куклен театър. |
73782 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73782 | Атанас Богориди | Атанас Богориди (роден Атанас Цонков Стойков, , "Атанасиос Вогоридис") е лекар и писател елинист от български произход, син на Цонко и Гана Хаджитанасова, внук на Софроний Врачански и брат на Стефан Богориди.
Биография.
Атанас Богориди е роден около 1788 година в Котел. Учи в Княжеската академия „Свети Сава“ в Букурещ, а след дипломирането си преподава в нея старогръцка литература и естествена история (1810-1812). Следва медицина във Виена (1812-1816) и защитава докторат във Вюрцбург (1816). (Той е навярно първият българин, получил висше медицинско образование.) Работи като лекар във Виена (1817-1819) и Париж (1819 – 1826).
Атанас Богориди, който не знае български език, сътрудничи на първото новогръцко филологическо списание „Ермис о Логиос“, на списание „Мелиса“, пише статии за „Аякс“ и „Едип цар“ на Софокъл, за Омир и други. Част е от книжовния кръг около Адамандиос Кораис и поддържа връзки с гръцкото емигрантско революционно движение. |
73783 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73783 | Panzerkampfwagen II | Panzerkampfwagen II е немски лек танк, използван в хода на Втората световна война. След 1942 г. танкът е изваден от въоръжение и в началото на 1943 г. е спрян от производство. На базата на шасито на танка са създадени множество бойни и специални машини.
История.
Първият танк, постъпил на въоръжение във Вермахта – Pz.Kpfw.I, всъщност по техническите си характеристики може да бъде причислен към учебните машини. Още с влизането му на въоръжение той вече е анахронизъм. Въпреки това остава на въоръжение до края на Втората световна война.
Германският Генерален щаб взема решение за въвеждането на въоръжение на по-модерен танк, който да бъде свързващо звено между разработваните Pz.Kpfw.III и Pz.Kpfw.IV. Поради това може да се каже, че Pz-II е междинен модел, пригоден както за обучение на личния състав, така и за водене на бойни действия.
През второто полугодие на 1934 г. Управлението по въоръжението на Генералния щаб на армията разработва изискванията за новата бойна машина – маса около 10 т, въоръжение 20 мм оръдие. Както и при Panzerkampfwagen I, новият танк получава кодирано обозначение LaS 100 (LaS – Landwirtschaftlicner Schlepper – селскостопански влекач). Фирмените разработки са приключени в края на 1935 г.
Прототипът се разработва от три компании – Friedrich Krupp AG, Henschel und Sohn AG и Maschinenfabrik Augsburg–Nurnberg (MAN). Krupp представя завършена машина с обозначението LKA-2, подобрена версия на прототипа на Pz-I – LKA. Компаниите Henschel и MAN разработват само шаси, а корпусите са създадени от компанията Daimler-Benz.
Техническо описание.
PzKpfw II е изпълнен по традиционната за немското танкостроене схема. Силовата установка е разположена в кърмата на корпуса, бойното отделение и отделението за управление са обединени в едно и са разположени в централната част, а трансмисията и водещите колела в предната част на корпуса.
Въоръжението на танка се състои от 20 мм автоматично оръдие KwK 30 и 7,92 мм картечница MG 34. Оръдието е с дължина на ствола 97 кал и скорострелност 280 изстр./мин. Автоматиката на зареждащото устройство използва снарядни пълнители с вместимост 10 снаряда. Основен боеприпас е 20 мм бронебоен снаряд с тегло 146 г. Оръдието е снабдено с телескопически прицел TZF.4.
За осигуряване на свръзката се използва радиостанция FuG 5. За вътрешна връзка между членовете на екипажа е монтирано танкоразговорно устройство.
Двигателят е свързан с трансмисията чрез 6-степенна скоростна кутия и дълъг карданен вал. Скоростната кутия е монтирана в дясната част на отделението за управление.
Въпреки че компоновката и въоръжението на PzKpfw II не се променят в хода на серийното му производство, бронезащитата, ходовата част и силовата установка са били обект на постоянни промени. Това води до появата на множество модификации, създадени на базата на PzKpfw II.
Бойно използване.
Бойното си кръщение танкът получава през март 1938 г., в хода на операцията по присъединяването на Австрия към Германия. Въпреки че в тази операция не са водени бойни действия, около 30% от танковете получават повреди – най-вече в ходовата част.
При операцията по присъединяването на Судетската област към Германия, която също протича без бойни действия, танковете Pz.Kpfw.I и Pz.Kpfw.II са транспортирани с товарни автомобили Faun L900 D567 или прицепи Sd.Anh.115, като така в голяма част е спестен ниският им ходов ресурс.
При последвалата окупация на Чехия и Моравия, на 15 март 1939 г. в Прага първи влизат танковете Pz.Kpfw.II от състава на 2-ра танкова дивизия.
В навечерието на Полската кампания Pz.Kpfw.I и Pz.Kpfw.II съставляват голяма част от Бронетанковите войски на Вермахта – на 1 септември 1939 г. във войските има 1223 танка. В хода на Полската кампания Вермахтът губи 259 танка, от които безвъзвратно – 89.
За участие в окупирането на Дания и Норвегия е сформиран 40 танков батальон със специално назначение (Panzer Abteilung z.b. V 40), въоръжен с Pz.Kpfw.I и Pz.Kpfw.II, като в хода на бойните действия в Дания не е загубена нито една машина, а в Норвегия са загубени само 2 Pz.Kpfw.II Ausf.C.
Преди настъплението на запад, на 10 май 1940 г., във войските има на въоръжение 1110 танка Pz.Kpfw.II, от които 955 боеготови. Разбира се, броят на танковете по съединения е различен и това се дължи на поставените задачи и на заповяданото направление за действие. Например в 3-та тд, действаща на левия фланг, има 110 Pz.Kpfw.II, а в 7-а тд, действаща в направление на главния удар – 40. В хода на бойните действия се установява, че леките Pz.Kpfw.I и Pz.Kpfw.II са практически безсилни срещу френските леки и средни танкове. Единственият начин за поразяването им е в близък бой и в бордовете или кърмата. Поради това Вермахтът понася значителни загуби – 240 танка Pz.Kpfw.II.
В средата на 1940 г. 52 машини от състава на 2-ра тд са преоборудвани в плаващи танкове и с тях са сформирани два батальона в състава на 18-а тбр. Машините получават обозначението Scnwimmpanzer II. Най-вероятно е било предвидено да участват в операция „Морски лъв“ – десанта във Великобритания. След отмяната на операцията танковете вземат участие в бойните действия на Източния фронт – в началото на операция „Барбароса“ те форсират р. Западен Буг. По-нататък са използвани като обикновени бойни машини.
Pz.Kpfw.II от състава на 5-а и 11-а тд вземат участие в окупирането на Югославия и Гърция. В хода на операцията по превземането на остров Крит две машини са доставени по вода и участват като огнева поддръжка на парашутния десант.
Участието на Pz.Kpfw.II в Африканската кампания започва през март 1941 г. с пристигането на 5-а лека дивизия в Триполи. Дивизията има в състава си 45 Pz.Kpfw.II. През ноември същата година, след пристигането на 15-а тд, броя на Pz.Kpfw.II се увеличава на 70 машини. През следващата, 1942 г. са доставени Pz.Kpfw.II Ausf.F(Tp) – тропически вариант. Машините са използвани до 1943 г.
Към 1 юни 1941 г. Вермахтът има на въоръжение 1074 Pz.Kpfw.II, от които 1029 боеготови. В съединенията, дислоцирани около границите на СССР и готови да участват в операция „Барбароса“, има 746 танка Pz.Kpfw.II, което е приблизително 21% от общия брой на танковете.
Освен тях танкове Pz.Kpfw.II има в състава на 100 и 101-ви огнеметни танкови батальони, 3-та, 16-а, 29-а и 60-а моторизирани дивизии, танково-гренадирска дивизия „Гросдойчланд“ и 5-а СС танкова дивизия „Викинг“
През 1943 г. танковете Pz.Kpfw.II постепенно биват свалени от въоръжение в бойните части, като им се поставят задачи по носене на патрулна служба и охрана на щабове и комуникации в тила, разузнаване и участие в противопартизански операции. Загубите в периода 1943 – 1945 година възлизат на 84 машини. През март 1945 г. общата численост възлиза на 145 машини – 15 в действащата армия и 130 в армейския резерв.
Около 640 танкове Pz.Kpfw.II са предадени за скрап, а куполите им са използвани за изграждането на различни огневи точки. Приблизително на 100 от тях са монтирани 37 мм оръдия, а останалите 536 остават с щатното 20 мм оръдие KwK 30.
Освен в армията на Германия, Pz.Kpfw.II е приет на въоръжение и в армиите на Словакия и Румъния. В края на 40-те години няколко танка Pz.Kpfw.II, най-вероятно румънски, са експортирани в Ливан.
2. Наличност във войските на Pz.Kpfw.II в периода 1941 – 1942 г. |
73785 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73785 | Недялко Атанасов | Недялко Атанасов Мочуров е български политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Председател на Народното събрание (1921-1923 г.) и министър в правителството на Александър Стамболийски (1920-1921 г., 1923 г.), той лежи в затвора по политически причини след Деветоюнския (1923-1924 г.) и Деветосептемврийския преврат (1946-1955 г.).
Биография.
Недялко Атанасов е роден на 8/20 юли 1881 г. в село Сломер, Свищовско, в заможно семейство. Учи в търговското училище в Свищов и завършва гимназия в Шумен (1899).
В продължение на 14 години е учител.
Член на БЗНС от 1908 г. Народен представител през 1911-1913, 1914-1923, 1938-1939 и 1945-1946 г. Председател на XVIII обикновено народно събрание (1919-1920) и на XIX обикновено народно събрание (1921-1923). Министър е на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1920) и на железниците, пощите и телеграфите (1920-1921, 1923) в правителството на Александър Стамболийски.
След Деветоюнския преврат от 1923 г. е арестуван с другите министри от кабинета на Александър Стамболийски. На 9 април 1924 г. е оправдан от съда. На 03 август 1924 г. заедно с друг бивш земеделски министър Христо Стоянов бяга от арестантското лечебно отделение на Александровска болница. По-късно през същата година емигрира в Кралството на сърби, хървати и словенци, където е член на Задграничното представителство на БЗНС (1924–1925). През 1924-1925 година е един от организаторите на подкрепяните от Белград планове за въоръжена интервенция в България от страна на сръбски четници, македонски федералисти, членове на Сдружението против българските бандити и земеделски емигранти. Води преговори за евентуални съвместни действия с Българската комунистическа партия, но самите комунисти го смятат за неособено ентусиазиран и надежден партньор.
Завръща се в България през 1933 година и продължава активната си политическа дейност като член на БЗНС Врабча 1, редактира вестник „Селски глас“.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. е в редовете на опозиционния БЗНС - Никола Петков. Заедно с останалите народни представители от опозицията в XXVI обикновено народно събрание е арестуван през 1946 г. Въдворен в лагера в Белене и е освободен едва през 1955 г.
Умира на 12 февруари 1960 г. в София. |
73789 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73789 | Виолета Гиндева | Виолета Панайотова Гиндева е българска театрална и филмова актриса.
Биография.
Родена е на 14 юни 1946 г. в Сливен. Дъщеря е на професора по философия Панайот Гиндев. Първото ѝ докосване до театъра е чрез опитите за детско театрално представление в двора на баба ѝ в кв. Клуцохор, като саморъчно изработва декорите и куклите. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на професор Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ през 1968 г.
Играе в Драматичен театър „Сава Огнянов“ Русе (1968 – 1969), Народен театър „Иван Вазов“ (1969 – 1971), Театър „София“ (1971 – 1974), Народен театър „Иван Вазов“ (1974 – 1993; 2015 – 2019), Нов драматичен театър „Сълза и смях“ (1994 – ?), Театър 199. Директор на кафе-театъра в кафе-бар „София“ от 1998.
Член на СБФД (1973), на БСП – ВПС (1990).
Участва в като статистка в „Отклонение“ и има малка роля в „Един снимачен ден“. Нейният пробив в киното идва „Иконостасът“ (по „Железният светилник“ и част от „Преспанските камбани“). Там тя изиграва ролята на Катерина. За изпълнението си печели най-добра награда на Варненския кинофестифал (1968), а само след няколко месеца и в играе и в „Князът“.
Партнира на Стефан Данаилов и Йосиф Сърчаджиев в „Черните ангели“ на режисьора Въло Радев през 1970 г. Първообраз на героинята ѝ е Виолета Якова.
През 1970 г. по време на репетициите на „Почивка в Арко Ирис“, Гиндева разбира че е бременна, но когато съобщава новината на режисьора Филипов, той побеснява. Вече е канил Иван Кондов и Апостол Карамитев да играят в постановката му, но те му отказват. Пиесата е посветена на петия конгрес на БКП и е от изключително значение. Директорът на театъра Александър Гетман събира директорския съвет и поставя условие на Гиндева – „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Това вбесява Гиндева до такава степен, че тя му отвръща: „Сега разбирам защо вашият син се е самоубил“. Tя решава да запази детето си, напуска Народния театър и започва да играе в театър „София“.
През 1971 г. я канят за продължението на „Всеки километър“, но тя отказва. Играе образа на Севда в „Снаха“. През 1975 г. се снима в „Сватбите на Йоан Асен“ заедно със Стефан Данаилов, Апостол Карамитев и Коста Цонев. В „Чичо Кръстник“ на режисьора Стефан Димитров партнира отново на Коста Цонев, а също и на Стефан Мавродиев и Катя Паскалева (1988 г.).
От 2003 до 2007 г. е заместник-кмет на Пазарджик от квотата на БСП.
През 2008 г. започва да ръководи своя първи самостоятелен клас по актьорско майсторство в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ с асистент Михаил Ботевски. През периода 2015 – 2019 г. играе в постановките „Лунатици“ от Кен Лудвиг и „Чаровно лято и неизбежните му там неприятности“ от Максим Горки в Народния театър.
Журналистка в радио „Експрес“. Взима интервю от Тодор Живков през 1994 г. Някогашният държавен глава я посреща със смях – „А, тебе съм те гледал някъде“.
През 2004 г. Гиндева става заместник-кмет на Пазарджик по културните въпроси. Организира кинофестивала „Европа е тук“, с най-нашумелите заглавия на европейското кино.
Виолета Гиндева умира на 72 години след кратко боледуване на 21 април 2019 г. в София.
Памет.
На Виолета Гиндева е наречена улица в квартал „Драгалевци“ в София (). |
73790 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73790 | Лотус (Формула 1) | Лотус е британски отбор във Формула 1, част от автомобилната компания „Лотус Карс“, създадена през 1952 г. Отборът се състезава под името „Тийм Лотус“ от 1958 до 1994 година и има 7 конструкторски титли, като най-големите успехи се свързват с името на Колин Чапман. Най-добрите постижения са през 70-те години на XX век, когато печели 4 титли. За тима са карали легенди, като Греъм Хил, Джим Кларк, Джон Съртис, Стърлинг Мос, Джак Брабам (основател на отбора Брабам), Фил Хил, Марио Андрети, Емерсон Фитипалди, Йохен Ринт, Найджъл Менсъл, Айртон Сена, Нелсон Пикет и Мика Хакинен.
Във Формула 1 тимът се смята за иноваторски и създател на много революционни идеи, променили завинаги света на Формула 1.
След смъртта на създателя Колин Чапман, отборът постепенно запада и през 1994 г. е обявявено оттеглянето му от Ф1, поради финансова криза. В началото на XXI век се забелязва съживяване на компанията благодарение на спортните модели Елис и Егзиж. През 2005 г. Малайзийската компания Протон реорганизира фирмата. През 2009 г. друга малайзийска компания реорганизира отбора на Лотус с амбиции за завръщане във Формула 1.
Начало във Ф1 – 1950-те и 1960-те.
През 1958 г. Лотус дебютира във Формула 1 с пилоти Греъм Хил и Клиф Алисън, а за да се издържа, продава шасита и на други. Именно с частен Лотус Стърлинг Мос печели първата победа с подобна кола. Година след това „заводският“ Лотус печели също победа с Инес Айърланд.
През 1963 г. в тима идва Джим Кларк и започва най-славната част от историята на тима. За 10 години тимът печели 6 конструкторски титли. Още 1963 Кларк прави уникален рекорд по онова време, печелейки 7 състезания. Двамата с Колин се сближават доста, винаги преди състезание спят в 1 стая (тогава се е пестяло), разбирали са се с поглед. Често Кларк в интервюта споменава как по време на състезание се чуди колко ли му е разликата с някой пилот или дали колата е наред и още същото преминаване на старт-финалната права виждал Чапман с таблото с нужната информация, въпреки че дори не е изричал на глас мислите си. Затова, когато през 1968 г. Кларк загива в състезание от Формула 2, Чапман прелита от Англия в Германия, крещейки непрекъснато: „Идиоти!!! Какво направихте с моя пилот!!!“. Мисълта на Чапман е дори по-бърза от колите му, а едно от нещата, които не понася са глупаците – тях той поставя на място, което не рядко води до скандали. Биографиците на Чапман разделят живота му на 2 етапа – преди и след смъртта на Джим Кларк.
След 1968 г. Лотус все още има златни мигове, но никога не постига серия от няколко години. Причината – Чапман не се интересува от бавния, но постепенен възход. Винаги търси и намира начин да надхитри и изиграе съперниците с някоя иновация. Затова например побеснява на Fan-car-а на Брабам от 1978 г. – кола с вентилатор отзад, която всмуква въздуха и създава граунд ефект. Според мнозина Чапман е не толкова противник на идеята, а по-скоро го е било яд, че не се е сетил пръв.
В средата на 1960-те години производителите на коли виждат, че Ф1 е все по-скъпа и безсмислена забава и се оттеглят.
Предстоят 20-ина години на хегемония на малки частни английски тимове, като Брабам, Тирел, Купър, Лотус, Макларън и Уилямс. За целта обаче трябват пари. Малко са милионерите като лорд Хескет, които да имат бездънен джоб, а и да има – и те привършват парите си. Необходима е революция и тя е дело на Колин Чапман. Допреди това колите са били в цветовете на държавата си. Така италианските коли (Алфа Ромео, Ферари и др.) са били червени, френските – сини, нидерландските – оранжеви, британските – зелени. Колин Чапман решава да промени това и изпраща стотици писма, получавайки само 1 положителен отговор – от цигарената компания „Gold Leaf“. Така спонсорите, в частност цигарените компании, навлизат в света на Формула 1, а от следващия сезон Лотус стават червени.
1970-те и 1980-те години.
През 1970 г. Йохен Ринт става първият посмъртен шампион – с Лотус.
Според мнозина Чапман се интересува все повече от комерсиалната част и става разсеян. Случва се на коктейл със спонсора Тисо ("Tissot") да отиде с часовник на конкурента Ролекс ("Rolex") и едва на входа да се сети да го махне. Тогава той открива последния пилот, към който се привързва – леко закъснелия с началото на кариерата си Найджъл Менсъл.
Малко преди смъртта си Чапман му удължава договора с 2 години. В края на 1981 г. се появява Лотус 88 – последният модел, дело на Чапман. Блестящият гений и тук си проличава – прави двойно шаси, въвежда активното окачване. Всъщност модел 88 е и първият с шаси от карбон. Колата е толкова сполучлива, че мачка на тестове конкуренцията с над 2 секунди. ФИА веднага се намесва и забранява колата (затова днес за първата кола с шаси от въглеродни нишки се счита МР4/1 на Макларън). Чапман побеснява, изпокарва се с всички и се зарича повече да не стъпи на пистата. Малко по-късно през една декемврийска вечер прелита над Ламанша със своя самолет в страхотна буря. През нощта умира от инфаркт, едва 54-годишен. Из падока плъзва слух, че Чапман просто се е скрил в Южна Америка, за да не гледа пропадането на Лотус и само чака благоприятен момент да се върне. Това не е от неуважение към него, просто никой не иска да повярва, че този гений е загинал.
От там нататък историята на Лотус е трагична и върви към бавна, но сигурна смърт. Питър Уор застава начело в отбора. Нито Найджъл Менсъл, нито талантливият Елио де Анджелис могат да възродят тима. През 1985 година е взет младият Айртон Сена и още във второто състезание той постига победа – първа за Лотус от кончината на Чапман. Всъщност Сена печели и последната победа за тима през 1987 г. След това разочарован, че от тима не му осигуряват кола, с която реално да има шанс за титлата, той напуска. На негово място за сезон '88 идва действащият шампион – Нелсън Пикет, и това е последната година, в която славният тим е с номера 1 и 2.
Краят: 1990-те години.
Малко след това Питър Уор напуска (в края на 1990 г. продава тима), а с това и последните надежди за възраждане. Тимът става посредствен и се задоволява с не повече от 20-ина точки на сезон. Компанията майка – Лотус Карс е в дълбока финансова криза и в резултат на това 1994 г. е последна за тима във Ф1. За да се спаси от фалит, отборът е продаден на Дейвид Хънт, брат на Джеймс Хънт, малко след това е слят с Пасифик. Така в началото на сезон 1995 тимът носи емблемата на Лотус и гръмкото име „Пасифик Тийм Лотус“. Отборът обаче се представя много слабо. За повечето фенове това вече не е Лотус и затова тимът остава като Пасифик. Този тим изчезва през 1996 г. Въпреки че отсъства дълги години от Ф1, Лотус продължава да е сред най-добрите четири отбора според статистиката и множество фенове мечтаят за завръщането му.
Завръщане във Формула 1 и спорове.
През 2010 г. във Формула 1 навлизат 3 нови отбора, един от които носи славното име „Лотус“, с разрешението на фамилията Чапман, но без правата върху името „Тийм Лотус“, поради което се кръщава „Лотус Рейсинг“. Този тим е собственост на малайзийския бизнесмен Тони Фернандес. През 2011 г. отборът купува лиценза от Дейвид Хънт и с това получава правото да се кръсти „Тийм Лотус“ – както се е казвал отборът по времето на Колин Чапман. В същото време част от акциите на отбора на „Рено Ф1“ са закупени от компанията – производител на коли „Лотус карс“, собственост на Протон груп. В резултат на това „Рено“ се прекръстват на „Лотус-Рено“ и така през 2011 г. във Формула 1 съществуват 2 тима с името „Лотус“. След шумен съдебен спор се стига до споразумение, съгласно което от сезон 2012 „Лотус-Рено“ ще е единственият тим с марка Лотус във Ф1, докато досегашният „Тийм Лотус“ се преименува на Катерам. |
73791 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73791 | Йохен Ринт | Карл Йохен Ринт () е австрийски състезател във Формула 1.
Роден е на 18 април 1942 г. в Майнц, Германия, но се състезава за Австрия, въпреки че не приема австрийско гражданство. Световен шампион във Формула 1 за 1970 г. Той е единственият станал посмъртно шампион във формула 1. На 5 септември 1970 г. загива на пистата Монца, (Италия), но в оставащите кръгове никой не може да го изпревари в генералното класиране.
В 62 състезания има 6 победи, 3 втори места, 4 трети, 6 четвърти и по 1 пето и шесто (общо 107 точки). Дебютира във Формула 1 през 1964 г., като първа победа постига през 1969 г. в Гран при на САЩ на пистата Уоткинс Глен. Постига успехи и в други видове автомобилни състезания. Печели 24-те часа на Льо Ман през 1964 пилотирайки Ферари 250LM заедно с американския състезател Мастен Грегъри. |
73793 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73793 | Димка | Димката е средство за одимяване на някакъв район с цел забавление, прогонване на насекоми или на хора и прикриване на хора или обекти. В зависимост от начина си на производство и целите си димките могат да бъдат аматьорски, използвани от децата за развлечение или от футболните агитки за създаване на атмосфера на стадионите и за показване на радост при отбелязване на гол, или военни, използвани от военните за създаване на димни завеси и прикриване на някакви обекти или хора на полесражението. Понякога и военни димки се използват и от агитките на стадионите. |
73805 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73805 | Дестинис Чайлд | Дестинис Чайлд () е американска R&B, поп група. Започва съществуването си като квартет, по-късно остава трио в състав: Мишел Уилямс, Кели Роланд и Бионсе Ноулс. Групата се разпада през 2006 г. Те са американска R&B група – първо дует, после квартет и накрая трио. Групата е продала 50 млн. копия от албумите си и е обявена за една от най-продаваните женски групи след Ти Ел Си и Спайс гърлс.
История.
Началото.
Дестинис Чайлд е създадена в Хюстън, Тексас през 1990 г., когато оригиналните ѝ членове Бионсе Ноулс и Латавиа Роберсън са едва 9-годишни. Бионсе се запознава с Кели Роуланд след като се премества в Тексас. Името на групата е взето от пасаж от Библията. Като трио момичетата участват в шоуто Star Search, където изпълняват рап парче. През 1993 г. Латоя Лукет се присъединява към тях и окончателният състав на групата вече е факт. Следващите няколко години прекарват на сцените на хюстънските клубове. През 1997 г. Columbia Records им предлагат договор.
Destiny’s Child и The Writing's on the Wall.
Групата дебютира с песента „Killing Time“, част от саундтрака към филма от 1997 г. „Мъже в черно“. Дебютният им албум носи името „Destiny’s Child“. Първият сингъл към албума е „No, No, No“ и има 2 части: „No, No, No Part 1“ и „No, No, No Part 2“, в които участва и Уайклеф Жан от „The Fugees“. Песните стигат до номер 3 в класацията "„Горещите 100“". Албумът получава платинен статус, след като от него са продадени 3 милиона копия. На наградите „Soul Train Lady of Soul“ печелят награди за най-добра група, най-добра песен с „No, No, No“ и албум на годината. Следващите два сингъла „With Me“ и „Get On The Bus“ обаче не се представят така добре.
Групата бързо прави собствено студио и записва нови песни: „Bills, Bills, Bills“. „The Writing's on the Wall“ влиза на 6 място в "„Billboard 200“", а сингълът „Bug-a-Boo“ покорява поп-класациите.
След като Латоя и Латавия напускат групата се присъединяват Мишел Уилямс и Фара Франклин. Те парявят песента „Say My Name“ а клипът излиза през февруари 2000. Франклин напуска 5 месеца по-късно. През юли излзиа парчето „Jumpin' Jumpin'“. „The Writing’s on the Wall“ става 9 пъти платинен. Той е в топ 5 на най-продаваните албуми през 2000 г.
Сега само Бионсе, Мишел и Кели записват сингъл за филма „Ангелите на Чарли“ през октомври 2000 „Independent Women, Pt. 1“. През февруари 2001 печелят 2 Грамита за песента „Say My Name“ за най-добра клубна песен и най-добри женски вокали.
Survivor.
Това име носи следващият албум на момичетата. Първият сингъл е „Survivor“. Те казват в интервю за MTV че са много щастливи и радостни, че правят този албум. Други песни от албума са: „Bootylicious“, „Emotion“, „Nasty Girl“ и др. Печелят Грами за песента „Survivor“. Албумът също става платинен. Те записват албумът „8 Days of Christmas“. В началото на 2002 г. излиза компилация от ремикси, озаглавена „This Is the Remix“. През 2002 г. групата прави световно турне.
Destiny Fulfilled.
След хита „Survivor“ те отново са в студиото за да запишат нов албум. Албумът отново е в топ 5 на най-продаваните за 2005 г. Първият сингъл от него „Lose My Breath“, е деветият им хит в Top 10 на Hot 100. Вторият сингъл „Soldier“ с участието на рапърите T.I. и Lil Wayne, бързо влиза в Топ 10 и през февруари 2005 г. е на трето място. „Lose My Breath“ става два пъти платинен, а „Soldier“ веднъж. Другите два сингъла от албума са „Girl“ и „Cater 2 U“. И двата стават златни. През 2005 г. групата прави второ световно турне. Заедно с това Дестинис Чайлд са обявени за най-продаваната женска група на всички времена. Дестинис Чайлд издават албум с най-добрите си песни на 25 октомври 2005 г. В него са включени и три нови песни. Една от тях „Stand Up For Love“ е последният им хит-сингъл. Групата се разпада но те обещават да се съберат отново. На 26 юни 2007 е премиерата на видеото на Бионсе „Get Me Bodied“ в което участват Кели, Мишел и нейната сестра Солаж. |
73809 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73809 | Георги Минчев (певец) | Георги Минчев е известен български поп- и рокпевец, музикант и композитор. През 90-те години е популярен като фронтмен на супергрупата Стари муцуни.
Биография.
Роден е в София през 1943 г. Завършва специалност „Външна търговия“ във ВИИ „Карл Маркс“ (днес УНСС). Като студент печели Първа награда на фестивала „Златният Орфей“ с прочутата песен на Борис Карадимчев и Богомил Гудев „Бяла тишина“ в акомпанимент на „Щурците“ и струнен квартет „Димов“.
Пее от началото на 60-те години. Той е един от основоположниците на българската рокмузика (заедно с Бъндараците). Пял е с Бисер Киров и Васил Попвасилев. През 1965 г. е солист на „Студио 5“. През 1967 г. работи с Щурците, а в периода 1967 – 1968 съпровожда квартета „До-Ре-Ми-Фа“. През 1968 – 1969 г. е в Сребърните гривни като вокал и китарист.. По това време пее кавъри на Клиф Ричард, Джери Лий Луис, Елвис Пресли и Литъл Ричард. Най-известните песни на Георги Минчев от ранното му творчество са „Бяла тишина“ (с която печели Мелодия на годината и Първа награда на фестивала „Златният Орфей“), „Снегът на спомена“ и „Сребърни ята“. „Снегът“ на спомена" е номинирана за „Мелодия ма месеца“ през 1967 г. През 1968 г. получава награда за най-добро изпълнение на съветска песен на конкурса „Сочи 68“, а през 1969 г. участва на Интервизия в Карлови Вари.
Минчев заминава да следва телевизионна режисура в IAD Брюксел и я завършва през 1977 г. Записва малко известни в България песни на френски език. През 1975 г. излиза малката плоча „Entre Toi Et Moi“, която получава възторжена оценка от критика Жак Мерсие.
След завръщането си работи в Радио „София“ и Българска телевизия. Бил е водещ на конкурсите „Песни на седмицата“, „1 до 5“ и „Младежкия конкурс за забавна песен“. Нашумява отново с песента „Блажени години“, чиято музика е кавър на американската кънтри-мелодия "Six Days On the Road" от 1961г.. През тези години Георги Минчев изпява и химна „Българският рок“. Така се казва и дебютният му албум, издаден през 1987 г.
След демократичните промени се превръща в площаден певец, бард на демократичните промени. Заедно с Петър Гюзелев създава групата „Стари муцуни“ през 1991 г. В нея членуват още и Иван Лечев, Ивайло Крайчовски и Георги Марков. Формацията участва на фестивала в Ла Рошел през 1992 г., а през 1994 г. издава албума си „Бира, секс и рокендрол“. Хитове стават песни като „Българско реге“, „Кръчмата на Спас“ и „Гадже бонбон“.
През 1998 г. с Развигор Попов създават групата „Полезни изкопаеми“. През 2000 г. Георги Минчев издава албум на френски език, със свои песни, които са слабо познати в България. Музикантът умира от рак през февруари 2001 г. Завещава китарата си на Васко Кръпката, който от своя страна прави с нея поклонение пред гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл.
Памет.
В чест на Георги Минчев и неговото наследство за българската рокмузика, всяка година се провежда рок-фестивал „Цвете за Гошо“ в София, на сцената в Южния парк, но през първите години се провеждаше пред царския дворец. В рамките на два или три дни на сцената се изявяват десетки български рокгрупи, сред които обикновено присъстват начинаещи млади групи, както и различни формации на неговите стари приятели като Васко Кръпката, Милена, „Стари муцуни“ и др.
Улица в столичния квартал „Редута“ носи името на Георги Минчев (). Певецът е и герой на кратка поема, написана в негова памет, част от стихосбирката VIP от Иво Казар.
През 2023 г. излиза документалният филм „Цветният скитник“, посветен на Георги Минчев. |
73810 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73810 | Иван Милев (музикант, р. 1944) | Иван Милев (наричан също Вачо Бъндарака или Малкия Бъндарак) е български рок музикант от най-ранния период на тази музика в България. Заедно с брат си Димитър Милев (Бънди) основават първата рок група, носеща името на английския представител в Съюзническата тристранна комисия в България след 9 септември 1944 г. лорд Бънди – „Бъндараците“. След разпадането на групата престава да се занимава професионално с музика. |
73812 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73812 | Бъндараците | Бъндараците е първата българска рок група. Тя е създадена през 1962 г.в София. Тя носи името на английския представител в „Съюзническата контролна тристранна комисия“ след 9 септември 1944 г. лорд Бънди. Основатели са братята Димитър и Иван (Вачо) Милеви – (китари и вокали). В състава са още съученикът на Вачо, Кирил Маричков – (бас, вокали) и приятелят им от махалата Петър Цанков – (ударни), Панайот Михайлов – (ударни, 1963).
Името на състава идва от прякора на Димитър Милев – „Бънди“, който заедно с брат си Иван организира групата. В началото оборудването е примитивно, но голямото желание и ентусиазмът компенсират всички трудности.
Репертоарът им се състои от песни и пиеси на „Енималс“, „Сърчърс“, „Шедоус“. Първите изяви са по забави и балове (слаботоковия завод „Ворошилов“, Художествената академия и др.), концерт в Студентския дом на културата. До 1965 г. групата осъществява концертни турнета с Георги Минчев, записи в радиото (между тях е и първата песен на Кирил Маричков – „Разходка“). Поради несъгласието на братята да правят авторска музика, през 1966 г. групата се разделя. Кирил Маричков и Петър Цанков напускат, за да създадат „Щурците“, а „Бъндараците“ продължава съществуването си до 1968 г. – концертни турнета като съпровождащ състав, участие на фестивала „Златният Орфей“ – 1968, IX световен фестивал на младежта и студентите – 1968 – след което се разпада..
Братя Милеви не продължават своята музикална дейност. Групата има регистрирани записи на малка грамофонна плоча под името „Синигери“, издадена от Балкантон – 1968 г.
На 15 юни 1993 г. Димитър Милев умира. Колегите му организират голям концерт в негова памет.
Записи в сборни малки плочи.
Като „Бъндараците“:
Като „Синигери“: |
73814 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73814 | Между редовете | „Между редовете“ е обзорно-публицистично предаване на телевизия СКАТ с автор и водещ Георги Ифандиев. Стартира в 22 часа на 4 април 2005 г. Първоначално има времетраене 15 минути, като по-късно продължителността му е увеличена на половин час то е преместено в по-гледаемо време – от 21:30 часа.
Водещият провежда и редовни срещи със зрители в столичното кафене „Емигрантъ“ на бул. „Христо Ботев“ 74.
От 20 ноември 2006 г. предаването „Между редовете“ е възобновено с водещ Антон Сираков. |
73817 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73817 | Купа на Малта (снукър) | Купата на Малта () е професионално състезание по снукър, което се провежда за първи път през сезон 2004/05. Купата на Малта измества Откритото първенство на Европа като ранкинг турнира по снукър на Европа.
Състезанието се провежда през месец февруари в Портомасо, Малта. Наградният фонд на състезанието за 2006 г. е 118 500 паунда заедно с наградата за победителя от 18 000 паунда.
През 2006 г. Купата на Малта става първият ранкинг турнир по снукър, на който нито един англичанин не се класира на четвъртфиналите. Преди това ранкинг турнира с най-малко англичани на четвъртфинал е Световното първенство по снукър през 1997 г., когато в четвъртфиналите участва един англичанин.
През 2008 г. турнирът не е от ранкинг системата и не носи точки, а само 20 хил. паунда награден фонд на победителя. |
73818 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73818 | Кен Дохърти | Кен Дохърти (, правилно произношение "Доорти" или "Доърти", „х“ не се чете, транскрипция: "dō-ər-tē") е ирландец и професионален играч по снукър от 1990 г.
Начинът му на игра е базиран до голяма степен на техниката и на защитните удари, за разлика от начина на игра на повечето професионалисти по снукър, които се стремят предимно към големи точкови брейкове. Вероятно това е и причината, че Кен Дохърти е сред малкото играчи на снукър в челото на Световната ранглиста, които все още не са записали максимален брейк от 147 точки. През 2000 г. е на крачка от постигането на максимален брейк във финалния мач на турнира Бенсън Енд Хеджис Мастърс срещу Матю Стивънс. Тогава той пропуска последната черна топка на масата и остава с брейк от 142 точки.
Кен Дохърти става вторият играч на снукър, роден извън Великобритания, който печели Световното първенство. Това се случва през 1997 г., когато на финала побеждава Стивън Хендри с резултат 18 на 12. След тази своя победа Кен Дохърти се подрежда на трето място в световната ранглиста за сезон 1997/98.
Сезон 2005/2006 е много добър за Кен Дохърти, който през февруари 2006 г. побеждава Джон Хигинс на финала на Купата на Малта. В този мач Дохърти изостава с 8 на 5 фрейма, но успява да запише четири поредни фрейма и в крайна сметка да печели мача. По този начин Кен печели първата си титла от голямо състезание след 2001 г. На световното първенство през 2006 г. Кен Дохърти играе в първия си мач срещу Бари Холкинс. Очакванията са това да бъде най-оспорвания мач в първи кръг, но те въобще не се оправдават и Кен Дохърти побеждава с 10 на 1 фрейма. Във втори кръг Дохърти печели мача си срещу Матю Стивънс с 13 на 8 фрейма. След тази победа той е класиран на 2-ро място в предварителната ранглиста (след Стивън Хендри). В голяма изненада се превръща четвъртфиналният мач на Дохърти срещу Марко Фу, където Кен е победен с 13 на 10 фрейма, а Фу остава последния квалификант на първенството.
Кен, който е женен за Сара, почти се ослепява през 2002 г. при инцидент в банята. Тогава се подхлъзва и се удря в декорацията на банята, като за малко не наранява очите си. Освен това има характерен белег на дясната буза, който е получил когато е бил на 7 години като е паднал от покрива на барака. |
73824 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73824 | Мост „Ричмънд-Сан Рафаел“ | Мостът „Ричмънд-Сан Рафаел“ или Възпоменателен мост „Джон Ф. МакКарти“ (на английски: Richmond-San Rafael Bridge или John F. McCarthy Memorial Bridge) е най-северният мост, прекосяващ Санфранциския залив в посока изток-запад, свързващ градовете Ричмънд в източния си край и Сан Рафаел в западния в Района на Санфранциския залив в щата Калифорния, Съединени американски щати.
Мост е дълъг 8,9 км (5,5 мили). Основан е през 1956 г. |
73831 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73831 | Гран При (снукър) | Гран При () е професионално състезание по снукър. То е първото от 8-те ранкинг състезания. В миналото е носело имената "Купа LG" и "Състезание за професионални играчи".
Състезанието е създадено през 1982 г. под името "Състезание за професионални играчи" от Световната професионална асоциация по билярд и снукър (WPBSA). Във финала на първото състезание един срещу друг се изправят Рей Риърдън и Джими Уайт. Срещата приключва с победа за Рей Риърдън с 10 на 5 фрейма. За победата си в състезанието Рей Риърдън получава парична награда от 5000 паунда.
През 1984 г. "Rothmans" започват да спонсорират турнира и променят името на състезанието на "Rothmans Grand Prix".
В 1993 г. се появява нов спонсор, „Шкода“, а мачовете се пренасят в Дерби. „Шкода“ остава с турнира още 2 години – 1994 и 1995 г. От 1996 до 2001 г. Гран При се провеждат без спонсори.
През 2001 г. спонсори на състезанието стават LG electronics (една от компаниите на LG Corporation), които променят името на турнира на „Купа LG“ ("LG Cup").
През този спортен сезон – 2005/06 състезанието се провежда в Престън през октомври 2005 г. Наградният фонд на турнира през 2005 г. е 400 000 паунда, като наградата за победителя е на стойност 60 000 паунда.
През 2006 г. състезанието се провежда по различна схема от обичайната за турнирите по снукър. В състезанието участват първите 32-ма от световната ранглиста за сезона и 16 квалификанти. Играчите са разпределени в 8 групи по 6 души и за осминафиналите на състезанието се класират най-добре представилите се 2-ма от всяка от осемте групи. По този начин само в груповата фаза се играят 120 мача във формат 3 от 5 фрейма.
<br clear = "all">
Победители.
<br clear="all">
Интересни факти.
На финала на състезанието през 2005 г. Джон Хигинс поставя 2 рекорда:
Максимални брейкове.
Това са играчите постигали максимален брейк от 147 точки в рамките на състезанието Гран При. |
73839 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73839 | Сезон по снукър 2005/2006 | Сезонът по снукър 2005/2006 представлява поредица от професионални състезания по снукър, които се играят през 2005 и 2006 г. Таблицата отразява резултатите от проведените вече състезания и датите на предстоящите турнири. |
73843 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73843 | Джон Хигинс | Джон Хигинс () е шотландски професионален играч на снукър. Роден е на 18 май 1975 г. в Уишоу, Шотландия.
Джон Хигинс става професионален играч на снукър през 1992 г. През сезон 1994/1995 той печели три от турнирите за ранглистата. След като през 1998 г. Джон Хигинс става победител в Световното първенство, през сезон 1998/1999 той се класира на първо място в световната ранглиста.
По това време изглежда, че Джон Хигинс ще заеме тогавашното място на Стивън Хендри на върха на класацията поне за следващите няколко години, но това не се случва поради появяването на световната снукър-сцена на играчи като Марк Уилямс, Рони О'Съливан и Матю Стивънс. Поради това Джон Хигинс е изместен от върха на ранглистата само след два сезона престой там. Британско първенство от 2001 г. се превръща в последния му спечелен турнир за следващите три години.
На финала на турнира Гран При през 2005 г., Хигинс става първият играч, който успява да направи 4 сенчъри брейка (над 100 точки) в четири последователни фрейма на турнир за ранглистата. Тогава той прави брейкове от 103, 104, 138 и 128 срещу Рони О'Съливан. В този двубой Джон Хигинс поставя и друг рекорд като печели 494 точки без противника да му върне и една точка. Финала на турнира Гранд При Джон Хигинс печели с резултат 9 на 2 фрейма.
Хигинс става победител в турнира Мастърс от 2006 г., след като на финала побеждава Рони О'Съливан с 10 на 9 фрейма.
През 2007 г. Джон Хигинс печели за втори път Световното първенство по снукър след победа на финала над сънародника си Марк Селби с резултат 18 на 13 фрейма.
Седемнадесет месеца Хигинс не бе печелил ранкинг титла, но стори това на Гран При 2008 след интересен мач срещу уелсеца Райън Дей. Така Хигинс печели своя 19 ранкинг турнир. |
73849 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73849 | Янко Сакъзов | Янко Иванов Сакъзов е български общественик, политик, публицист, един от лидерите на БРСДП (об.), партията на т. нар. широки социалисти.
Биография.
Янко Сакъзов е роден на 24 септември 1860 година в Шумен. Учи в Русия (1878 – 1881), Германия (1881 – 1883), Лондон (1883) и Париж (1884). През този период се запознава с работите на политически философи, като руските народници, Карл Маркс, Луи Блан, Пиер Прудон.
След завръщането си в България през 1884 година е учител по естествени науки и история в Шумен. За известно време работи заедно с Димитър Благоев, друг от основоположниците на българското социалистическо движение, чрез когото се запознава с възгледите на Георгий Плеханов. От 1887 до 1890 г. е помощник-прокурор също в родния си град.
След 1890 г. Сакъзов редактира вестник „Ден“ - издание на Българския социалдемократически съюз (БСДП), на който той е сред основателите.
Делегат е на ІІІ конгрес на ІІ Социалистически интернационал в Цюрих, Швейцария от 9 до 13 август 1893 година. След приключване на конгреса, той се завръща в България и по препоръка на Карл Кауцки, заместващ президента на Втория Социалистически интернационал Фридрих Енгелес, който е тежко болен и се лекува в Лондон, Янко Сакъзов започва активна дейност по обединяването на разцепилите се на две през 1892 година партии на българските социалдемократи в една партия.
През 1894 година БСДП се обединява с групата на Благоев в Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП).
Резултатът не закъснява - българските социалдемократи печелят изборите за кмет и общински съветници в град Дряново и за първи път в Царство България има кмет-социалдемократ.
А на изборите за Народно събрание на Царство България са избрани двама български социалдемократи - Янко Сакъзов и Никола Габровски.
Сакъзов е един от първите депутати социалисти в Народното събрание. Народен представител е в VII (1893 – 1894 г.), VIII (1894 – 1896 г.), XII (1902 – 1903 г.), XV–XIX (1911 – 1923 г.), XXI–XXIII (1923 – 1934 г.) Народно събрание.
По време на Селските бунтове от 1900 година Сакъзов създава списание „Общо дело“, на чиито страници се застъпва някои елементи за Бернщайновата ревизия на марксизма, както и за солидарност и включване в социалистическото движение на селското население - „общо дело“ на различните „производителни слоеве“ и за утвърждаване на демокрацията в страната. Тези идеи предизвикват острата реакция на Димитър Благоев, който се придържа към ортодоксалния марксизъм и механистичното му прилагане към прединдустриалното българско общество. Този конфликт довежда до разцеплението на БРСДП през 1903 година, като Сакъзов оглавява партията на широките социалисти БРСДП (ш.с.), а Благоев - на тесните социалисти БРСДП (т.с.).
Янко Сакъзов е всепризнат лидер на широките социалисти до края на живота си е член на нейния Централен комитет и представя партията в международни социалистически организации.
Министър е на търговията, промишлеността и труда в правителството на Теодор Теодоров (19 октомври 1918 г. – 6 октомври 1919 г.) и като такъв прокарва осемчасовия работен ден. Янко Сакъзов изпълнява и различни дипломатически мисии в чужбина.
Янко Сакъзов се проявява като принципен политик-социалдемократ:
След преврата от 19 май 1934 г. е в легалната опозиция.
Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г.
Семейство.
Женен за писателката Анна Карима, с която имат 3 деца. По-късно от съжителството си с Вера Стаматова има син Анатол.
Памет.
На Янко Сакъзов е наречен булевард в София (). |
73856 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73856 | Сторгозия | Сторгозия е късноантична и ранновизантийска крепост и селище, останки от което се намират в днешния парк Кайлъка в град Плевен в Централна Северна България.
История.
Античното селище Сторгозия води началото си от пътна станция в Римската империя, изградена и функционираща върху терен, днес в центъра на съвременния Плевен, и вероятно създадена на мястото на по-старо тракийско селище. В Сторгозия е настанен гарнизон, съставен от поделения от I Италийски легион, разквартируван в Нове (край днешния Свищов). По-добрите условия за стопанска дейност привличат заселници от околните малки селища към станцията.
От 238 година в балканските територии на Римската империя започват набезите на готските племена, като с това се открива епохата на неколковековните нападения, чиято цел е да променят етническата и политическа картина в областта. Редуващите се през няколко години нашествия принуждават римските власти да вземат мерки за защита на населението, като реорганизират селищната система и инфраструктурата на провинциите. Населението на пътната станция се придвижва на юг, към природно укрепения терен на пролома на река Тученица (Тученишката бара), част от който е днешния парк Кайлъка.
В началото на IV век, в ареала на днешния парк Кайлъка, 31 декара са обградени с мощна крепостна стена, широка 2,20 м, изградена с ломен камък и спойка от бял хоросан. Археологическите разкопки разкриват две порти и три подсилващи крепостно-защитната линия кули. Във вътрешността на крепостта, наред с жилищните постройки, археолозите разкриват обществен склад за зърнени храни, както и голяма християнска базиликална църква (базилика, дълга 45,20 m и широка 22,20 m). Тя е строена през IV до първата половина на V век и реконструирана през VI век, а през Средновековието върху нея е строена нова църква, жилищни сгради и некропол. Друга църква от IV-V век е разкрита в подножието на хълма Кайлъка.
Археологическите находки от Сторгозия и некрополът ѝ – керамика, оръжия, монети – свидетелстват, че това укрепено селище е просъществувало до края на VI век. Заселването на славяните на Балканския полуостров, започнало през VI век и завършило в средата на VII век, унищожава античния град. |
73857 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73857 | Уишбоун Еш | Уишбоун Аш () е британска рок-група, основна в Торки през 1969 г. и съществуваща и до днес. Музиката ѝ се причислява към стиловете рок, класически рок, прогресив рок и слоу рок. Характерно за групата е че те първи използват две солиращи китари.
Събират слава в началото и средата на 70-те. Едни от най-популярните им записи са "Wishbone Ash" (1970), "Pilgrimage" (1971), "Argus" (1972), "There's the Rub" (1974) и "New England" (1976).
Считани са за предци в хармоничния формат с две китари. Техните постижения помагат на Енди Пауъл и Тед Търнър да бъдат гласувани за „Двама от десетте най-влиятелни китаристи в историята на рока“ (списание Трафик от 1989 г.), както и в „20-те най-добри китаристи на всички времена“ (Ролинг Стоун). Мелъди Мейкър (1972) описват Пауъл и Търнър като „най-любопитния китарен екип от времето, когато Бек и Пейджъ озаряват Ярдбърдс“.
Сформирани са в Торкей, Девън, през 1969 г. Те възникват от пепелта, оставена от Емпти Весълс (някога познати като Торинос, по-късно, през 1969 г., Тенгълуд), които са сформирани от основателя на Уишбоун Еш, Мартин Търнър (бас китара и вокали) през 1963 г., и допълнен от Стив Ъптън (барабани и перкусии) през 1966 г. Първоначалият състав на Уишбън Еш е завършен с включването на китаристите-вокали Енди Пауъл и Тед Търнър. През 1974 г. Тед Търнър напуска групата, и той е заменен от Лори Уайзфийлд. Групата продължава да се радва на критически и търговски висини, до 1980 г.
След като завъртат състави с бивши членове на Кинг Кримсън – Джон Уитън, Трапез, и Юрая Хип, Уайзфийлд напуска през 1985 г. През 1987 г., първият състав се събира отново за няколко албума – "Nouveau Calls", "Here to Hear" и "Strange Affair", до 1990 г., когато Ъптън напуска групата. След като Мартин Търнър е заместен през 1991 г., групата записва "The Ash Live in Chicago", като след това Тед Търнър напуска през 1993 г.
История.
Групата е сформирана през октомври 1969 г. от бас китариста Мартин Търнър и барабаниста Стив Ъптън. Когато първият китарист на Тенгълуд, Глен Търнър (брат на Мартин), напуска триото, той се връща в родните земи на Девън. Мениджърът Майлс Копланд – трети публикува обява за търсене на работа на китарист, а също и кийбордист. След продължително издирване на качествен китарист, групата се двоуми между два кандидата – а именно, Енди Пауъл и Тед Търнър (без връзка с Мартин). На тях им е предложено да опитат и двамата, „просто за да проверяват как ще звучат“. За разлика от двойно-водещия звук на Олмън Брадърс, Уишбоун Еш включват корави елементи от прогресив рока, както и фолка и класическата музика. След като членовете на групата написват варианти за име на състава, Мартин Търнър избира една дума от общо два списъка – едната е Уишбоун, другата – Еш.
В началото на 1970 година, пред групата се отваря възможност да открият за Дийп Пърпъл. Китаристът им, Ричи Блекмор, по-късно отправя препоръка към продуцента Дерек Лорънс, спомагайки за реализирането на звукозаписен договор с Дека/Ем-Си-Ей Рекърдс.
Групата издава дебютния си албум, озаглавен с името на групата – Wishbone Ash, – през декември 1970 г. След една година, през тях минава нов албум, наречен "Pilgrimage". Връх в търговски аспект е "Argus", от 1972 г., който заема най-челно място в Британските класации за албуми (номер три). Албумът е гласуван от аудиторията на Саундс като „най-добър рок албум на годината“, както и „топ британски албум“ (Мелъди Мейкър). Групата печели световна слава във връзка с концертните си изпълнения.
Бандата по това време е вече започнала да свири в големи зали, и то като хедлайнери. "Wishbone Four" (1973) е първият запис без продуцента Дерек Лорънс, тъй като групата решава да се самопродуцира. През 1973 г., групата издава двоен концертен албум, наречен "Live Dates". Съществува и албум, наречен "Wishbone Ash Live in Memphis", който е промоционален за радиостанции, но никога не е продаван от търговски вериги. Не след дълго, китаристът Тед Търнър излиза от бандата. Той е заменен от Лори Уайзфийлд, и групата се премества в САЩ, където записва "There's the Rub" (1974). "Locked In" (1976), продуциран от Том Дауд, е свидетелство за преминаването към софт рока, и групата започва да прави концерти с кийбордист.
Албумът от 1976 г., "New England", бележи завръщането към традиционния стил на Уишбоун Еш. "Front Page News" (1977) е последният записан в Щатите албум от този период.
През 1978 г., след няколко години, изпълнени с експериментални албуми, групата решава да се завърне в корените си с "No Smoke Without Fire". Това е първият албум, продуциран от Дерек Лорънс, след "Argus" (1972). Албумът се състои главно от песни, написани от Лори Уайзфийлд и Мартин Търнър. Групата прекарва шест месеца в направата на нов албум, "Just Testing", който излиза през февруари 1980 г. Под натиска на Ем-Си-Ей за повече комерсиална музика, бандата преценява дали да не наеме фронтмен и да остави задълженията на Мартин Търнър в лоното на бас китарата. След 11 години, Мартин Търнър решава да се раздели с бандата. |
73860 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73860 | Сезон по снукър 2004/2005 | Сезонът по снукър 2004/2005 представлява поредица от професионални състезания по снукър, които се играят през 2004 и 2005 г. Таблицата отразява резултатите турнирите от сезона. |
73861 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73861 | Сезон по снукър 2003/2004 | Сезонът по снукър 2003/04 представлява поредица от професионални състезания по снукър, които се играят през 2003 и 2004 г. Таблицата отразява резултатите турнирите от сезона. |
73865 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73865 | Световна ранглиста по снукър за 2005/2006 | Това е таблица на първите 32 играча в Световната ранглиста по снукър през сезон 2005/2006. Като световен шампион от 2005 г. Шон Мърфи автоматично се класира за всички турнири за световната ранглиста, въпреки че не е част от топ 16. За сметка на това на Иан МакКълох му се налага да играе по един квалификационен кръг за всички ранкинг турнири без Гранд При (където има 32-ма поставени играчи), въпреки че е на 16-о място в ранглистата. На Куинтен Хан му е наложена забрана за участие в професионални мачове за период от 8 години и той не играе през сезона. |
73871 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73871 | Елисавета Вълчинова-Чендова | Елисавета Вълчинова-Чендова е български музиколог, професор в Институт за изследване на изкуствата – БАН и Нов български университет.
Биография.
През 1985 г. защитава докторска дисертация на тема „Военните духови оркестри в България и техният репертоар – 1879 – 1944 година“ като редовен докторант в тогавашния Институт за музика при БАН (днес сектор „Музика“ в Института за изследване на изкуствата, в който работи от 1 февруари 1982 г. до 30 септември 2023. През 2005 г. защитава дисертация за присъждане на научната степен „доктор на изкуствознанието“ на тема „Новата българска музика през последните десетилетия: модели и интерпретации“. Автор е на студии и статии, посветени на българското композиторско творчество и изпълнителско изкуство в български и чуждестранни печатни научни тематични сборници, енциклопедични издания и други, както и в интернет издания.
Професор (старши научен сътрудник I степен, 2008) в сектор „Музика“ на Институт за изследване на изкуствата – БАН. Професор в департамент „Музика“ на Нов български университет (2010 – 2019).
Главен редактор от 2006 г. ДО 2023 на списание „Българско музикознание“, издание на Института за изследване на изкуствата – БАН. Председател на секция „Музиколози“ и член на Управителния съвет на Съюза на българските композитори (1999 – 2002; 2002 – 2005; 2008 – 2011, от 2017–). От юли 2011 до октомври 2014 г. е член на ръководството на секцията.
Награди и отличия.
Носител е на наградата за критика и публицистика „Владимир Башев“ (1989), „Кристална лира 2004“ на Съюза на българските музикални и танцови дейци, награди на Министерство на културата и „Класик ФМ“ радио, награди на СБК за музиколожко творчество „Книга на годината“ (2000, 2003, 2004, 2010, 2020), „Златното петолиние 2005“ и др.
През 2024 е отличена с почетния знак "Златен век – звезда" на Министерство на културата. |
73874 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73874 | Световна ранглиста по снукър за 2004/2005 | Това е таблица на първите 32 играчи в Световната ранглиста по снукър през сезон 2004/2005. |
73882 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73882 | Тибет | Тибет ( – Бод („Земя на снеговете“); ; – "Сидзан") е географска област в Централна Азия, разположена на Цинхай-Тибетското плато. В различни периоди от историята Тибет е независима държава, част от Монголската империя или васална област на Китай. От 1950 г. е присъединена към КНР заедно с още няколко провинции. Традиционните граници на Тибет обхващат историческите области У Цанг, Кам и Амдо, а Тибетският автономен регион (ТАР) заема по-малко от половината от историческите земи на областта. Населението на ТАР съставлява едва трета от населението на Тибет. Столица и най-голям град на Тибет е Лхаса.
История.
Към първата половина на 8 век в Тибет възниква държава. Разпространява се будизмът. През по-голямата част от Средновековието страната е под културното и политическото влияние на Китай. В края на 19 век Тибет е обект на спорове между Китай и Британската империя. Китайските войски го напускат през 1911, с което той се превръща в "де факто" независима държава, но остава юридически непризнат от нито една друга държава, а политическите и икономическите му контакти с външния свят са изключително ограничени.
Китайската народна република изпраща войски в Тибет през 1949, след като побеждава Националистически Китай в гражданската война. През 1951 година между окупаторите и правителството на Тибет е подписано споразумение, наречено „"Споразумение за мирното освобождение на Тибет"“, което определя взаимоотношенията между Китай и Тибет. Според самия Далай Лама Тензин Гяцо китайската армия не е нападала мирно население.
Политика.
В наши дни територията на окупирания Тибет влиза в състава на КНР, но в Дхарамсала (Индия) се намира тибетското правителство в изгнание, чийто глава е 14-ият Далай Лама. През 2002 г. той се отказва от задълженията си на глава на правителството и сега тибетското правителство в изгнание се води от премиер-министъра Самдонг Ринпоче.
География.
Географско положение и граници.
Общата площ на Тибет (включително и провинциите У Цанг, Кхам и Амдо) е 2 500 000 квадратни километра. Областта граничи с Индия и Непал на юг, с Бирма на югоизток и с Китай на изток, север и запад.
Релеф.
Тибет е разположен в една от най-високите планински вериги – Хималаите. Неслучайно е наричан „"Покрива на света"“. Тук се намират едни от най-високите върхове Джомолунгма (Еверест) – 8848 м; Даулагири – 8172 м; Анапурна – 8078 м; Манаслу – 8125 м; Чо Ою – 8153 м; Макалу – 8481 м; Лхотце – 8501 м. Средната надморска височина в Тибет е 4000 м.
Климат.
Климатът в Тибет е изключително суров. Средните температури през юли са 14 °C, а през януари са -4 °C. Средното количество на валежите силно се различава в различните части на Тибет. В западните части те са 1 мм през януари и 25 мм през юли, а в източните части те са 25 – 30 мм през януари и 80 мм през юли.
От територията на Тибет извират много големи реки и тъй като преминават през териториите, населявани от други народи, те са ни известни с техните названия, а не с тибетските си имена. Това са Брахмапутра ("Ярлунг Цангпо"), Хуанхъ ("Мачу"), Яндзъ ("Дручу"), Инд ("Сенге Кхабаб") и Меконг ("Зачу").
Население.
Населението на Тибет наброява около 6 милиона тибетци и 7,5 милиона китайци. Езикът е тибетски, принадлежащ към тибетско-бирманската езикова група. Тибетците се занимават основно с животновъдство и селско стопанство, а живеещите на територията китайци са ангажирани в управленческия сектор, търговията и услугите.
Тибетците в изгнание са около 134 000.
Култура.
Етническите тибетци изповядват както будизъм, така и старата религия Бон.
Тибетският език се отнася към групата на тибето-бирманските езици. От момента на влизането на Тибет в състава на Китай официален език е китайският. Обучението в началните класове се извършва на тибетски и в горните класове преминава на китайски. Тибет избягва ексцесиите на Културната революция и населението е запазило своите социални и културни особености. |
73904 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73904 | Греъм Дот | Греъм Дот () е шотландски професионален играч на снукър.
От началото си като професионален играч през 1994 г., Греъм Дот бавно и постепенно се изкачва в световната ранглиста като през 2001 г. влиза в топ 16.
Дълго след началото на своята кариера, до 2006 г. Греъм Дот няма победа на ранкинг турнир. Той има няколко втори места на турнири за ранглистата – Кралското шотландско открито първенство през 1999 г., Британското открито първенство през 2001 г. и Купата на Малта през 2005 г.
На Британското открито първенство през 1999 г. Греъм Дот прави максимален брейк от 147 точки.
Греъм Дот достига до финал на световното първенство през 2004 г., където играе срещу Рони О'Съливан. В този мач Дот повежда с 5 – 0, но след това е победен с резултат 18 на 8 като успява да спечели само още 3 фрейма. На световното първенство през 2006 г. Греъм Дот успява да победи Рони О'Съливан на полуфинала на състезанието със 17 на 11 фрейма. Финалният мач между Дот и Питър Ебдън се превръща в най-продължителния финал в историята на първенството в Театър Крусибъл. Преди това най-дългият финал е този между Стив Дейвис и Денис Тейлър на световнот първенство през 1985 г.
Световното първенство през 2006 г. е първото състезание, което Греъм Дот печели през своята професионална кариера. Той побеждава Питър Ебдън с 18 на 14 фрейма и печели награда от 200 паунда. По време на първенството той побеждава също Джон Парот в първи кръг, Найджъл Бонд във втори кръг, Нийл Робъртсън на четвъртфинал и Рони О'Съливан на полуфинал. |
73912 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73912 | Синдром на Айзенменгер | Синдром на Айзенменгер или реакция на Айзенменгер е процесът, при който изместване на сърцето надясно увеличава потока през белодробните съдове, предизвиквайки пулмонална хипертония, натиск върху дясната страна на сърцето и обратното отместване наляво. Състоянието е наречено на Виктор Айзенменгер, който пръв публикува сведения за него през 1897 г. |
73913 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73913 | Папска схизма | Папска схизма е разкол в католическата църква продължил от 1378 до 1417 година. Наричана е и Западната схизма, както и Великата схизма, но под последното име се разбира също и разколът между западното и източното християнство или т.н. Източно-западна схизма, затова Папската схизма е конкретизирана, като Великата западна схизма. Тя е своеобразно продължение на т.нар. Авиньонско папство (периодът от 1309 до 1377 г., в който седалището на папите е преместено от Рим във френския град Авиньон и няма папа в Италия, а само във Франция).
Начало на схизмата.
След смъртта на папа Григорий XI, първият папа отново резидиращ в Рим, изборите за негов наследник се провеждат в много напрегната атмосфера. Болшинството кардинали са французи и настояват за повторно установяване на понтифексите във Франция, но италианските кардинали, подкрепяни от италианският народ искат местен папа и оставането му в Рим.
На 8 април 1378 г., тълпата превзема двора на сградата, където кардиналите заседават и ги заплашва със саморазправа, ако не изберат за папа италианец. Поддавайки се на това, те отначало избират архиепископа на Бари, който приема името Урбан VI, но по-късно част от тях се отмята от решението, подчертавайки насилствения път, по който се е стигнало до него. Напусналите Рим френски кардинали, към които се присъединяват 4 италианци и 1 испанец публикуват изявление, с което обявяват избора за недействителен и предлагат на папата да абдикира. Той не се отказва от поста и създава собствена кардиналска колегия, но те обявяват за папа свой кандидат, под името Климент VII. Той и наследникът му Бенедикт XIII заседават в Авиньон.
Сега се счита, че Урбан VI е бил законният папа и така е и с наследниците му, а Климент VII и неговите приемници са били антипапи, но в тяхно време всеки е имал привърженици смятащи, че другият е узурпаторът. На страната на различните предполагаеми папи застават и различни държави с основно католическото вероизповедание на поданиците си. За Урбан VI и последвалите го са тези от териториите на Германия, Италия, Полша, Скандинавия, а Климент VII и наследника му поддържат онези от Франция, Испания, Португалия.
Пизански папи.
Обстановката се усложнява след провеждането на замисления като помирителен Пизански събор (закрит на 7 август 1409 г.). На 25 март 1409 г. под натиска на френския крал и другите европейски монарси в Пиза, Италия се свиква събор, на който не идват нито авиньонският папа Бенедикт XIII, нито римският му съперник Григорий XII, въпреки че са определени за съвместни негови председатели. Вместо тях го ръководи един от явилите се кардинали, който е определен от събралите се за нов папа, под името Александър V. Той остава в града и дава клетва да проведе църковна реформа с цел ограничаване на папския произвол и да регулира свикването на съборите, като средство за контрол над папите. През 1410 г. е убит - вероятно от своя наследник, бивш пират на име Балдасаре Косса (Балтазар Коса), който се обявява за папа под името Йоан XXIII.
Констанцки събор.
През 1414 г. се свиква църковен събор в малкия немски град Констанц за преустройване управлението на Църквата. През 1417 г. съборът в Констанц сваля всички текущи претенденти и поставя за папа италианския аристократ Одоне Колона, който приема името Мартин V, с което Папската схизма е ликвидирана, а Папството се завръща трайно в Рим. Съборът приключва на 22 април 1418 г. |
73914 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73914 | Източно-западна схизма | Източно-западната схизма (разкол), позната и като Великата схизма (този термин по-късно се използва за Папската схизма), е институционно-политическо и духовно разделение на християнската църква на два основни дяла – римокатолицизъм и източно православие. Разколът между Рим и Константинопол бележи началото си от 1054 година.
Причини.
Разколът е крайната точка от един период на институционално разделяне между двете църкви. Основната причина за него е нежеланието на подвластния на императора константинополски патриарх (патриарха на Новия Рим) да приеме върховенството в Църквата на римския папа. За разделянето спомогнало и преувеличеното наблягане на вече съществуващите разлики в догмите, обредите и организацията. В този смисъл, една от причините за започналото разцепление е неспособността на църковната институция да постави Христовото учение над културните различия между Изтока и Запада. От друга страна, в източната част на империята се използвал предимно старогръцкият книжовен език, докато в западната – не само в църковните служби, а също в науката и междудържавните отношения се използвал латинският, което засилва раздалечаването. В богословски план, старогръцкият книжовен език (на който са първоизточниците на Светото писание) може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава в спора за добавката „Филиокве“, въведена през VІ век от Западната църква.
През 1014 г. папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква добавка („и Сина“) през Х век е критикувана от константинополския патриарх Фотий I по време на т.нар. „Фотиева“ схизма и е в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.
Друга спорна точка между двете страни е учението за чистилището. Според старогръцките богослови междинна степен между рая и ада, наречена „чистилище“, не съществува, докато западните твърдят, че починалите без смъртен грях имат възможност за „очистване“ през определен от Бога период, преди да се изправят в Неговото присъствие. Освен на институционно-организационна основа съществували и второстепенни разногласия и по въпросите на църковната организация – напр. възгледите за епископския чин, въпросът за безбрачието (целибат) на свещениците, начинът на приготвяне на причастието (евхаристията).
Следствие.
От геополитическа гледна точка, институционният разкол на Източна и Западна църква налага в Европа утвърдените вече два начина на управление – цезаропапизъм във Византия и Източна Европа, включително и в България, и папоцезаризъм в кралствата от Западна Европа. Католицизмът акцентира върху духовната власт (папата), която се стреми към върховенство над светската власт (императори, крале). Чрез коронация папата утвърждава западноевропейските монарси, но има и властта да ги анатемоса и свали от власт. А цезаропапизъмът се изразява в това, че императорите назначават патриарсите и влияят върху живота на църквата. Тези два образеца просъществуват до появата на Реформацията и абсолютизма в Европа.
Развитие.
През 1054 г. настъпва и разделението по същество. В Константинопол католическите обреди са отречени като покварени, а католическите църкви – принудително затворени. В Рим папа Лъв IX, вече на смъртен одър, изпраща в Константинопол помирителна мисия, оглавена от кардинал Хумберт. След тримесечно напразно очакване патриархът да ги удостои с аудиенция, кардинал Хумберт издава от името на папата була за отлъчване на Михаил Керуларий от църквата. В нея са изброени обвиненията на папата към Михаил Керуларий и Източната църква – че свещениците се женят, че не се отлъчват онези, които носят бради, и т.н.
Разделението на двете църкви бива затвърдено век и половина по-късно, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвърти кръстоносен поход превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император, Алексий IV Ангел, син на детронирания византийски император Исак II Ангел. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 души войска. След като те превземат града и го възстановяват на престола обаче, Исак IV Ангел не успява да събере обещаните средства, а населението на града се разбунтува и го детронира. Вследствие на това, след две години лагеруване пред стените на града под непрекъснатите византийски набези, кръстоносците решават да го нападнат и да си вземат обещаното насила. Това второ нападение също е успешно и кръстоносците разграбват византийската столица, подлагайки населението на клане и безчестие. Папата отлъчва участвали в това дело кръстоносци, въпреки че скоро след това отново ги приема в Църквата. Като причина за превземането на Константинопол не бива да се пренебрегва и съвсем неотдавнашният тогава погром над западните християни в Константинопол в края на ХІІ век, в резултат на който от ръцете на византийците живота си загубват няколко десетки хиляди души, главно венецианци и генуезци.
Опити за обединение.
През XV век под натиска на османската заплаха източната страна прави опити за обединение с Римокатолическата църква. През 1439 г. на събора във Флоренция се подписва уния между двете църкви. Унията е категорично отхвърлена от присъствалия на събора св. Марк Ефески и на практика не просъществува дълго. Само след няколко години много от присъствалите на униатския събор епископи и митрополити открито отхвърлят съгласието си със събора и твърдят, че решенията на него са изтръгнати посредством подкупи и заплахи от страна на латинското духовенство. Така Унията бива отхвърлена от повечето Източни Църкви. Във връзка с това повечето средновековни гръцки богослови продължават да отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 г, обединението бива официално разтрогнато с решение на новия император – султана, и за нов Константинополски патриарх е назначен водачът на противниците на унията Генадий Схоларий.
Отменяне на взаимните анатеми.
През 1964 г., в Йерусалим се срещат вселенският патриарх Атинагор I и римският папа Павел VI. Това е първата среща на водачите на Източноправославната и Римокатолическата църква след 1439 г. В резултат на тази среща през декември 1965 г. са отменени взаимните анатеми и е подписана Съвместна декларация. |
73915 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73915 | Христофор Хесапчиев | Христофор Георгиев Хесапчиев е български офицер (генерал-майор) и действителен член на БКД (от 1898 г.).
Биография.
Христофор Хесапчиев е роден на 6 февруари 1858 г. в Ерусалим, където родителите му българи габровци са на поклонение на Божи гроб. Израства в Габрово и в 1877 година завършва Априловската гимназия, а през 1879 г. завършва в първия випуск на Военното училище в София, през ноември е произведен в чин подпоручик и зачислен към 12-а пехотна дружина. През 1880 г. завършва специален курс на Константиновското пехотно училище, през 1883 г. Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, а на 30 август е произведен в чин поручик. През 1885 г. завършва и висшата офицерска кавалерийска школа в същия град, а на 30 август произведен в чин ротмистър.
Сръбско-българска война (1885).
През Сръбско-българската война (1885) е помощник на началник-щаба на войската. Изпратен е на Сливнишката позиция да я разучи и е негова заслугата за избора на позицията. Участва в боевете при селата Алдомировци и Раяновци (5 ноември 1885 г.). Автор е на доклада за развитието на бойните действия до началник-щаба на войската. За заслугите си през война е награден с Орден „За храброст“ IV степен.
След войната в периода 28 август 1886 – 28 януари 1887 г. е началник на Военното училище в София. През ноември 1886 г. участва в неуспешен опит за метеж срещу властта, арестуван и отстранен от поста. Началник на Учебно-информационното бюро при щаба на войската и втори редактор на военните издания. През 1895 г. е произведен в чин майор, а в периода 1896 – 1898 г. е командир е на 6-и пехотен търновски полк. Кандидат е за военен министър на Съединистката партия през 1896 г. От 1898 е действителен член на Българската акдемия на науките.
От военната служба се прехвърля в дипломатическата и в периода 1899 – 1904 г. е военно аташе в Белград, като на 14 февруари 1900 г. е произведен в чин подполковник. На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин полковник и в периода 1904 – 1905 г. е български дипломатически агент в Белград. Подписва съюзния договор със Сърбия от 1904 година. През същата година е пълномощен пратеник на България на Първата конференция за мира в Хага. По-късно от 7 октомври 1905 до 19 юли 1909 г. е дипломатически агент в Букурещ, след което до 7 януари 1911 г. е пълномощен министър на България в Букурещ. На 11 октомври 1910 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.
Балканска война (1912 – 1913).
През Балканската война (1912 – 1913) е представител на българската войска при Гръцката главна квартира. Христо Силянов пише с голямо възмущение за срещата си с Хесапчиев.
Първа световна война (1915 – 1918).
През Първата световна война (1915 – 1918) е генерал за поръчки.
Посвещава на научна и публицистична дейност. Автор е на трудове и учебници по тактика и военна топография.
През последните години от живота си (след 1929 г.), Хесапчиев работи върху мемоарите си, обхващащи период от 15 години (1899 – 1914 г.), наситени със значими събития от историята на Югоизточна Европа. Озаглавеният „Дипломатическо-военни спомени (1899 – 1914 г.)“ ръкопис се пази в архива на Българската академия на науките и е публикуван едва през 1993 г.
Генерал-майор Христофор Хесапчиев умира на 15 май 1938 г. в София.
През 2003 г. в Румъния е публикувана книгата „Спомени на един български дипломат в Румъния“ (Amintirile unui diplomat bulgar in Romania), представляваща превод на румънски език на част от мемоарите на Хесапчиев, обхващаща периода 1905 – 1910 г.
Част от архивите му се съхраняват във фонд №17 на Българския исторически архив в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. |
73916 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73916 | Зико | Артур Антунеш Коимбра (, произнася се най-близко до Ахтух Антуниш Куимбра), по-известен като Зико (, произнася се Зику) е бразилски футболист. Зико е наричан „белия Пеле“ и един от най-популярните бразилски футболисти в периода от 1970 до 1988 г. Прякорът „Зико“ идва от умалителното име "Арсурзико" (Артурчо).
Зико e носил фланелки с номер 8 и 10 на мачовете на националния отбор на Бразилия. Той е на 5-то място сред голмайсторите на отбора с 48 гола от 71 мача. В класацията на голмайсторите на всички времена в национални турнири от най-висок клас, публикувана от Международната федерация по футболна история и статистика (IFFHS), Зико е на 9-то място в света с 406 гола от 596 мача.
През 1983 г. е избран за Футболист на годината в света от спортното списание „World Soccer“. В класациите на ФИФА за най-добър футболист на XX век той е поставен на 7-мо до 11-то място, а в класацията на списание „Франс Футбол“ е на 9-то място. През 2004 г. е включен в списъка на най-великите 125 живи футболисти. Зико е един от бразилците в Залата на славата на ФИФА (други са Пеле, Гаринча, Диди, Роналдо, Роналдиньо и Роберто Карлош). През юли 2012 г. той се класира на 61-во място сред 100-те най-велики бразилци на всички времена в конкурс, проведен от SBT с BBC в Лондон.
След като прекратява активното си спортуване, Зико се отдава на треньорска дейност. След Световното първенство по футбол през 2002 г. той става треньор на националния отбор по футбол на Япония и успява да го класира на световното през 2006 в Германия. След неуспешното представяне на японците става старши треньор на турския Фенербахче, където постига четвъртфинал в ШЛ. След това има кратък престой в ЦСКА Москва, а от 2009 г. води гръцкия гранд Олимпиакос. |
73918 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73918 | Салман Рушди | Ахмед Салман Рушди (; ) е британски писател от индийски произход.
Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, понякога е определян като магически реализъм. През 1988 г. романът му "„Сатанински строфи“" предизвиква силни противоречия в ислямския свят. Книгата е забранена в много страни, иранският аятолах Рухола Хомейни го обявява за вероотстъпник и за убийството му е определена награда от 3 милиона долара (от 23 юни 2007 г. наградата за главата му е 11,4 милиона долара).
Биография.
На 12 август 2022 г. преди литературна среща в щата Ню Йорк, Чатокуа срещу писателя е извършено покушение. Нападателят е задържан, а Рушди е настанен в болница с опасност за живота. Обвинен в опита за убийство е 24 годишният Хади Матар. |
73919 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73919 | Саламура | Саламура се отнася до няколко различни продукта, като това, което ги свързва е разтвор с висока концентрация на сол. Името "саламура" най-вероятно произлиза от латинската дума за сол – "salis" (израз: "Cum grano salis" – със зърно сол, т.е. „с доза съмнение“). Тази е същата причина за имената на "сал"ама и "сал"атата.
Въпреки че оригиналните рецепи са по-близки до традиционната чорба, все по-често наричат саламурата дори „супа“, макар тя де е просто вариант на една от най-разпознаваемите български чорби, каквато е познатата шкембе чорба. |
73920 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73920 | Минестроне | Минестрòне () е супа от зеленчуков бульон и бобови култури, към която може да се добави паста или ориз.
Приготвяне.
Най-честите съставки включват боб, лук, моркови, целина, картофи и домати. Минестроне е ястие, което варира в зависимост от региона и сезона, и се предлага в много варианти, което прави невъзможно еднозначното дефиниране на рецептата. Общата подготовка включва запръжка от лук и моркови, към които след това се добавят избраните зеленчуци, нарязани на по-големи или по-малки парчета, и към тях накрая се добавя вода или бульон до кипване – течност, в която зеленчуците след това се варят на тих огън. Преди сервиране супата често се овкусява с настърган пармезан.
Съставките, начинът на приготвяне, консистенцията и дори начинът на консумация варират според традицията на мястото, където са родени различните рецепти. Един от най-известните варианти е Генуезкото минестроне, което включва добавяне на песто преди сервиране. В Тоскана пък с остатъка от супата се прави т. нар. „риболита“ ("ribollita"), т.е. „преварено“. В супата, която е останала, се топи безсолен хляб и се вари наново, докато не стане на каша.
История.
Навремето традиционното минестроне се е приготвяло с наличните в момента зеленчуци в кухнята, което е позволявало да се консумират дори и тези, които не са били много пресни, и особено тези, които не са били лесно смилаеми без продължително готвене. Поради тази причина минестронето се счита за едно от бедните ястия par excellence, характерни за италианската селска кухня. С течение на времето обаче, с развитието на икономическата ситуация и хранителните навици, супата става ястие, ценено и в други социални среди, а понякога и предлагано от най-изисканите ресторанти.
Думата „минестроне“ на италиански език се използва и в преносен смисъл, за да обозначи набор от различни и не особено подредени неща, като например: „Тази телевизионна програма е едно минестроне от новини и репортажи“.
Сборът от сурови и неовкусени, почистени и нарязани зеленчуци за приготвяне на минестроне се продава и като замразен продукт. Предимството е в бързината на приготвяне, но в сравнение с минестронето, приготвено от пресни зеленчуци, това от замразени зеленчуци обикновено се счита за по-малко добро.
В масовата култура.
Италианският певец Джорджо Габер в песента си "Destra-Sinistra" (1994) сравнява минестронето с минестрина (лека супа с дребна паста), заявявайки, че: „Една красива минестрина е отдясно (т.е. в десницата),/а минестронето е винаги отляво (т.е. в левицата).“
Неиталиански варианти.
Екуадорски "Menestrón".
Това е супа, приготвена с боб или леща, придружена от картофи, фиде, макарони, лук, домати и чушки, и гарнирана с босилек и риган. Обикновено се яде за обяд.
Перуански "Menestrón".
Прави се от дебела паста, месо, зеле, моркови, лук, чесън, босилек и настъргано сирене, към които се добавят типично перуански съставки като царевица, боб и бели картофи.
Венецуелски "Menestrón".
Прави се със сушен грах, сварен в бульон. Обикновено се получава гъста супа, която съдържа зеленчуци (моркови, картофи, зелен фасул), дребна паста или ориз и месни продукти (пушена нарязана на кубчета шунка, пушена, обезкостена и нарязана свинска пържола, пушен бекон, наденици). Понякога се използват и други съставки като малък грах, нахут, царевични зърна. В някои венецуелски домове се прави с червен боб. |
73922 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73922 | Питър Ебдън | Питър Ебдън () е английски професионален играч на снукър. Роден е в Лондон, където живее до навършване на 18 години.
Професионално със снукър Питър Ебдън започва да се занимава през 1991 г. и постепенно се изкачва в световната ранглиста, за да достигне през 1996 г. трето място. Неговото най-голямо постижение е победата му с 18 на 17 фрейма срещу Стивън Хендри на финала на Световното първенство през 2002 г. Преди това, през 1996 г. на финала на световното първенство Питър Ебдън също се изправя срещу Стивън Хендри, но тогава губи с 18 на 12 фрейма.
През последните години начинът му на игра значително се забавя. В четвърт финала на Световното първенство през 2005 г., когато той играе срещу Рони О'Съливан. В средата на този мач Питър Ебдън изостава с 2 на 8 фрейма, след което драстично забавя скоростта на изпълнение на ударите си и успява да победи в мача с 13 на 11 фрейма. Интересен факт за този мач между Ебдън и О'Съливън е, че на Ебдън му отнема 5 минути и 20 секунди да направи брейк от 12 точки, което е точно толкова, колкото през 1997 г. на О'Съливън му отнема за да направи максимален брейк от 147 точки. |