Datasets:

burgasdotpro

/

wikipedia

like 0

Follow

Burgas Professionals 2

73925

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73925

Сатурн (митология)

Сатурн ( – „сеене“) е бог на земеделието, в гръцката митология Кронос. Древният римски бог Сатурн (Баал-Карнаим и в аналогия с Ел спрямо Баал-Шамин) символизирал силата способна да преобърне съществуващия космичен ред, благодарение, на която побеждава баща си и го детронира. Пророчеството, обаче предсказва, че ще бъде свален от трона от ръката на собствения си син. Уплашен от предсказанието, Сатурн изяжда всичките си деца с изключение на шестия си син – Юпитер, който е скрит от жена му Опс на остров Крит, а на неговото място един камък е увит в дрехите на малкия Юпитер, за да заблуди баща му. Според древноримската легенда Юпитер се заселва на Капитолия в Капитолийския храм, ставайки покровител на Древния Рим. В Римския форум има храм на Сатурн, издигнат в 498 пр.н.е., където е съхранявана държавната хазна и хоругвите на легионите, когато не са във военен поход. През Средновековието е считан за римския бог на земеделието, справедливостта и силата; той държал сърп в лявата си ръка и вързоп жито в дясната. Името на майка му било Хелена. Сатурн бил баща на Церера, Юпитер и Веритас. На Сатурн е посветен празникът Сатурналии (по-късно Карнавал).

73926

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73926

Квант

Квант ("мн.ч." кванти) във физиката е минималната стойност на промяната на някоя физическа величина. Свързана е с фундаменталната идея, че една физична величина може да бъде „квантувана“., т.е. че тя може да има само точно определени числови стойности, поне в определена област. На български, за такава величина по-често се казва не „квантувана“, а „с дискретни стойности“. Например фотонът е елементарната единица за различните форми на електромагнитно излъчване и в случая на светлина се нарича „светлинен квант“. Енергията на електрона, когато е в свързано състояние в атома, е също дискретна и това обяснява стабилността на атомите и материята изобщо. В словосъчетания, като „квантова механика“, „квантова оптика“ и подобни, прилагателното „квантов“ показва, че това са специализирани раздели на тези науки, отчитащи квантовите ефекти. Етимология и откриване. Думата квант идва от латински език, „quantum“ и означава „колко“, „какво количество“. Думата е добре известна в общ контекст преди 1900 г. и често се използва от лекари, като например в съчетанието quantum satis (толкова, колкото е необходимо). Херман фон Хелмхолц и Юлиус фон Майер са едновременно лекари и физици и Хелмхолц използва думата в своя статия върху работата на Майер, който я употребява във връзка с формулирането на първи принцип на термодинамиката в свое писмо от 1841 г. За първи път терминът „кванти електричество“ (т.е. електрони) е използван от Филип Ленард в статия върху фотоелектричния ефект от 1902 г., но той самият препраща към Хелмхолц, който използвал думата в контекст, свързан с електричеството. Макс Планк използва думата първоначално в контекста на електричество, вещество и газове и топлина.. По-късно той се опитва да обясни промяната на цвета (спектъра) на излъчване на абсолютно черно тяло и достига до формулирането на Закон на Планк. Когато докладва теорията си пред Германското дружество на физиците, Планк развива математическата идея за „квантуване“ на енергията, или съществуване на елементарно количество („порция“) енергия, наречено квант, чрез формулата: където "Е" е енергията, "formula_2" – честотата, а "formula_3" е константа, наречена константа на Планк. По тази формула, излъчената енергия може да бъде само с дискретни (определени, целочислено) кратни на "h" стойности. Планк обаче дълго време възприема собствената си идея само като чисто математически подход, който няма съответствие в обективната действителност. За него това е само удобен начин да се опише физичната реалност. Едва през 1905 година е публикувана една друга много известна статия, използваща и обобщаваща идеята на Планк, с автор Алберт Айнщайн. В нея Айнщайн допуска, че енергията не само се излъчва и поглъща на „порции“ т.е. на кванти, но и се разпространява чрез „Lichtquanta“.. В същата статия чрез тези идеи той обяснява явлението външен фотоефект. През 1913 година Нилс Бор използва идеята, за да обясни факта, че електронът в атома не излъчва, освен ако не му се въздейства отвън. Бор въвежда т. нар. „стационарни орбити“ на електрона, чрез процедурата на квантуване на енергията им. Така се обяснява и стабилността на атомното ядро и на материята като цяло. Това е така наречената стара квантова механика. Още тогава са очевидни съществените различия между класическата механика и квантовата механика. В основата си идеята за квантуването всъщност е много стара и идва от древността. Например питагорейците разглеждат като главна идея, че в основата на всичко стоят числата. Друг източник е философията на атомизма. Тя може да бъде обобщена накратко с твърдението, че всичко в света се състои от най-малки крайни "неделими" същности, наречени "атоми". През 1924 година Луи дьо Бройл предполага, че не само енергията може да има вълни и да бъде квантувана, но също и материята, в смисъл, че "електроните" също се управляват в движението си от вълни, които се квантуват. Т. е. открива се по-дълбоко единство в природата. През 1926 година Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер, по различни пътища, стигат до математически коректната формулировка и разбиране на това, което днес се нарича нова квантова механика. Тя има много практически приложения. Обаче нейната философска интерпретация е предмет на горещи спорове повече от 80 години. Исторически, най-фундаменталният спор е между Айнщайн и Бор.

73927

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73927

Михаил I Керуларий

Михаил I Керуларий е константинополски патриарх в периода 1043 – 1059 година. Михаил Керуларий има знатен произход. През 1040 г. е лишен от имущества от император Михаил IV за протест срещу самоуправните действия на евнуха Йоан, брат на императора. Заточен е в манастир и там приема монашеството. Отстоява независимостта на Византийската църква от властта на императора и от тази на папата в Рим. Сблъсъкът му с папа Лъв IX е поводът за Източно-Западната схизма, с която Римокатолическата и Източноправославната църква формално се разделят. Михаил Керуларий се намирал в сблъсък и с византийския император Исак Комнин, който конфискува част от манастирските земи.

73928

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73928

Патриарх

Патриарх (на гръцки "πατριάρχης"; от "πατήρ" – баща или отец и "αρχης" – ‚първенец‘, ‚вожд‘) е титла в Библията: патриарх Давид (Деяния 2,29), патриарх Авраам (Послание до евреите 7,4). Най-често като патриарси се споменават тримата праотци Исаак, Авраам и Иаков, от които произхождат началниците на 12-те Израилеви колена: „...а Исаак роди Иакова, Иаков пък – дванайсетте патриарси“ (Деяния 7,9). Тези дванайсет патриарси, синове на Иаков, са според Първа книга Мойсеева – Битие 35:22 – 26: „Синове от Лия: първенецът на Иакова Рувим, след него Симеон, Левий, Иуда, Исахар и Завулон. Синове от Рахил: Иосиф и Вениамин. Синове от Вала, Рахилина слугиня: Дан и Нефталим. Синове от Зелфа, Лиина слугиня: Гад и Асир.“ Званието „патриарх“ е най-висшето за настоятел на православна Църква и е установено на Халкидонския църковен събор през 451. Там се определя пентархията. Петте главни църкви са „старите църкви“ и те са подредени по ранг така: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И след разделянето на християнската Църква при Великата схизма от 1054 г., титлата патриарх остава в йерархията на християнската Църква – в Източната „патриарх“, в Западната „папа“. По време на Византийската империя начело на православните автокефални Църкви са стояли четирима патриарси: Константинополският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. Това се потвърждава от съвременника на Византийската империя Ибн Хурдазбих, като освен посочените той пояснява, че общият брой на патриарсите е дванадесет – шест в столицата и шест в провинциите.. Патриарси се наричат и главите на някои други християнски Църкви, например на Сирийската църква, както и някои католически епископи, например тези на Венеция. Православни патриарси. Вселенският патриарх е предстоятел на Цариградската патриаршия (наричана също Вселенска патриаршия). Канонични. Патриарх на България. По силата на византийския принцип "Imperium sine Patriarcha non staret" – „Царство без патриарх не бива“, на църковно-народен събор към 919 г. Българската православна църква е официално провъзгласена за автокефална, а българският архиепископ получава титлата патриарх. Според мирния договор от октомври 927 г. на цар Петър е призната титлата „василевс“ и тогава се потвърждава автокефалията на Българската църква и патриаршеският титул на нейния предстоятел Димитрий Български, според Бориловия синодик или Дамян, според Дюканжовия списък „по заповед на император Роман I Лакапин“. Дали е издаден тогава и официален църковно-канонически акт не се знае, но се предполага. Такъв акт православната патриаршия на Българската църква получава през 1235 г., благодарение на цар Иван Асен II. Търновската патриаршия е призната от всички древни Църкви – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Българската патриаршия е хронологически шеста по ред. Московски и на цяла Русия патриарх. Съществува от 1589 до 1721 г. и след 1917 г., пети по ранг след Йерусалимския патриарх. Първият „руски митрополит на Киев и цяла Русия“ Йона е избран на поместен Московски събор на 15 декември 1448 г. без съгласие на Цариградския патриарх. С тази дата се свързва автокефалността на Руската църква със седалище Киев до 1326 г., след това, по желание на митрополит Петър – Москва. През януари 1589 г., по желание на цар Фьодор I, поместен Московски събор избира Московския митрополит Йов за предстоятел на новосъздадената патриаршия. През 1590 г. вселенски събор в Цариград, на който участват всички патриарси, признава този избор и нов патриархат и дава на Руската църква пети ранг след Йерусалимската. Неканонични. Патриарх на Москва и цяла Русия. - глава на Руската Старо-православна Църква Патриарх на Америка. - в единство със Старо-православния патриарх на Москва и цяла Русия Католически патриарси. Римокатолически патриарси. Патриарх на Източна Индия. - титулярен патриаршески престол, свързан с архиепархията Гоа и Даман в Индия Източнокатолически патриарси. Коптски католически патриарх на Александрия. - глава на Коптската католическа църква Сирийски католически патриарх на Антиохия. - глава на Сирийската католическа църква Мелкитски гръцкокатолически патриарх на Антиохия. - глава на Мелкитската гръцкокатолическа църква. us него са свързани още два патриархата с малкитски гръцкокатолически обред: Маронитски патриарх на Антиохия. - глава на Маронитската църква Халдейски католически патриарх на Вавилон. - глава на Халдейската католическа църква Арменски католически патриарх на Киликия. - глава на Арменската католическа църква

73929

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73929

Калдараши

Калдараши (още и "кардараши", "кардераши", "калдераш"; от ром. "calderar" – „бакърджия“) е циганска общност. Сред българите са известни и като „сръбски цигани“. Според някои изследователи това е най-голямата ромска общност с численост от над един милион души по цял свят. Традиционната религиозна принадлежност на калдерашите в България е Източното православие, докато в Западна Европа и Северна Америка са католици. Името на тази циганска подгрупа произлиза от румънското "caldera" – котел. Значителна част от тях идват в България в периода между Първата и Втората световна война от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Калдарашите са едни от най-богатите племена от циганите. Техните сватби продължават с дни. Ритуалът изисква момичето да е девствено в първата брачна нощ. Снахата се купува от родителите на младоженеца с обичая баба хак; обикновено родителите на момата даряват тези пари на младото семейство по време на сватбата. Калдарашите се различават от другите цигани с това, че не говорят на „р“. Препитават се с някакъв занаят, предимно като бакърджии, калайджии (ганосари) и други професии. Децата на калдарашите са образовани, както и някои от по-младите калдараши. Калдарашите са субгрупата с най-много „барвале“ – големци, богати хора от циганските общности в страната. Известни са с това, че характерната професия при младите момичета е джебчийството, а при по-възрастните жени – хиромантията (врачуването на ръка). Специфичен потестарен орган за разрешаване на вътрешните конфликти между отделните членове и родове при калдерашите е т.нар. мешере (познато в Западна Европа като „kris“) – своеобразен трибунал ad hoc, характерен както за някои райони в Индия (т.нар. панчаят), така и за отделни селища в Източна Турция, откъдето вероятно произлиза и самата дума „мешере“ (Пампоров 2002). В България. Калдарашите се заселват в България от края на XIX век до Втората световна война, пристигайки от различни страни – Сърбия, Румъния, Италия, Австро-Унгария. Първоначално водят чергарски живот, като усядат през 40-те и 50-те години на XX век, донякъде заради принудителната политика на тоталитарния комунистически режим в страната. Макар да са малка част от циганите в България, те привличат значително обществено внимание с начина си на живот и обществената си активност. Калдарашите имат силна групова идентичност, основана на общия им диалект на влашкия цигански, православната им религия и спазваната до голяма степен ендогамия. Те отчетливо се самоидентифицират като "цигани" и "ром циганяк" (в смисъл на истински цигани), разграничавайки се от останалите цигански групи, които наричат с пейоративното название "цуцумани". Известни калдараши. Илия Илиев – лидер на ромската партия Движение за равноправен обществен модел (ДРОМ) (Костинброд) Васил Боянов (Азис) – певец (Костинброд) Вероника Диянова – юрист (гр. Русе) Цветелин Кънчев – депутат (София) Станчо Томов – (хирург) (Варна) Горан Златков – юрист (София)

73936

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73936

Джон Зорн

Джон Зорн () е американски композитор, саксофонист и музикален продуцент, емблематична фигура в авангардния джаз в края на 20 век. Макар да е майстор на свободната импровизация, зад много от проектите на Джон Зорн стои стегната творческа концепция. Подобно на Бъч Морис, той измисля различни импровизаторски стратегии, като най-голяма популярност добива проектът му Cobra. Той е автор и на множество композиции за класически инструменти. Първият албум, с който Джон Зорн става известен, е The Big Gundown през 1985 за Elektra Nonesuch – интерпретации на филмовата музика на Енио Мориконе, които успяват да подчертаят тяхната необичайност. Най-голяма популярност получава с проекта Масада, наречен от самия него „радикална еврейска музика“, в която се преплитат елементи на фрий джаз и традиционни еврейски ладове. През 1995 г. Джон Зорн основава собствен лейбъл (Tzadik), който играе важна роля в популяризирането на модерната авангардна музика в нейните различни форми. Дискография. Джон Зорн участва като композитор или изпълнител в над 400 проекта. В настоящата селекция са представени само основните записи издадени с неговото име, като част от музикална група, като композитор или издадените съвместно с други музиканти. Посочените години показват годината на издаване на албума, а в случай че са две или повече, всяка следваща е годината на преиздаване, ако в него е включен допълнителен материал. По-пълна дискография може да се намери чрез следващата връзка. " ". Характерна особеност за изключително богатото и разнообразно творчество на Джон Зорн е групирането на албумите в различни „серии“. Направеното тук разграничение на „сериите“ е на различен принцип, например The Parachute Years е хронологична серия с ранно творчество, Филмова музика е поредица, разграничена жанрово, а Masada Book Two – The Book of Angels е концептуална серия от албуми с различни изпълнители. В първата поредица от албуми /Джон Зорн/ са посочени тези, които не спадат към останалите групи, макар че е възможно да се създадат още, например „Съвременна класическа музика“, която да съдържа албумите Elegy, Redbird, The Book Of Heads и др.

73938

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73938

Дъмбартън Бридж

Дъмба́ртън Бридж () е пътен (шосеен) мост в Района на Санфранциския залив в щата Калифорния, Съединените американски щати. Свързва градовете Фримонт (със североизточния си край) и Менло Парк (с югозападния си край). Той е най-южният от магистралните мостове, които пресичат Санфранциския залив, както и най-късият такъв мост. Дълъг е 2,62 километра (1,63 мили). Мостът никога не е бил наименуван официално. Широко разпространеното му име Дъмбартън Бридж идва от близкия нос Дъмбартън Пойнт ("Dumbarton Point") – на североизточния бряг, наименуван на град Дъмбартън, Шотландия през 1876 г. Източно от пътния мост е построен железопътен мост (1910) с въртяща се средна част за пропускане на плавателни съдове, затворен (1982) и частично срутен (1998), наричан първоначално също Дъмбартън Бридж, после Дъмбартън Рейл Бридж ("Dumbarton Rail Bridge") или Дъмбартън Пойнт Бридж ("Dumbarton Point Bridge"). Първоначалният шосеен железен Дъмбартън Бридж е открит с 4 ленти за движение през октомври 1982 г. Централната му повдигаща се част е разрушена с контролирано взривяване през септември 1984 г. Мостът е демонтиран и престроен от стоманобетон, вече на по-голяма височина (25,9 метра) над водата и с 6 ленти за движение, като е открит на 18 октомври 1989 г. Последното разширение на подходите е от юли 2003 г. По него преминават всеки ден средно по 81 000 превозни средства и 118 велосипедисти и пешеходци.

73941

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73941

Химн на Германия

„Песента на немците“ () или „Немската песен“ ("Das Deutschlandlied") е песен по текст на Аугуст Хайнрих Хофман фон Фалерслебен и музика на Йозеф Хайдн. Тя е химн на съвременната Федерална република Германия, но първите 2 куплета не се изпълняват. Написана през 1841 г. в средите на немското национално-обединително движение, песента е била многократно повод за коментари, а отношението към нея се е променяло в зависимост от историческата епоха. Една от причините за това е известната и интерпретирана по различен начин първа строфа: „Германия, Германия над всичко“. Авторство. Текстът е написан на 26 август 1841 на остров Хелголанд (тогава британски) и е издаден на 4 септември същата година от Юлиус Кампе в Хамбург. Към изданието е прикрепена мелодията на Императорския химн, композирана през 1797 г. от Хайдн по поръчка на австрийското правителство и използвана още в неговия струнен квартет оп. 76, № 3 ("Kaiserquartett"). За Хофман „Песента на немците“ е личното му романтично откровение към родината. През 40-те години на 19 век той е активен участник в радикално-демократичното движение на така неречните „Свободомислещи“ ("Freisinnige"), борещи се за повече граждански права и преодоляване на разделението на Германия на множество малки държави, управлявани от консервативни аристократи. „Песента на немците“ възниква заедно със стихосбирката му „Неполитически песни“ ("Unpolitische Lieder"), която противно на заглавието си е всъщност политическа изява на възгледите на поета. Заради творбите си Хофман губи през 1842 професорско място във Вроцлав. През следващите години той е гонен повече от тридесет пъти от някоя от многото малки германски държави и викан многократно на разпит в полицията. Текст. Хофман замисля творбата си от самото начало като песен. За да бъде подходяща за изпълнение след почерпка, той дори ѝ съчинява алтернативен край: "„… Stoßet an und ruft einstimmig: Hoch das deutsche Vaterland.“" („… Чукнете се и викнете на един глас: да живее немската родина.“) Изразът „над всичко“ от първата строфа е вдъхновен от песните на трубадура Пиер Видал. За Видал „над всичко“ е стоял френският "прованс". Като патриотичен апел фразата "„Германия над всичко“" започва да се употребява през 17 век. Други идеи Хофман заимства вероятно от „Немската песен“ на Валтер фон дер Фогелвайде, в която се пее за немски обичаи и образование от Райн до Елба и до границата с Унгария. В „Немската песен“ от 1841 Хофман възхвалява национално движение на немците между Маас и Мемел, и между Еч и Белт. Това е описание на територии, които по това време са част от Германския съюз или Източна Прусия. Със стиховете авторът не призовава да се подкрепя някаква експанзионистична политика. Точно този текст обаче прави след 1945 първия куплет неподходящ за химн на Федералната република. Критика. Песента често е критикувана отрицателно заради своята основно националистическа тема, заради географското представяне на Германия в първия куплет и заради донякъде шовинистичното мъжко отношение във втория куплет . Основният негативизъм идва от това, че химнът е използван и от нацистите 100 години след своето написване. За разлика от националния химн на други страни, този на Германия няма голямо отношение към войната и поради това той продължава да се използва и до днес. Дори в началото е смятан за пиянска песен, защото във втория куплет се пее за немското вино и жени. Въпреки всичко, началните думи на текста припомнят на много хора хитлеристкия период, което не е в първоначалните предвиждания на Хофман. Той твърди, че с това се има предвид, че немското военно дело трябва да е „над всички останали в света“. Във времето на Хофман Германия не е била обединена, а представлявала пръснати държави и под „света“ той има предвид тези държави, над които Германия трябва да бъде. Хофман, както и повечето хора от неговото време, мечтае Германия отново да се обедини, което става реалност през 1871, когато се прокламира Германската империя.

73943

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73943

Мост „Бъниша-Мартинес“

Мостът „Бъниша-Мартинес“, още известен като Мост „Джордж Милър младши“ (Benicia-Martinez Bridge, George Miller Jr. Bridge), е общото име на три близко разположени успоредни моста, прекосяващи пролива Каркинес, свързвайки град Бъниша на север с град Мартинес на юг в Района на Санфранцисканския залив в щата Калифорния, Съединени американски щати.

73945

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73945

Мост Сан Франциско – Оукланд

Заливният мост Сан Франциско – Оукланд (), наричан от местните жители Заливен мост ("Bay Bridge"), известен също като мост „Джеймс (Слънчевия Джим) Ролф“ ("James „Sunny Jim“ Rolph Bridge"), е платен мост, който прекосява Санфранциския залив и свързва градовете Сан Франциско и Оукланд в щата Калифорния, САЩ. Състои се от 2 основни сегмента, които са свързани посредством остров Йерба Буена. Двата моста са свързани с тунел, който прорязва в средата на острова. От 1 януари 2007 г. таксата за преминаване на моста е 4 долара, която се плаща само в посока от Оукланд към Сан Франциско (от изток на запад). История. Мостът е влязал в експлоатация на 12 ноември 1936 г., тоест 6 месеца преди другия известен мост на Сан Франциско – Голдън Гейт. Част от източния сегмент (между остров Йерба Буена и Оукланд) е засегната при земетресението „Лома Приета“ през 1989 г. След продължителни анализи е преценено, че настоящият източен сегмент не е сеизмично устойчив и е взето решение да бъде заменен с нов мост. Строежът започва през 2002 г., но е спиран неколкократно поради сигнали за некачествено строителство и поради значителни преразходи. Очаква се новият сегмент да бъде завършен през 2013 г., 6 години по-късно от първоначалния срок. За разлика от стария сегмент новият ще има не само автомобилни платна, но и пешеходни и велосипедни алеи.

73951

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73951

Йерба Буена (остров)

Йерба Буена е остров разположен в Санфранцискския залив между градовете Сан Франциско и Окланд в щата Калифорния, САЩ. Остров Йерба Буена също се счита и за квартал на Сан Франциско.

73956

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73956

Открито първенство по снукър на Европа

Откритото първенство по снукър на Европа () е професионално състезание по снукър. Това е един от осемте турнири за световната ранглиста до сезон 2003/2004. Преди сезон 1988/1989 не се организират състезания по снукър извън Обединеното кралство. По тази причина Световната асоциация по билярд и снукър създава състезание, което да се провежда в Европа. От създаването си до сезон 1995/1996 Откритото първенство на Европа има голям брой различни спонсори и остава един от турнирите за световната ранглиста. През 1997 г. ранкинг статута на състезанието е премахнат и през сезон 1996/1997 турнира се провежда без резултатите от него да се взимат предвид за ранглистата за следващия сезон. През следващите няколко години ранкинг турнирите на Европа са Германското открито първенство, Ирландското открито първенство и състезанието Малта Гран При. Откритото първенство на Европа е възстановено през сезон 2001/2002. Състезанието остава част от Световната ранкинг система и през следващите два сезона. След това през сезон 2004/2005 Откритото първенство на Европа е заменено от Купата на Малта. <br clear = "all">

73960

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73960

Малта Гран При (снукър)

Малта Гран При () е професионално състезание по снукър, което се провежда от сезон 1994/1995 до сезон 2000/2001. През годините, когато се провежда турнира е спонсориран от Ротманс. През 2000 г. Малта Гран При е един от турнирите за Световната ранглиста.

73964

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73964

Открито първенство по снукър на Ирландия

Откритото първенство по снукър на Ирландия () е професионално състезание по снукър. Провежда само през един сезон - 1998/1999. През това време Откритото първенство по снукър на Ирландия е ранкинг турнира на Европа.

73967

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73967

Кирил Ботев

Кирил Ботев Петков е български офицер (генерал-лейтенант) и държавен деец. Биография. Кирил Ботев е роден на 20 април 1856 г. в Калофер, син на възрожденския учител Ботьо Петков и на Иванка Ботева, брат е на Христо Ботев. Завършва класното училище в Калофер. Произхождайки от семейство на образовани хора, от ранна възраст продължава професията на баща си – даскал Ботьо, като учителства в Голямо Бельово, а след емигрирането си – и в българското училище в Гюргево, Румъния. През 1876 г. се включва в четата на Христо Ботев. След нейното разбиване е заловен, лежи в затвора в Цариград и след това е пратен на заточение в крепостта Акия в Мала Азия. Освободен е по силата на Санстефанския мирен договор през 1878 г. След завръщането си в България през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година се прехвърля във Военното училище в София като кавалерист. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в чин подпоручик. По-късно следва кавалерийска школа в Сомюр (Франция) и във Военната академия в Брюксел. Служи в Източнорумелийската милиция. По време на Сръбско-българската война (1885) е ескадронен командир, извършва разузнавания в тила на противника и улеснява бойните действия. Като командир на 3-ти конен полк участва в контрапреврата срещу русофилите (1886). Като образован офицер още млад заема високи длъжности: На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Ботев е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери (преди това е давано само на офицери от запаса). Участва в Балканската война (1912 – 1913), а за кратък период от време е заместник-министър на войната (1913). Излиза в запаса през 1914 г. Кирил Ботев е един от авторите на издадения през 1940 г. в София „Устав на Комитета за въздигане паметници на българските хайдути и революционери до Освобождението“. Генералът е планирал да напише спомени за брат си Христо. За да се предпази от бомбардировките на София, генерал-лейтенант Кирил Ботев отива да живее в с. Студена, Пернишко, където умира на 6 февруари 1944 г. Семейство. Кирил Ботев е женен и има 1 дете. Памет. На Кирил Ботев е наречена улица в квартал „Гоце Делчев“ в София ().

73968

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73968

Открито първенство по снукър на Германия

Откритото първенство по снукър на Германия () е професионално състезание по снукър, което се провежда през три последователни години - 1995, 1996 и 1997 г. През тези години Откритото първенство по снукър на Германия остава един от турнирите за световната ранглиста.

73970

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73970

Руско-японска война

Руско-японската война (; : "ничи-ро сенсо"; 8 февруари 1904 – 5 септември 1905) избухва вследствие на съперничеството на Руската империя и Япония за проникване и контрол върху Манджурия и Корея. Тя избухва след дипломатически скандал между двете императорски правителства с колониални амбиции в Далечния Изток. Основните полета на военните действия са Южна Манджурия и по-специално областите около Ляондунския полуостров и Мукден, както и моретата около Корея и Япония. Това е „първата голяма война на XX век“. Една от основните цели на външната политика на Русия от векове е била излаз на „незамръзващо“ море и достъп до пристанища, които да могат да работят както през лятото, така и през зимата. Пристанището на Владивосток може да работи само през летния сезон, докато Порт Артур – военно пристанище, намиращо се в провинция Ляотунг, има възможност за целогодишна работа. След края на първата японско-китайска война преговорите между Япония и Русия за контрола върху Корея и Манджурия се оказват безрезултатни. Затова Япония избира пътя на войната, за да реши проблема. Азиатската империя изненадващо напада руското пристанище Порт Артур, с което разпалва военните действия. В серия от битки по суша и море японската имперска армия постига убедителна победа над неорганизираните руски войски. Последиците от края на войната променят баланса на силите в Източна Азия и превръщат Япония във важен играч на международната сцена. Предистория. След Реставрацията Мейджи от 1868 г. японските управляващи започват процес на модернизация на страната и за кратък период от време успяват да модернизират Япония по западен образец, въвеждайки западни обичаи и различни технологии. До края на 19 век Япония вече се е превърнала в модерна индустриална държава, при това за по-малко от 50 г. В началото на 20 век японските управници започват да търсят пътища за утвърждаване на Япония като регионална и световна сила. По същото време Русия – една от Великите сили, започва да проявява амбиции към Далечния Изток. До 1890 г. Руската империя разширява границите си през Централна Азия до Афганистан, асимилирайки местните държавни образувания. Руската империя се разпростира на запад от Полша до полуостров Камчатка на изток. Със строежа на Транссибирската железопътна линия, свързваща европейската част на Русия с Владивосток, Русия се надява да разшири своето влияние в целия далекоизточен регион. Точно от това се опасява японската държава, която започва да чувства застрашени своите нарастващи интереси. Първа китайско-японска война (1894 – 1895). Открай време японските управници смятат Корейския полуостров за съществена част от японската сигурност и го използват като буферна зона между Япония и нейните врагове. Именно затова те имат желание, ако не могат да наложат своето влияние и власт, то поне да поддържат независимостта на Корея. След победата на Япония над Китай в Първата китайско-японска война Китай се отказва от своя сюзеренитет над Корея и отстъпва Тайван, островите Пенгху и п-в Ляотонг заедно с Порт Артур на Япония. Русия, следвайки своите собствени интереси в района на Ляотонг, веднага след подписването на мирния договор от Шимоносеки започва да оказва дипломатически натиск върху Германия и Франция. Трите велики сили се намесват и убеждават Япония да се откаже от претенциите си върху Порт Артур в замяна на по-големи икономически компенсации. Нарастване на руското икономическо влияние. През декември 1897 г. руски военни кораби се появяват в Порт Артур. След три месеца на преговори, през 1898 г. Русия взима под наем пристанището на Порт Артур заедно със залива Далиен. Най-накрая Русия успява да реши дългогодишния си проблем с незамръзващо пристанище. За да утвърдят позициите си, руснаците започват строеж на железопътна линия от Харбин, през Мукден до Порт Артур. Започват и усилени строежи на пътища в целия район. През 1898 г. Русия получава концесии за добив на дърва и въглища по поречията на реките Ялу и Тумен. Всички тези действия от руска страна водят до безпокойството на Япония, която започва да се чувства застрашена. Боксерско въстание. Япония и Русия са част от Съюза на осемте по време на Боксерското въстание. Двете държави изпращат военни контингенти за потушаването на бунта и освобождаването на обсадените международни представители в Пекин през 1900 г. Русия изпраща и армия от 177 000 души в Манджурия, за да подсигури и защити строежа на своята жп линия. Армията на династията Цин няма възможност да се справи с руските сили и се оттегля от Манджурия, което дава възможност на руснаците да се установят трайно в региона. Русия уверява останалите Велики сили, че ще изтегли войските си след края на кризата, но до 1903 г. руското командване така и не обявява график за изтегляне. Преговори. Японският принц Ито Хиробуми започва преговори с руснаците през 1902 г. относно ситуацията в Манджурия. Той вярва, че за момента Япония е твърде слаба, за да влезе във война с Русия, и затова предлага Русия да задържи контрола си над Манджурия срещу японски контрол над Северна Корея. Междувременно Великобритания също се намесва, търсейки начини да ограничи руското влияние в Пасифика. През 1902 г. е подписан англо-японски пакт, според който при евентуална война на Япония с който и да е съюзник на Русия Великобритания ще заеме страната на Япония. Този съюз дава свобода на Япония при нужда да започне враждебни действия. На 12 август 1903 г. японският пълномощен министър в Санкт Петербург представя документ със следните предложения: На 3 октомври руският пълномощен министър в Япония Роман Розен представя на японското правителство руското контрапредложение: Преговорите продължават и на 14 януари 1904 г. Япония предлага формула, според която Манджурия ще бъде извън японската сфера на влияние и реципрочно Корея ще остане извън руската сфера на влияние. Руският цар Николай II умишлено забавя своя отговор с ясната мисъл, че подобен ход ще доближи двете империи до война. Без да получи официален отговор на отправеното предложение, на 6 февруари японският министър Курино Шиничиро се среща с руския министър на външните работи – граф Ламбсдорф, и му заявява, че Япония прекъсва дипломатическите си отношения с Русия. Николай II вярва, че една успешна война срещу Япония ще възроди руския патриотизъм. Не на това мнение обаче са неговите съветници. Те смятат, че подобна война ще бъде много трудна поради трудности с прехвърлянето на достатъчно войски от Европа в Далечния Изток и съответно снабдяването им. Обявяване на войната. На 8 февруари 1904 г. Япония обявява война на Русия, въпреки че на практика военните действия започват няколко часа преди това. Три часа преди руското правителство да получи съобщението японският имперски флот атакува руския Далекоизточен флот край Порт Артур. Николай II е шокиран, когато научава новината, защото не смята, че Япония ще започне военни действия, без официално да обяви война. Руските министри също са убедени, че японците не са подготвени. Осем дни по-късно Русия също обявява война на Япония. Китайската династия Цин заема японската страна в конфликта, като предлага военна помощ, която обаче е отказана. Въпреки това Юен Шъкай на няколко пъти изпраща хранителни доставки на японските генерали. Участие като наемни войници във военните действия взимат и местни жители на Манджурия. Кампанията от 1904 г.. Порт Артур, намирайки се на крайбрежието на Ляотунския полуостров в южната част на Манджурия, за няколко години е укрепен и превърнат във важна морска база, седалище на руския Далекоизточен флот. С цел пълен контрол над морето в района и спокойно водене на военни операции на сушата, първата задача на японското върховно командване е да неутрализира руския флот, позициониран в Порт Артур. Битката при Порт Артур. В ранните часове на 8 февруари 1904 г. японският флот под командването на адмирал Того Хейхачиро дава началото на изненадваща атака над руския флот в Порт Артур. Използвайки 10 разрушителя, японците успяват да увредят сериозно руските линейни кораби „Царевич“ и „Ретвизан“, както и 6 600-тонния крайцер „Палада“. На сутринта под прикритието на гъста мъгла японците подновяват атаката си, но този път руската отбрана е подготвена. Силите на адмирал Того са отблъснати от руската флотилия, подкрепена от мощен обстрел от оръдейните батареи, разположени на брега. Японците не успяват да постигнат първоначалната си цел, а именно с изненадваща атака да обезвредят руския флот в Азия. Затова те сменят тактиката. По същото време се провежда и битката при Чемулпо – през нощта на 9 февруари японска ескадра в състав от 6 крайцера и 8 миноносеца влиза в бой с намиращите се в корейското пристанище Чемулпо бронепалубен крайцер „Варяг“ и канонерката „Кореец“. След 50-минутното сражение получилият тежки повреди „Варяг“ е потопен, а „Кореец“ – взривена. След битката продължава започнатото още на 8 февруари стоварване на брега на войските на 1-ва японска армия под командването на барон Куроки с обща численост около 42,5 хиляди души. На 21 февруари те заемат Пхенян, а към края на април излизат на река Ялу, по която преминава корейско-китайската граница. Блокадата на Порт Артур. На 11 февруари руският миноносец „Енисей“ минира входа към пристанището. Човешка грешка обаче причинява избухването на една от мините и потъването на кораба заедно със 120 души екипаж и единствената карта, показваща разположението на мините. Два дни по-късно японците опитват да блокират движението на кораби във и извън пристанището, като спускат във водата корабни комини пълни с цимент, но те потъват прекалено дълбоко и се оказват неефективни. На 8 март в Порт Артур пристига известният адмирал Степан Макаров, който поема защитата на пристанището. Присъствието на Макаров повишава бойния дух на руските моряци. С повишен боен дух и увереност руският флот на два пъти се опитва да разкъса блокадата на пристанището през следващия месец. И двата пъти се оказват неуспешни, като все пак руснаците успяват да нанесат щети на два от основните японски кораби. На 13 април руският линеен кораб „Петропавловск“ е ударен от три мини и потъва за 2 минути заедно с 635 моряци и офицери, включително адмирал Макаров. На следващия ден адмирал Того спуска всички знамена наполовина в знак на уважение. На 3 май японците отново правят опит да блокират пристанището, като този път използват остарели морски съдове. Това отвлича руското внимание, което дава възможност на Първа японска армия да дебаркира близо до Инчон. Въпреки липсата на инициатива от наследниците на Макаров японският флот претърпява загуби заради руските мини. На 15 май двата най-мощни линкора „Яшима“ и „Хацусе“ са ударени от мини и потъват. Японският флот губи 1/3 от ударната си сила само за няколко минути. По същото време обаче Втора японска армия окупира Сеул и поема контрола над цяла Корея. В края на април имперската японска армия вече е готова да пресече река Ялу и да нахлуе в Манджурия. Битката при река Ялу. Битката при река Ялу е първото сухопътно стълкновение между двете империи във войната. Стратегията на руския главнокомандващ, генерал Алексей Куропаткин, е да въвлече японците в позиционна война на изтощение, докато получи достатъчно подкрепления от Европа. Според неговите изчисления са нужни около 6 месеца преди да има достатъчно сили да поведе офанзива срещу японците. В навечерието на битката Куропаткин държи командването на Източния отряд в състав от 16 000 души пехота, 5 000 души кавалерия и 62 оръдия с различен калибър. Проблемът на руското командване е, че трябва да разпредели силите си на широк фронт от 270 km, а японците имат инициативата да ударят в най-удобното за тях време и място. Срещу Източния отряд стои японската Първа армия под командването на генерал-майор Тамемото Кироки с обща численост от 42 500 души. Кироки разполага силите си на южния бряг на реката и използва местни жители, за да разузнае точното местоположение на руснаците. До 23 април японците разбират точните позиции на руските защитни линии. В ранните часове на 27 април японските сили започват форсиране на реката. След 2 дни без особена съпротива цялата Първа армия е прехвърлена на северния бряг на реката. Главнокомандващият генерал Куропаткин в този момент нарежда изтегляне към по-защитни позиции. Неговият подчинен, генерал Засулич, отказва да изпълни заповедта. През това време елитната японска Имперска гвардия и 2-ра армия продължават агресивното настъпление. След тежки боеве японците пробиват противниковата линия и обръщат руснаците в неорганизирано отстъпление. Части от 12-а Източносибирска бригада опитват контранастъпление, но са разбити, което отваря още по-голяма дупка в руската отбрана. До 1 май руските части, които не се предават, отстъпват към Фенгхуанченг. Битката при река Ялу завършва с успех за японската армия и показва колко погрешни са първоначалните очаквания, че войната ще бъде кратка и че японската армия е небоеспособна. Битката за Ляоян. След успеха при река Ялу японският генерал Ояма Ивао прегрупира силите си, като обединява Първа, Втора и части от Трета армия. Следващата оперативна цел на Ояма е важният железопътен възел Ляоян на линията Мукден – Порт Артур. Ояма разполага общо със 127 360 души и 484 оръдия с различен калибър. Защитни позиции заема и генерал Куропаткин, който в навечерието на битката получава подкрепления от Европа. Той разполага общо с 243 300 души и 673 оръдия. След двудневни тежки сражения на 26 август 1904 г. части от Първа армия успяват да овладеят стратегически важното възвишение Косарей и проходът Хун-ша, намиращи се южно от града. След няколко дни неуспешни контраатаки за възвръщане на позициите и с оглед на реалната опасност да бъде обкръжен Куропаткин нарежда пълно изтегляне от Ляоян. Въпреки по-сериозните загуби на японците (23 615 души срещу 15 458 от руска страна) те успяват да удържат важна стратегическа победа. През октомври генерал Куропаткин укрепва позициите си и прегрупира армията северно от Ляоян. На 5 октомври след нареждане лично от цар Николай II Куропаткин започва офанзива за възвръщането на града под руски контрол. На 17 октомври след редица неуспешни атаки и множество жертви руснаците са принудени да прекратят настъплението и да отстъпят към Мукден. Обсадата на Порт Артур. През април 1904 г. японското командване прави успешен десант край Порт Артур и след много тежки боеве и много понесени жертви японските въоръжени сили превземат ключови възвишения около пристанището. Именно там те разполагат своите 280-милиметрови оръдия „Круп“. Благодарение на тежката си артилерия японците успяват да нанесат изключително сериозни поражения на руския флот, намиращ се в пристанището. До декември на практика целият руски флот в Порт Артур е унищожен. На 2 януари главнокомандващият руските сили в Порт Артур генерал-майор Анатолий Стесъл предава града на изненаданите японски генерали. Няколко години по-късно генерал Стесъл е осъден на смърт заради държавна измяна и некомпетентността си при отбраната на града. През 1908 г. присъдата му е отменена. През август е направен опит блокадата на пристанището да бъде разкъсана. Тази битка е известна като битката за Жълто море. След смъртта на вицеадмирал Макаров командването на руския флот е поето от адмирал Вилфелм Витгефт. Той получава заповед директно от Санкт Петербург да събере флота си, да разкъса блокадата на пристанището и да съедини силите си с Владивостокската екскадра. Рано сутринта на 10 август адмирал Витгефт повежда своите 6 линейни кораба, 4 крайцера и 16 торпедоносеца в отчаян опит за разкъсване на обсадата. Срещу него адмирал Того разполага 4 линейни кораба, 10 крайцера и 18 торпедоносеца. Около 1 часа на обяд двете ескадри се срещат и започват сражението с артилерийски обстрел от дълга дистанция. Няколко часа по-късно двете флотилии се доближават на достатъчно разстояние и включват в боя основните си батареи. Около 18:30 ч. директно попадение в мостика на руския флагман „Царевич“ убива на място адмирал Витгефт. В руското командване настъпва хаос и капитанът на „Ретвизан“ едва спасява от потапяне „Царевич“. Руската ескадра преминава в отстъпление, а адмирал Того се отказва от по-нататъшно настъпление, очаквайки пристигането на Балтийския флот. Англо-японско сътрудничество. Дори преди избухването на войната Великобритания и Япония имат история на сътрудничество. Индийската армия, позиционирана в Британска Малая и Китай, често успява да засече руски телеграфни съобщения, които предава на японското военно командване. В замяна японците предават своя информация за Русия на британското разузнаване. В крайна сметка двете разузнавания стигат до извода, че Германия подкрепя Русия във войната с цел дестабилизиране на баланса на силите в Европа. Предислоциране на Балтийския флот. С оглед на трудната ситуация в Далечния изток цар Николай нарежда Балтийският флот, разположен в Балтийско море, незабавно да потегли за Азия и да вдигне обсадата на Порт Артур. Ескадрата под командването на адмирал Зиновий Рожественски потегля на 4 септември 1904 г. а да стигне до Далечния изток, Рожественски трябва да прекоси почти целия свят, заобикаляйки Африка, тъй като британците отказват достъп на руснаците до Суецкия канал заради инцидент в Балтийско море. Кампанията през 1905 г.. След падането на Порт Артур в началото на годината се открива път за японската Трета армия да насочи силите си към Шънян (Мукден) и да се присъедини към армията на маршал Ояма. В началото на февруари цялата сухопътна сила на Япония е събрана около Мукден. Многото жертви, тежкият климат и пристигането на Балтийския флот притискат Ояма, който взема решение да приключи войната с едно решаващо сражение. Битката при Мукден. Въпреки загубата на Ляоян и неуспешните атаки, извършени през октомври и януари, генерал Куропаткин успява все пак да забави японското настъпление. В началото на годината Куропаткин получава нови подкрепления през Транссибирската жп линия и окопава армиите си край Мукден. Той разполага силите си във фронт от 140 km. Дясното крило на отбраната е поверено на Втора манджурска армия с главнокомандващ генерал Александър Каулбарс. В центъра защитата на жп линията и главния път е поверена на Първа манджурска армия под командването на генерал Николай Линевич. Тук е разположена и основната част от руската кавалерия, водена от генерал Александър Самсонов. Левият фланг е защитен от генерал Михаил Алексеев. Общата численост на руските въоръжени сили е 330 000 души и 800 оръдия с различен калибър. Главнокомандващият Куропаткин позиционира силите си в чисто дефанзивна формация, от която при нужда много трудно може да се мине в атака, без да се отворят пролуки в отбраната. Срещу руските сили се насочва маршал Ояма Ивао, под чието командване се намират общо 270 000 бойци и 500 оръдия. Първа армия с командващ генерал Кироки и Четвърта армия с командващ генерал Нозу се разполагат източно на жп линията. Втора армия на генерал Оки се разгръща западно от жп линията, а Трета армия остава в резерв. Очакванията на генерал Куропаткин са, че японците ще започнат настъплението си от изток през планините, тъй като те вече са се доказали и имат опит в подобни сражения. Именно там руският главнокомандващ концентрира своите най-опитни войници. Основната цел на маршал Ояма е да обгради Куропаткин в града и по този начин да отреже пътищата му за отстъпление. Ояма дава изрични заповеди да бъде избягван боят в градски условия. По време на цялата война японците се стремят да ограничат максимално цивилните жертви, за да спечелят местното китайско население на своя страна. В ранните часове на 20 май новосформираната дивизия „Ялу“ започва сражението с агресивна атака по левия фланг. Седем дни по-късно в битката се включва Четвърта армия, която удря десния фланг, а останалите японски сили щурмуват центъра на руските позиции. По същото време генерал Ноги започва обходни маневри северозападно от Мукден с Трета армия. До 1 март японците не успяват да постигнат съществен напредък и основно водят статични боеве с руснаците, като и двете страни понасят жертви. На 7 март Куропаткин започва изтегляне на войски от левия фланг и ги пренасочва срещу настъпващата Трета армия. Куропаткин решава да води лично контраатаката. Действията му обаче само разстройват руската отбрана. Това е и моментът, който чака Ояма. Той насочва всичките си усилия към левия фланг, където частите на генерал Алексеев са пометени. Все пак настъплението на японците е спряно от точен артилерийски обстрел. Въпреки огромните жертви, които понасят, японците успяват да пробият линията на руснаците и да откъснат левият им фланг от централното командване. Почти по същото време Трета армия успява да се настани западно от града. По този начин армията на Куропаткин се оказва в сериозна опасност от обкръжение. На 9 март генерал Куропаткин нарежда отстъпление на север. Нов пробив в руската линия обаче превръща отстъплението в хаотично бягство. Паникьосаните руснаци изоставят ранените си, както и почти цялото си оборудване и провизии. На 10 март японската имперска армия окупира Мукден и спира преследването на руснаците на 20 km северно от града. Руснаците губят в тази битка около 90 000 души, убити, ранени и пленени и на практика се оттеглят изцяло от Манджурия. Битката при Цушима. Балтийският флот, преименуван на Втора тихоокеанска ескадра, преминава 33 000 km, за да освободи Порт Артур. Деморализиращите новини застигат адмирал Рожественски още докато флотилията се намира край бреговете на Мадагаскар. Единствената останала възможност на руснаците е да се доберат до Владивосток, като най-прекият път дотам преминава през пролива Цушима между Корея и Япония. Именно това и очаква адмирал Того Хейхачиро, който започва подготовка, за да пресрещне руската ескадра още след падането на Порт Артур. Японският адмирал събира всички налични сили, а именно 4 линейни кораба, 27 крайцера, 21 разрушителя, 37 торпедоносеца и различен брой помощни съдове. Руският флот пристига в Азия през пролетта на 1905 г., значително намалил боеспособността си заради дългото пътуване и невъзможността за ремонтни дейности. Адмирал Рожественски разполага с 8 линкора, от които 4 чисто нови дредноута клас „Бородино“, 3 бронирани бойни кораба, 8 крайцера и 9 разрушителя. Двата флота се срещат на 27 май 1905 г. Битката започва в 14:00 часа, като още в началните минути мощните батареи на японския флагман „Микаса“ увреждат сериозно няколко руски кораба. Японският флот има сериозно предимство по отношение на далекобойността на оръдията. Директно попадение в муниционния склад на „Бородино“ предизвиква силна експлозия и линкорът потъва за минути заедно с целия си екипаж. Малко по-късно адмирал Рожественски е ранен от шрапнел и командването е поето от контраадмирал Николай Набогатов. В края на деня руснаците са загубили 4 линкора, докато японците претърпяват само леки повреди. Адмирал Того вижда своя шанс и през нощта нарежда да бъде нанесен решителен удар върху руснаците. Агресивната атака на торпедоносците и крайцерите на Того разкъсват руската линия и разпръсват флотата на Набогатов. На сутринта става ясно колко успешна е била офанзивата. Руснаците са загубили още 2 линкора и 2 бронирани крайцера, докато японците губят 3 торпедоносеца. Виждайки безнадеждната ситуация, контраадмирал Набогатов заедно с остатъка от руската ескадра се предава на адмирал Того. В тази битка руснаците са почти напълно унищожени, като само три малки плавателни съда успяват да се доберат до Владивосток. След битката при Цушима японската армия окупира остров Сахалин и принуждава цар Николай II да търси примирие. Мирно споразумение и последствия. Мирният договор от Портсмут. Разгромът на руската армия и флот разклащат увереността и авторитета на империята. През 1905 г. държавата е разтърсена от революция, която отнема възможността на цар Николай да се концентрира изцяло върху войната. Империята има възможност да изпрати повече подкрепа за Далечния изток, но окаяното състояние на икономиката, унизителните загуби, нанесени от японците, и отдалечеността на Манджурия правят войната крайно непопулярна сред населението на империята. Царят се принуждава да търси примирие, за да има възможност да се справи с вътрешните проблеми, тресящи държавата му. Американският президент Теодор Рузвелт предлага своето посредничество при мирните преговори, за което получава Нобелова награда за мир. Сергей Вите води руската делегация, а харвардският възпитаник барон Комура води японската. Мирният договор е подписан в Портсмът на 5 септември 1905 г. Според условията на договора Руската империя се задължава да изтегли всичките си въоръжени сили от Манджурия и да признае Корея за сфера на японско влияние. През 1910 г. Япония анексира Корея след оскъдни протести от страна на международната общественост. Според други условия на договора Русия предоставя на Япония своите арендни права върху Порт Артур с прилежащото му пристанище и преотстъпва южната част на о. Сахалин на Япония. Жертвите. Липсва точна статистика за броя на жертвите от войната. Смята се, че Япония губи около 47 000 души в битка, които нарастват до 80 000, ако бъдат включени и болестите. Оценката на руските жертви варира от 70 000 до 130 000 души, загубени по време на цялата война. Политически последствия. Това е първата голяма военна победа на азиатска държава над европейска велика сила. Победата на Япония шокира целия свят и издига престижа на империята до нови висини. Нейният регионален противник – Руската империя, губи почти целия си Тихоокеански и Балтийски флот, както и уважението на международната сцена. Това се отнася най-вече за Германия и Австро-Унгария, което оказва ефект върху техните планове в навечерието на Първата световна война. Като цяло Русия влиза крайно подценена от всички държави в Първата световна война.

73979

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73979

Открито първенство по снукър на Уелс

Откритото първенство по снукър на Уелс () е професионално състезание по снукър. То е сред 8-те турнира за световната ранглиста по снукър. Състезанието е носило също имената "Кралско открито първенство на Уелс" и "Сенаторски шампионат на Уелс". През 1992 г. състезанието става турнир от ранкинг системата. Понастоящем Откритото първенство по снукър на Уелс се провежда в Нюпорт.

73989

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73989

Хърмаяни Грейнджър

Хърмаяни Джийн Грейнджър () е героиня от поредицата за Хари Потър на Дж. К. Роулинг. Значение на името. Джоан К. Роулинг избира името Хърмаяни от Шекспировата пиеса „Зимна приказка“, въпреки че казва, че героите не са еднакви. Авторката казва, че двамата професионални зъболекари кръщават така детето си, за да видят хората, че са интелигентни. Хърмаяни също е и името на три британски актриси, които са изпълнявали ролите на вещици. Хърмаяни Бадъли е играла в „Омагьосване“ и „Мери Попинс“, Хърмаяни Джинголд е играла във филма „Bell Book and Candle“, а Хърмаяни Норис в сериала „Адвокат Кингдъм“. Биография. Хърмаяни е най-талантливата вещица в своя курс в Хогуортс. Тя е разпределена в дом Грифиндор. Родителите ѝ са мъгъли, и двамата са зъболекари. Хърмаяни обича да чете и вярва, че всичко може да се научи от книгите. Когато разбира, че например Пророкуването е неточна наука тя се отказва от този час. По време на първата си година в Хогуортс, Хърмаяни не е харесвана от повечето деца. Тя е разпореждаща се всезнайка, която казва на всички да спазват правилата на училището. С годините става по-умна, по-любезна и общителна, но продължава да не одобрява нарушаването на правилата. Хърмаяни помни много заклинания и магии и винаги може да отърве себе си и приятелите си от безизходните положения. По време на петата си година в училището може да прави протеева магия на ниво Т. Р.И. Т.О. Н. Специалитет ѝ е правенето на преносими, непромокаеми огньове. Дори през една година е взимала допълнителни часове, използвайки времевърт, с който можеш да бъдеш на две места едновременно, но намира това твърде изтощително. Тя изпъква по време на повечето часове и често помага на Невил Лонгботъм по отвари. Повечето учители я смятат за отлична ученичка, без Снейп, който я мисли за досадна многознайка. Бащиното име на умницата е Джийн. Рожденият ѝ ден е на 19 септември. През 1993 г. си купува голяма, червеникавожълта котка на име Крукшанкс. Най-добрите ѝ приятели са Рон Уизли и Хари Потър; също така се разбира добре и с Джини Уизли. По време на четвъртата си година известният български търсач Виктор Крум се привързва към нея по време на посещението на учениците от Дурмщранг в Хогуортс. Тя отвръща на това увлечение, но накрая се омъжва за Рон. Хърмаяни има развиваща се социална съвест и върши уморителни и отегчителни работи за тези, които вижда че са потиснати и не могат да се справят сами. Тя бързо взима Невил под крилото си по време на часовете по отвари. Купува Крукшанкс, защото никой не го иска. Прекарва часове в изготвяне на защитата на Бъкбийк и по-късно проявява интерес към домашните духчета и основава С. М.Р. А.Д., към който малко ученици са заинтересовани. Хърмаяни помага на Хари при търсенето на хоркруксите. Тя наследява от Дъмбълдор книга с приказки, която помага на героите в издирването на хоркрусите. волдемор унищожава хоркрукса намиращ се в чашата на Хелга Хафълпаф. Грейнджър плаче, когато Рон се скарва с Хари и си тръгва, но след като той успява да ги намери, тя му е бясна. Те се събират по време на битката за Хогуортс, когато Рон казва, че трябва да изведат домашните духчета от замъка. Интересното е че в 4 част Рон ревнува когато тя отива на бала с Виктор Крум а в 6 част тя ревнува че Рон си има приятелка. Те се женят по-късно и имат две деца – Роуз и Хюго. Също така в осмата книга от поредицата Хърмаяни работи като „Министър на магията“

73990

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73990

Първи вселенски събор

Първият вселенски събор е съвет на християнските епископи, проведен в град Никея (днес Изник) през 325 г. Свикан е от император Константин I, с цел да се спрат разногласията в Църквата, предизвикани от арианството. Съборът осъжда учението на александрийския презвитер Арий като ерес и приема т.нар. Символ на вярата. В Никея се създава и традицията всички по-важни религиозни въпроси да се решават на вселенски събори. Участници. Броят на явилите се епископи се определя нееднакво: според Евсевий те са повече от 250; според Евстаий – около 270; според думите на Константин Велики – 300 и повече от 300; а Атанасий Велики на различни места в своите съчинения ги определя различно – ту 300, ту 318. Последното число станало общоприето — така Никейският събор често пъти е наричан просто събор на 318-те отци. Броят на епископите в различните заседания е различен и това е послужило като причина за различията в показанията на историците. Епископите в римската държава са от гръцки или от латински произход. Датата, която се опитват да приемат и съгласуват – 20 май (според Болотов – 22 май), е официалното начало на съборните заседания. Времето от 20 (22) май до 14 юни преминава в предварителни съвещания. През това време в тях могат да вземат участие лица, които не са епископи. В центъра на този събор е учението на Арий за личността на Исус Христос. През времето на тези съвещания ясно се определя кой е с Арий и кой е против него. Константин Велики пристига на 14 юни, а на 19 юни е съставен символът на събора. От 19 юни до 25 август съборът се занимава с въпроси относно устройството на църковния живот. Краят на събора е 25 август. Арий е повлиян от гностицизма и смята, че Бог е толкова отделен от света, че въплъщението е невъзможно, и че Бог е просто единство (монада). От това следвало, че Синът е сътворен преди създанието на света, а не е вечно роден от Отца, което противоречи на учението за Св. Троица (Божието триединство). Въпреки че партията на полуарианите също подписала символа, тяхното учение, което въвеждало йерархия в Троицата, също било отхвърлено с добавката, че Синът е единосъщен (Homousios) на Отец – т.е. че Отец и Син имат еднаква природа и същност. Твърде спорен е въпросът кой е председател на събора. Вероятно ще трябва да си го представим така: председателството принадлежи на главните епископи – митрополитите, но за вървежа на препирните следи императорът и той сам ги ръководи. Благодарение на умелото ръководство на Константин Велики такъв сложен въпрос, какъвто е въпросът за личността на Исус Христос, е решен за няколко дена. Дневен ред. Дневният ред на събора включва: Резултати от събора. Дългосрочните последици от Никейския събор са значителни. За първи път представителите на много от митрополиите на Църквата са повикани. Императорът също изиграва роля, като призовава епископите под негова власт и използва властта на държавата, за да даде заповеди на събора. В краткосрочен план обаче Съборът не решава напълно проблемите, за които е свикан. Периодът на сблъсъци и катаклизми продължава известно време. Константин е заменен от двама ариански императори в Източната империя. Езическите сили в империята искат да възстановят езичеството в седалището на императора. Арианите скоро след това възстановяват почти всичките си права, които губят, и следователно арианството продължава да се разпространява и да бъде предмет на дебат в Църквата през останалата част на IV век. Почти веднага арианският епископ и братовчед на Константин I използва своето влияние в двора, за да може да овладее благоволението на Константин от Никейските епископи към арианите. Константин умира, след като най-накрая получава кръщение от ариански митрополит, и „с преминаването му на първия кръг в битката след края на съвета на Никея“. Често в системата на църковното управление, и дори в системата на самия събор, императорите имат силно влияние, като не само участват, но и понякога и председателстват самите събори. Роля на Константин. Християнството е незаконно в империята, но през 313 г. император Константин с Миланския едикт го обявява за равнопоставено с другите религии. По-късно никейското християнство става държавна религия на Римската империя към 380 г. Междувременно езичеството се практикува законно и присъства в обществените дела. Преди Никейския събор сеченето на монети и други официални дейности са свързани с езическия култ към Бога на слънцето. Първоначално Константин насърчава изграждането на нови храмове и толерира традиционните жертвоприношения. По-късно в царуването си той заповядва ограбването и разрушаването на римските храмове. Ролята на Константин по отношение на Никея е на върховен граждански лидер и авторитет в империята. Като император, той носи отговорност за поддържането на обществения ред и иска църквата да не дава повод за обществени безредици. Когато за първи път е уведомен за безредиците в Александрия поради арианските спорове, той е силно обезпокоен. Съзнавайки също така многообразието на мнения относно празнуването на Великден и надеждата да разреши и двата въпроса, той изпраща почетен епископ да сформира местен църковен съвет и да помири тези, които били разделени. Когато тази мисия се проваля, той свиква синода в Никея, приканвайки най-видните мъже от църквите във всяка страна. След закриването на събора Константин I отпразнува своята 20-годишнина от царуването си. След като свършва обядът, на който са поканени отците от събора, Константин I произнася реч, в която казва: С това видимо е искал да мотивира своето участие в работата на събора и задоволството си от решението на въпросите. Съборът фиксира първенството на епископите на петте най-големи църковни центрове: Рим, Константинопол (дн. Истанбул) Александрия, Антиохия и Йерусалим.

73994

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73994

Клаузула

Клаузула в стихосложението е групата срички в края на римуван стих, които определят типа на римата. В зависимост от това къде пада ударението в клаузулата, римите се делят на мъжки, женски, дактилни и хипердактилни:

73996

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73996

Строфа

Строфата (от старогръцки: στροφή — обръщане) е организирано съчетание на стихове, закономерно повтарящи се в стихотворението. По правило в поетическите текстове стиховете се римуват един с друг в определен ред. Нерядко се срещат и поетически текстове без рими — "бели стихове". Особености. Строфата е допълнително средство, постигащо ритмизация и организация на стихотворната реч. Повтарящата се група стихове са свързани чрез рима, интонация, ритъм. Според старата поетика има съвършена строфа. Тя се състои от еднакво количество стихове с определен ритъм и еднакво разположение на римите. Обикновено строфата представлява смислово единство, като най-често е изречение, фраза или част от фраза; строфата може да се състои и от няколко изречения. Строфата се разглежда във връзка с останалите особености на поетичната реч. Съществува косвена връзка на строфата с поетическото съдържание на стихотворението и с индивидуалността на поета. Когато стихотворението не е разчленено на строфи, то се нарича астрофично. Видове строфи. Най-малко 2 стиха може да образуват строфа. В практиката строфата може да достигне до 16 стиха. По-нататъшното увеличаване на броя стихове в една строфа нарушава чувството за ритмично повторение на еднакви ритмично-интонационни цялости и стихотворението не се възприема като строфично. Според броя на стиховете. Строфите биват няколко вида според броя на стиховете: Според изграждането. Условно деление на строфите според изграждането им е: Според метриката. При постоянна и устойчива комбинация от строфи, която е придружена с определена система на римуване, се създават постоянни форми, т.нар. съставни сложни строфи: рондо, триолет, сонет и др.

73997

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=73997

Ромул Августул

Флавий Ромул Август (), наричан и само Ромул Августул („Ромул Августчето“) е римски император в периода 31 октомври 475 – 4 септември 476. Приеман е от повечето историци за последния император на Западната Римска империя. Ромул Августул е син на Флавий Орест, римски военачалник и дипломат, син на римския дипломат от провинция Панония Татул, служил на Атила и на последните западни императори, а майка на Ромул Августул е римлянката Флавия Серена – дъщеря на римски аристократ на име Ромул която е родом от римската колония Норика и е братовчед на Непоциан -римски военачалник и баща на император Юлий Непот. През 475 г., начело на варварските наемници, Флавий Орест въстава срещу император Юлий Непот и го прогонва от трона. Тъй като Орест няма пряка динстична връзка с дотогавашните западно-римски императори, според традицията, той не може да бъде римски император. По тази причина той коронова непълнолетния си син Ромул, който има право да заеме западно-римския престол заради роднинската си връзка по майчина линия с предишния император Юлий Непот, като Ромул приема и името Август. Така по ирония на съдбата последният западен римски император съчетава в себе си имената на митичния цар Ромул, основателя на Рим, което име носи и дядо му Ромул по майчина линия и на Август, първия принцепс, установил императорската власт. Докато истинската власт държи бащата, неговия син стои в Равена и изпълнява само церемониални функции. Поради своята незначителност, младия император е наречен от населението с насмешливото прозвище „Августул“ („Августчето“), тъй като не се интересувал от властта, но бил жертва на жестокостта на своето време. След няколко месеца, през 476 г., друг германски вожд – Одоакър вдига бунт против Орест, подкрепен войниците си. Причината са претенции на варварски войски за земя в Италия, нещо на което Орест се противопоставя решително. Последен император. Одоакър побеждава и обезглавява Орест, обсажда Ромул Августул в Равена и го детронира от престола. Тъй като Ромул бил изключително красив и благ юноша, Одоакър не само не го екзекутирал, каквото било първоначалното му намерение, но изпратил момчето при свои богати роднини в Кампания, където то продължило образованието си, без да се интересува от политика. Ромул получавал издръжка от Одоакър, а после и от сменилия го Теодорих. Безспорно е бил жив към 511 г. и дори основал манастир. По всяка вероятност умира преди възстановяването на византийската власт в Италия /т.е. преди 536 г./. Одоакър се обявява за крал, практически държи реалната власт в Италия, но официално, макар и формално, той приема на върховенството на източния император Зенон над запада, получавайки в замяна патрициански сан от Зенон. Одоакър изпраща знаците на императорската власт в Константинопол с посланието: "„Както слънцето е едно на небето, така и императора трябва да е един на Земята!“" – символично така Зенон е признат за единствения император. Днес се счита, че тези събития бележат падането на Западната Римска империя, а годината 476 г. се смята за пределна дата в историята за край на Античната епоха и начало на Средновековието. В действителност детронирането на Ромул Августул преминало почти незабелязано за съвременниците му. Други становища. Тъй като Орест е бил узурпатор, прогоненият от него Юлий Непот официално все още владее титлата император, по времето когато Одоакър взема властта. Фактически Непот, който управлява Далмация до 480 г., би трябвало да бъде смятан за последния император на Западната империя, макар и само формално, поради факта, че Одоакър сече монети с образа на Непот и не взема императорската титла.

74000

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74000

Школа за запасни офицери

Школата за запасни офицери е вид военно училище в България за обучение и подготовка на офицери от запаса (резерв) на въоръжените сили на държавата. Подготовка. В школата се обучават младежи със средно (с успех минимум "добър 4") и висше образование, които отбиват редовната си военна служба. Обучението в школата в последните десетилетия на нейното функциониране е с продължителност от 12 месеца (в 2 семестъра) за среднистите и 6 месеца (в 1 семестър) за висшистите. През този период обучаемите преминават през няколко военни звания за школници (всички с добавка "школник"): войнишки – "школник" (вместо "редник" и "матрос"), и по-късно сержантски (старшински във флота) в зависимост от заеманата длъжност (редови или командир на отделение, разчет и пр.) и показаните учебни резултати. След завършване курса на обучението випускниците получават дипломи и звание "старшина–школник" (или съответно "мичман–школник"), а първенците на випуска – офицерското звание "младши лейтенант". Школниците продължават да служат в редовете на Българската армия (което е считано за стаж в офицерската им подготовка), обикновено на командни длъжности – най-често помощник/заместник-командир или командир на взвод и приравнени на тях. Випускниците имат право, пропускайки стажа, да продължат образованието си във висше военно училище или във Висшата специална школа „Георги Димитров“. При уволняването им от срочна военна служба и зачисляването им в запаса старшини–школниците се произвеждат в първото офицерско звание "младши лейтенант". Офицерите, желаещи да останат на свръхсрочна военна служба в БНА, може да служат само до звание "капитан", а за следващо развитие им се изисква висше военно образование. Макар че офицерите, випускници на ШЗО, заемат длъжности (вкл. командни) наравно с офицерите, завършили висши военни училища, обучението в ШЗО не е признато за висше образование дори със Закона за висшето образование от 27.12.1995 г. (както на дотогавашните полувисши колежи, бивши техникуми след средно образование). Класифицира се като професионално (военно) образование след завършено средно образование. Първи школи. На 1 декември 1889 г. във Военното училище в София се създава курс за подготовка на запасни офицери. В 1891 г. към Военното министерство се създава Комитет по образованието и устройството на войската. До 1915 г. дейността по подготовката на офицерски кадри се ръководи от Оперативния отдел при министерството, а след това от отдел „Военни учебни заведения". През 1918 г. в подчинение на отдела са Военното училище и Школата за подготовка на запасни подпоручици. С Указ № 2 от 1901 г. на княз Фердинанд I за преименуването на унтерофицерската рота в Школа за запасни офицери (за приготовление на запасни подпоручици в пехотата при Военното на Негово царско Височество училище) се открива особена Школа за приготвяне на запасни подпоручици. На 7 февруари 1901 г. започва да функционира Школа за запасни подпоручици в пехотата. Командири са майор Димитър Стойчев (1901 – 1902) и майор Никола Габровски (1902 – 1904). Със Заповед № 32 от 23 май 1903 г. при Софийския крепостен батальон е открита Команда за подготовка на запасни подпоручици в крепостната артилерия, която 2 г. по-късно (Заповед по Военното ведомство № 365 от 1905 г.) се преименува в Школа за запасни подпоручици в артилерията. Командир – майор Иван Кръстев (1904 – 1905). В Школата ежегодно постъпват по 45 души, които имат средно или висше образование и отбиват военната си служба. О тях 15 души се подготвят за крепостна артилерия и 30 души за полска и планинска артилерия. До 1907 г. тази школа е подчинена на командира на крепостния батальон, след което се предават към Артилерийския отдел на Школата за подготвяне на запасни подпоручици от пехотата (откритата в 1901) в Княжево. В 1908 г. двете школи са обединени в Школа за запасни офицери дислоцирана в с. Княжево (дн. кв. на София). През месец май 1916 г. се създава Школата за запасни подпоручици в Скопие. На 15 май за началник на школата е назначен подполковник Борис Дрангов. Той напуска редиците на 5-и македонски полк и се завръща в родния си град. На 17 май школата е тържествено открита и в нея постъпват 1053 български младежи доброволци от цяла Македония. Там Дрангов се ползва с изключителен авторитет, благодарение на изключителното си ораторско майсторство, откритостта, чистосърдечността и личния пример, който винаги дава. Големият български писател Чудомир пише в спомените си за Борис Дрангов: Школниците са произведени в чин на 17 септември, като успешно завършват 876 души. На 21 септември 1916 г., след като школата е закрита, началникът ѝ подполковник Дрангов е повишен в началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния. От 1941 до 1944 г. функционира школата на военното Въздушно свързочно училище в Скопие. В 1943 г. е отворен Морски отдел на ШЗО – Варна, създаден към Военноморското на Н.В. училище за подготовка на запасни офицери за флота. ШЗО „Христо Ботев“. През 1908 г. 2-те школи се обединяват в Школа за запасни офицери. Седалището на школата е в с. Княжево (днес квартал на София), наричана е и Княжевско военно училище. Командир – генерал-майор Асен Константинов (1 октомври 1908 – 31 декември 1905). На 2 юни 1945 г. школата е преименувана в Народна школа за запасни офицери „Христо Ботев“. През 1950 г. седалището на школата е преместено от София във Велико Търново. В 1961 г. Школата е отделена и преместена в Плевен в казармите на Четвърти пехотен плевенски полк. През 1990-те години училището е преименувано в Школа за подготовка на запасни офицери. Броят на обучаемите постепенно се съкращава и от бившите 3 района (поделения) остава да функционира само модерния 3-ти район. Голямата част от бившия 2-ри район днес е застроена с търговски молове. Най-старият 1-ви район, намиращ се в центъра на града в комплекс, построен още в 1888 г. за нуждите на войската, е преустроен в "Плевенска музейна палата". По-късно школата е редуцирана до армейска Учебна база „Христо Ботев“, която е закрита на 28 май 2008 г. в рамките на реформата в Българската армия 107-годишното военно училище с тържество. Бойното знаме е предадено за съхранение в Националния военноисторически музей в София. В бившия и останал последно действащ 3-ти район на Школата е настанена изтеглената от южна България 5-а механизирана Шипченска бригада на БА също предвидена за закриване в 2011 г. по плана на т.нар. „бяла книга“ от военния министър Аню Ангелов. Други школи. Школа за запасни офицери е функционирала също и в Скопие, като полковник Борис Дрангов е бил назначен за неин началник през 1916 г. По-късно са създадени малки школи за запасни офицери във висши военни училища, всяка от които с капацитет за обучение на ок. 200 школници. Те обаче не самостоятелни, а са в структурата на съответното училище: Действала е също и Школа за преподготовка на запасни офицери „Гоце Делчев“ във Враца, подготвяла изключително висшисти в съкратени срокове (обикновено с курс на обучение от 3 месеца). Началници. Званията са към датата на заемане на длъжността.

74009

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74009

Клен (пояснение)

Клен може да се отнася за:

74010

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74010

Полски клен

Полският клен ("Acer campestre"), или само клен, е вид дърво от семейство Сапиндови (Sapindaceae). Описание. Достига на височина 15 – 25 m и дебелина на стъблото 1 m. Короната е почти кълбовидна. Кората е сиво-кафява, надлъжно мрежовидно напукана. Младите клонки са с ясно видими лещанки, по-старите са покрити с коркови ребра. Листата са с 5 целокрайни затъпени дяла. Цъфти април – май след разлистване; цветовете са жълто-зелени, с по пет чашеслистчета и пет венчелистчета, събрани в чадърести съцветия. Плодовете са двойни крилатки с крилца, под 180° ъгъл; семената са плоски. Разпространение. Разпространен е в по-голямата част от Европа, Причерноморието и Кавказ на изток до Иран. В България е установен в цялата страна до 1600 м н.в. Отглежда се и като декоративно дърво. Смята се, че от един декар може да се получи до 100 kg пчелен мед.

74012

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74012

Явор (пояснение)

Явор може да се отнася за:

74013

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74013

Шафранов минзухар

Шафрановият минзухар ("Crocus sativus") е тревисто многогодишно растение. Това е вид минзухар от семейство перуникови (Iridaceae) култивиран от минойската цивилизация. Най-известен е с производството на подправката шафран от нишките (близалца), които растат вътре в цветето. Този растителен вид е непознат в дивата природа. Човешкото отглеждане на шафранов минзухар и използването на шафран се извършват повече от 3500 години и обхващат различни култури, континенти и цивилизации. Понастоящем "C. sativus" се отглежда в Средиземноморието, Източна Азия и Ирано-Туранския регион.

74014

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74014

Максимилиан Волошин

Максимилиан Александрович Кириенко-Волошин () е руски поет, критик и художник, сред най-значимите представители на символизма в руския културен живот. Биография. Волошин е роден в Киев, Руската империя в семейство на юрист на държавна служба. Ранното си детство прекарва в Таганрог и Севастопол. Учи в мъжката гимназия във Феодосия, завършва 1-ва московска гимназия. Следва в Юридическия университет на Московския държавен университет, но не го завършва, тъй като е отчислен за „участие в безпорядки“. Слуша лекции в Сорбоната в Париж, където става масон (1905). Става известен в началото на XX век със своите публикации в списанията „Весы“, „Золотое руно“ и „Аполлон“. По онова време прави няколко превода на поезия и проза от френски език. Жени се за художничката Маргарита Василиевна Сабашникова в Москва (1906) и се заселват в Санкт Петербург. Развеждат се след година и Волошин се установява в с. Коктебел (край Феодосия), Крим, където остава до края на живота си. В годините на Първата световна война, Руската революция (1917) и Руската гражданска война призовава с творчеството си към запазване на хуманизма. В последните години от живота си получава признание и като автор на акварели. Почива след 2-ри инсулт в село (днес селище от градски тип) Коктебел, Кримска АССР, РСФСР, СССР. Завещава дома си на Съюза на писателите на СССР.

74015

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74015

Фьодор Тютчев

Фьодор Иванович Тютчев () е руски поет, обикновено определян като третия велик представител на романтизма в Русия след Александър Пушкин и Михаил Лермонтов. В последните си години той е известен привърженик на славянофилството. Биография. Фьодор Тютчев е роден на 5 декември (23 ноември стар стил) 1803 г. в селцето Овстуг, близо до Брянск, в старо благородническо семейство. Детството си прекарва в Москва. Първата му публикувана работа е превод на писмото на Хораций до Меценат. Още тогава поетичният му език се отличава от този на Пушкин и останалите съвременници с широката употреба на тежки и величествени славянски архаизми. Сред учителите на Тютчев е и Семьон Раич, един от първите руски специалисти по германска философия, който му предава вкуса към метафизични разсъждения. През 1819 – 1821 г. Тютчев учи филология в Московския университет, а през 1822 г. придружава своя роднина граф Александър Остерман-Толстой в Мюнхен. Той се влюбва в града и остава в чужбина 22 години. В Мюнхен Тютчев се запознава с първата си съпруга – баварска графиня, която поддържа известен салон, посещаван от личности като Хайнрих Хайне и Фридрих Шелинг. След нейната смърт той се жени за графиня фон Пфефел, която е негова любовница от 6 години и има дете от него. И двете му съпруги не разбират и дума руски, което не е изненадващо, тъй като самият той говори френски по-добре от руски и цялата му лична кореспонденция е на френски. През 1836 г. княз Гагарин получава от Тютчев разрешение да публикува избрани негови стихотворения в „Современник“, литературно списание, редактирано от Пушкин. Макар и високо оценени от известния поет, те не успяват да предизвикат интереса на широката публика. През следващите 14 години Тютчев не публикува и ред поезия. Той пише няколко политически статии в „Revue des Deux Mondes“. Те го свързват с княз Александър Горчаков, който остава близък приятел на поета до края на живота му. През 1837 г. Тютчев е прехвърлен от Мюнхен в руското посолство в Торино. Новото място не отговаря на неговите вкусове и той напуска дипломатическата служба, за да се върне в Мюнхен. При заминаването му е установено, че той не е получил разрешение да напусне, поради което официално е уволнен от поста си. Остава да живее в Германия още четири години, след което се завръща в Санкт Петербург. Там той е посрещнат като знаменитост, а дъщеря му Кити предизвиква сензация в двора. Писателят Лев Толстой има намерение да ѝ предложи брак, а по-късно тя придобива влияние в кръга на Константин Победоносцев. Докато е жив, Тютчев е слабо известен като поет. Неговите 300 кратки стихотворения са единствените текстове, писани от него на руски, като всяко пето всъщност е превод. Той гледа на стихотворенията си като на „дреболии“, незаслужаващи изследване, преглед или публикуване. Обикновено не се опитва да ги записва, а когато го прави, често губи листовете. Николай Некрасов, изброявайки руските поети през 1850, споменава Тютчев като един от най-талантливите сред „второстепенните поети“. Едва през 1854 г. е отпечатана първата му стихосбирка, която е подготвена от Иван Тургенев без никаква помощ от автора. През 1846 г. Тютчев среща Елена Денисиева, по-млада от него с повече от двадесет години, и установява с нея незаконна връзка. След като му ражда три деца, тя се разболява от туберкулоза. Малка сбирка от стихове, посветени на Денисиева, е смятана за най-изтънчената любовна лирика на руски език. Написани под формата на драматични диалози и умело използващи необичайни ритми и рими, те са пропити с възвишено чувство на потиснато отчаяние. В началото на 70-те години на 19. век смъртта на брат му, сина му и дъщеря му оставят Тютчев частично парализиран. Той умира в Царско село през 1873 г.

74018

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74018

Пептид

Пептидите ( – „разграден“) са дехидратационни полимери от аминокиселини, като всяка от тях е свързана със съседните си чрез пептидна връзка. Когато много аминокиселини се свържат с пептидна връзка, структурата се нарича полипептид и обикновено има формата на полипептидна верига. Всяка пептидна връзка се осъществява между въглеродния атом от карбоксилната група на една аминокиселина и азотния атом от аминогрупата на съседната ѝ. Винаги започва с аминогрупа и завършва с карбоксилна група. Полипептидната верига може да бъде права или неразклонена. Пептидите попадат в обширните химични класове на биологическите олигомери и полимери. В един пептид или полипептид свободната алфа-аминогрупа от едната страна се нарича амино-края или N-крайна АК, а остатъка с другата страна на свободната алфа-карбоксилна група е C-крайна АК. Полипептидите имат молекулна маса, по-малка от молекулната маса на белтъците. Полипептиди са някои антибиотици, хормони, токсини. Пептидите се различава от протеините по своя размер и обикновено съдържат 50 или по-малко аминокиселини. През 1900 г. германският органичен химик Емил Фишер предполага, че пептидите са съставени от верига от аминокиселини чрез определени връзки, а вече през 1902 г. той получава категорични доказателства за съществуването на пептидната връзка. Към 1905 г. той разработва общ метод, чрез който става възможно синтезирането на пептиди в лабораторни условия.

74023

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74023

Санктпетербургци

Това е списък на известни личности, свързани с град Санкт Петербург.

74025

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74025

Московчани

Московчани (, ед. ч. м. р. "москвич", ед. ч. ж. р. "москвичка") са жителите на град Москва, столицата на Русия. Това е списък на най-известните от тях.

74027

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74027

Пептидна връзка

Пептидна връзка е химична връзка, образувана между две молекули, когато карбоксилната група на едната молекула реагира с аминогрупата на другата молекула, отделяйки една молекула вода (H2O). Това е реакция на дехидрационен синтез (наречена също кондензационна реакция) и обикновено се осъществява между аминокиселини. Получената -CO-NH- връзка се нарича пептидна връзка, а получената молекула е амид. Четириатомната функционална група -C(=O)NH- се нарича амидна група или (когато става дума за белтъци) пептидна група. Полипептидите и белтъците са вериги от аминокиселини, свързани с пептидни връзки, както в гръбнака на ПНК. Една пептидна връзка може да се разкъса чрез амидна хидролиза (добавяне на вода). Пептидните връзки в белтъците са метастабилни, което означава, че в присъствие на вода те се разкъсват спонтанно, отделяйки около 10 kJ/mol свободна енергия, но този процес е изключително бавен. В живите организми процесът се подпомага от ензими. Живите организми използват ензими също и за да образуват пептидни връзки. Този процес изисква свободна енергия. Дължината на вълната на поглъщаемостта за пептидната връзка е 190-230 nm.

74029

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74029

Джон Уилям Уотърхаус

Джон Уилям Уотърхаус (), член на Кралската академия по изкуствата (6 април 1849 – 10 февруари 1917), е английски художник, известен с работата си в стила на прерафаелитите. Той работи няколко десетилетия след разпадането на Братството на прерафаелитите, достигнало своя разцвет в средата на деветнадесети век, и затова неговият стил се нарича „модерен прерафаелит“. Творбите му са характерни със своите изображения на жени от древногръцката митология и легендата за Артур и показват стилистично влияние не само от страна на прарафаелитите, но и от неговите съвременници импресионистите. Роден в Италия от английски родители художници, той по-късно се мести в Лондон, където се записва в Кралската академия на изкуствата. Скоро започва да участва в годишните летни изложби на академията, като се фокусира върху създаването на големи платна, изобразяващи сцени от ежедневния живот и митологията на древна Гърция. По-късно възприема художествения стил на прерафаелитите, въпреки че е излязъл от мода на британската арт сцена няколко десетилетия преди това. Макар и да не е толкова добре познат като ранни художници прерафаелити като Данте Габриел Росети, Джон Миле и Уилям Холман Хънт, работата на Уотърхаус днес е изложена в няколко големи британски художествени галерии, а през 2009 година Кралската академия на изкуствата организира голяма ретроспекция на работата му. Биография. Ранни години. Уотърхаус е роден в Рим в семейството на английски художници Уилям и Изабела Уотърхаус през 1849 г. През същата година на лондонската арт сцена излизат прерафаелитите, включително Данте Габриел Росети, Джон Миле и Уилям Холман Хънт и я завземат. Точната дата на раждането му не е известна, въпреки че е бил кръстен на 6 април, а изучаващият работата му Питър Трипи смята, че той е роден между 1 и 23 януари. Ранните години от живота му в Италия вероятно са една от причините много от по-късните му картини да са върху теми от Древен Рим или взети от римската митология. Когато той е на пет години, семейството се премества в лондонския квартал Южен Кенсингтън, близо до новопостроения Музей Виктория и Албърт. Уотърхаус или „Нино“ по артистичен псевдоним бил насърчаван да рисува, а често и да скицира произведения от Британския музей и Националната галерия. През 1871 той е приет да учи в Кралската академия, първоначално скулптура, преди да премине към живописта. Ранна кариера. Ранните му работи са на класически теми в духа на Лорънс Алма-Тадема и Фредерик Лейтън. Тези ранни творби били изложени в галерия Дъдли и в Дружеството на британските художници. През 1874 Уотърхаус представя на лятната изложба на Кралската академия по класическа алегория "„Сън и неговият полубрат Смърт“". Картината е много добре приета и той участва в изложбите на Академията почти всяка година без 1890 и 1915 докато е жив. Той получава кураж след като през 1876 г. излага картината "After the Dance" и му се отделя главно място във всяка следваща лятна изложба на академията. Вероятно в резултат на това картините му стават все по-големи по размер. Късна кариера. През 1883 г. се жени за Естър Кенуорти, дъщеря на преподавател по изобразително изкуства в Илинг, която вече е излагала свои картини в Кралската академия. Те имат две деца, които умират малки. През 1895 г. Уотърхаус е избран за пълноправен член на Кралската академия. Той преподава в Художествената гимназия Сейнт Джон Ууд и става част от Съвета на Кралската академия. Една от най-известните му картини е "The Lady of Shalott", която разказва за Илейн от Астолат, която умира от мъка, защото Ланселот не отговаря на чувствата ѝ. Уотърхаус създава три картини с нейния образ през 1888, 1894 и 1916 г. Друг любим герой на твореца е Офелия, а най-известната от неговите картини с Офелия я изобразява точно преди смъртта ѝ, поставяйки цветя в косата си докато седи върху клон от дърво, надвесено над езеро. Той се вдъхновявал от картини, посветени на Офелия от Данте Габриел Росети и Джон Миле. Представя картината Офелия, нарисувана през 1888, за да получи дипломата си от Кралската академия. След това картината е изгубена чак до 20 век, а днес е в колекцията на Лорд Лойд-Уебър. Уотърхаус рисува Офелия отново през 1894, 1909 и 1910 г. и планира още една картина от поредицата, наречена „Офелия в двора на църквата“ („Ophelia in the Churchyard“). Уотърхаус не успява да завърши серията с Офелия, защото се разболява тежко от рак през 1915 г. и умира две години по-късно. Гробът му е на гробището Кенсал-грийн в Лондон. Галерия. Джон Уотърхаус създава общо 118 картини.

74031

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74031

Личности (Рим)

Римляните са жителите на град Рим, столицата на Италия. Това е списък с най-известните от тях.

74035

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74035

Плауновидни

Плауновидни ("Lycopodiophyta") е отдел растения, най-древната оцеляла днес група васкуларни растения, наред с Псилотовидните. Размножават се чрез спори при хетероморфна смяна на поколенията, като някои видове са изоспорови, а други – хетероспорови. Различават се от останалите васкуларни растения по своите листа ("микрофили"), които имат само по 1 – 2 проводящи снопчета, за разлика от по-усложнените листа на папратите и семенните растения. Класификация. Съществуващите днес плауновидни се разделят на три основни групи, понякога класифицирани като класове, а в други случаи – като разреди: От фосилни находки са известни още две групи плауновидни, изчезнали днес: Еволюция. Представителите на отдел Плауновидни имат дълга еволюционна история и фосилите са изобилни по целия свят, особено във въглищните залежи. В действителност повечето известни родове са изчезнали. Най-старият идентифициран вид е силурският "Baragwanathia longifolia", като някои видове "Cooksonia" изглеждат свързани с отдела. "Lycopodiophyta" са една от няколкото групи растения, разпространили се на сушата през силур и девон. Докато океанските течения смесват кислород, вода и хранителни вещества, на сушата те са структурирани, като водата и минералите са в почвата, а кислородът и светлината – във въздуха. Силната слънчева светлина увеличава риска от генетични увреждания. Без наличието на водна среда става възможна дехидратацията и е необходима по-здрава структура, противопоставяща се на гравитацията. Много адаптации на плауните могат да бъдат обяснени като реакция на тези условия. Те продължават да развиват корените си, за да извличат хранителни вещества от почвата, и развиват листа за фотосинтеза и обмен на газове, използвайки стъблото за транспорт. Подобен на восък епидермис помага за задържането на влага. Уязвимият мейотичен гаметофит е защитен от слънчевите лъчи чрез намаления си размер, а често и с използването като източник на енергия на подземна микориза, вместо фотосинтеза. По време на карбона дървесните плауни, като "Lepidodendron", образуват огромни гори. За разлика от съвременните дървета, листата израстват по цялата повърхност на стъблото и клоните, но падат с израстването на дървото, като само на върха остава малка група листа. Останките от тези видове образуват много от днешните въглищни залежи.

74036

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74036

Хорасан

Хорасан (на фарси: خراسان}}) е историко-географска област, включваща източните части от империята на Сасанидите. Днес тя обхваща територии в Североизточен Иран, както и части от Туркменистан, Афганистан, Узбекистан и Таджикистан. Името Хорасан идва от персийски и означава „откъдето идва Слънцето“. До 2004 г. има провинция (остан) Хорасан в Иран, но след това е разделен на три. В Хорасан се намират някои от главните исторически градове на Иран: Нишапур, Мерв, Санджан, Самарканд, Бухара, Херат, Балх, Газни. Областта е известна и с производството на килими и шафран.

74037

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74037

Ересос

Ересо̀с () е паланка в Североизточна Гърция, област Северен Егей. Разположена е на югозападния бряг на остров Лесбос, а населението на Ересос е около 1097 души (2001).

74038

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74038

Буря (пояснение)

Буря може да се отнася за:

74043

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74043

Васил Стоянов

Васил Димитров Стоянов е български филолог и просветител, един от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество. Биография. Васил Стоянов е роден на 20 юни 1839 година "стар стил" в Жеравна. От 1849 до 1858 г. учи в Преславо-шуменската гимназия с главен учител Сава Доброплодни, последните две години от които е помощник-учител заедно със своя съученик и приятел Васил Друмев. През 1856 година е сред основателите на читалището в града и участва в първото поставяне на пиесата „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. През 1858 година заминава да учи в гимназията в Прага. През 1862 година прекъсва обучението си, за да участва в Първата българска легия в Белград, след разпускането на която се връща в Чехия. Там следва славянска филология (1864 – 1866) и право (1866 – 1868). През 1868 година Васил Стоянов заминава за Браила, където през 1869 година основава заедно с Марин Дринов, Васил Друмев и други Българското книжовно дружество (БКД), на което става деловодител. От 1873 до 1879 преподава български език в Болград. След Освобождението Васил Стоянов заема различни държавни постове - областен управител на Варненска област (тогава - губерния) (1880 – 1882), оглавява БКД (1882 – 1884), директор е на Народната библиотека (1883 – 1894). Памет. На Васил Стоянов е наречена улица в квартал „Красна поляна 2“ в София (). Личният му архив се съхранява във фонд 2081К в Централен държавен архив. Той се състои от 105 архивни единици от периода 1856 – 1903 г.

74045

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74045

Сюлейман паша

Сюлейман Хюсню паша () е висш османски офицер, Мушир (), отговаря на чин маршал в Османската империя. Участник в Сръбско-турската война (1876) и Руско-турската война (1877 – 1878). Биография. Сюлейман Хюсни е роден около 1838 г. в Цариград. Според някои източници баща му, Мехмед Халет ефенди, е бивш еничарски ага, а според други е сладкар. Сюлейман постъпва в армията през 1854 г. Завършва военно училище в Цариград (1861). През 1867 г. е произведен във военно звание бинбаши (майор), а през 1873 г. в миралай (полковник) и става бей. Директор и преподавател по литература във Военното училище в Цариград. Реформира го по европейски образец. През май 1876 г. Сюлейман паша участва в детронирането на султан Абдул Азис. Повишен е в звание ферик паша (дивизионен генерал). Проявява се по време на Сръбско-турската война (1876). Назначен е за командващ османската армия в Босна и Херцеговина. Участие в Руско-турската война (1877 – 1878). По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е началник на Централната армия (Албански Армейски корпус усилен с други части). Изпратен е в помощ на обсадената в Плевен Западна армия като армията му е транспортирана по море от Бар до Дедеагач и с влакове до Нова Загора, откъдето по-късно се придвижва с марш към Стара Загора. Овладелият проходите на Балкана ген. Гурко изнася предния отряд към Стара Загора и Нова Загора, за да да предотврати придвижването на армията му към проходите. След тежки боеве Сюлейман паша отхвърля Предния Руски отряд и успява да влезе с бой в Стара Загора. За този бой българските опълченци получават високата оценка от руското командване в лицето на ген. Столетов и ген Гурко. Още преди напускането на града, той започва да се пълни с „бежанци от българските села в околността, които са подложени на палежи и грабежи от башибозуците и черкезите... Училищата са предоставени за болници и убежища за част от бежанците. Най-страшна е картината вечер, когато от северните стръмнини на града ясно се виждат огнените кълба, виещи се над горящите старозагорски села... В следобедните часове на 31 юли (нов стил)руските войски отстъпват на север, а от юг и югозапад нахлуват турските части... Сулейман паша допуска войниците, офицерите и , башибозукът и черкезите да палят и унищожават българските къщи, да насилват жените и момичетата...кървавата вакханалия продължава три дни до 2 август 1877г.“ Градът е опожарен до основи и разорен. Изгорени са всички християнски църкви. След Освобождението градът е застроен отново по нов план. Избити са според румелийското правителство "Годишник" (1882г) около половината от българското население на града или 8000 българи. Парижкият всекидневник „La France“ в своя дописка от 21 август 1877 г. съобщава за 12000 убити в двете каази (Стара Загора и Чирпан). За големите си заслуги към империята Сюлейман паша е награден със златна сабя за победата при Стара Загора, връчен лично от Хюсеин бей, адютант на султана. През периода на изчакване и подготовка за преминаване на прохода Шипка на армията на Сюлейман паша цялото Старозагорско поле е оставено на разграбване от редовната войска и башибозука. Свидетелските показания на населението на много от селата в региона говорят за палежи, убийства и преследване на българското население в региона през това време. След като се подготвя за настъпление, към 10 август 1877 година Сюлейман паша потегля от Стара Загора към Шипка. Ръководи настъпление през Шипченския проход на 21 до 26 август. Въпреки числено превъзходство, частите му понасят тежки загуби и са напълно отбити. Армията му остава задълго прикована при южните подстъпи на прохода. По-късно на 16 и 17 септември отново се прави опит за настъпление през Шипка. (вж. Шипченска битка (август 1877), Шипченска битка (септември 1877)). През ноември 1877 година Сюлейман паша командва полевата армия на мястото на Мехмед Али паша и прави неуспешни опити да настъпи срещу Източния отряд (боят при село Тръстеник) През януари Сюлейман паша прехвърля около 27 хиляди войници от източнодунавската армия южно от Балкана. След изненадващото преминаване на Балкана от ген. Гурко и разгрома на турските войски при река Искър, комендантът на град София получава заповед от Сюлейман паша да брани града педя по педя и да взриви всички складове. Комендантът в изпълнение на тази заповед, дава нареждане да се опразни и опожари градът. Намесата на вицеконсулите Леандър Леге и Виторио Позитано предотвратява опожаряването на София.

74046

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74046

Павел Милюков

Павел Николаевич Милюков () е руски историк, публицист и политик, един от водачите на Конституционно-демократическата партия и на руската емиграция след Гражданската война. Биография. Павел Милюков е роден на 27 януари (15 януари стар стил) 1859 и има благороднически произход. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в санитарен отряд на Кавказкия фронт. Завършва история в Московския университет през 1882, където силно влияние върху него оказва водещият руски историк Василий Ключевски. Остава на работа в университета, а в края на през 90-те години на XIX век с курса си "„История на руската култура“" се нарежда сред най-значимите руски историци на своето време. Заради либералните си политически възгледи, през 1895 Милюков е уволнен от Московския университет и е изпратен в Рязан. През 1897 заминава за София и преподава в Софийския университет. През 1898, под натиска на руското правителство, е отстранен от университета. През следващите месеци взима участие в археологическа експедиция в Македония. През 1899 Павел Милюков успява да се върне в Санкт Петербург, но е осъден на шест месеца затвор и изгнание от столицата. От 1903 отново е в чужбина. По време на Руската революция от 1905 – 1907 Милюков се завръща в Русия. Той става известен като водач на профсъюзното обединение Съюз на съюзите и един от основателите на Конституционно-демократическата партия ("кадети"). Избиран е за депутат от Санкт Петербург в III и IV Държавна дума, в които оглавява парламентарната група на кадетите. Той е и редактор на партийния вестник "„Речь“". През 1913 Милюков се включва в международната комисия, която разследва причините и провеждането на Балканските войни. Сочен е за същинския автор на голяма част от доклада, известен като Карнегиева анкета. През 1915, отново в родината си, Милюков е сред инициаторите за създаването на опозиционния Прогресивен блок. Павел Милюков участва активно в началния етап на Руската революция от 1917, като през март-април е министър на външните работи. През лятото той подкрепя подготвяния преврат на Лавър Корнилов и е отстранен от ръководството на партията. След Октомврийската революция през 1917 заминава на юг в Москва, Новочеркаск и Киев, а през ноември 1918 – за Румъния, Франция, Великобритания. През 1920 се установява във Франция. От 1921 до 1940 Милюков издава в Париж влиятелния сред руската емиграция вестник "„Последние новости“". През 1922, по време на лекция в Берлин, срещу него е извършен атентат, при който е убит неговия съратник Владимир Набоков (баща на писателя Владимир Набоков). През 1929 в много градове на Европа е отбелязан 70-годишният юбилей на Милюков. По този повод правителството на България му прави дарение от 270 хиляди лева, което му позволява да си купи къща в Южна Франция. Павел Милюков умира там през 1943 година. Милюков е член на Македонския научен институт и издава серия книги на македонска тематика: „Християнские древности Западной Македонии“, „Македония и европейские державы“, „Сербо-болгарские отношения по македонскому вопросу“ и други.

74819

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74819

Абхазия

Абхазия ( ["Апснъ"], ; ["Апхазети"]) е частично призната държава в Южен Кавказ. Население на 1 януари 2018 г. 243 564 души. Столица град Сухуми. Разстояние от Тбилиси до Сухуми 405 km. Политическият статут на Абхазия е централен въпрос на абхазо-грузинския конфликт и отношенията между Грузия и Русия. Абхазия е призната като независима държава от Русия, Венецуела, Никарагуа, Науру и Сирия; въпреки това правителството на Грузия и почти всички държави-членки на ООН считат Абхазия за суверенна територия на Грузия. Без да има ефективен контрол над територията на Абхазия, Грузия поддържа абхазко правителство в изгнание. Регионът има автономия в рамките на Съветска Грузия по времето, когато Съветският съюз започна да се разпада в края на 80-те години. Тлеещото етническо напрежение между абхазците – номиналната етническа принадлежност на региона – и грузинците – най-голямата самостоятелна етническа група по това време – достигна кулминацията си във войната през 1992 – 1993 г. в Абхазия, която довежда до загубата на контрол от Грузия над по-голямата част от Абхазия и етническото прочистване на грузинци от Абхазия. Въпреки споразумението за прекратяване на огъня от 1994 г. и годините на преговори, спорът остава неразрешен. Дългосрочното присъствие на наблюдателска мисия на ООН и ръководени от Русия мироопазващи сили на Общността на независимите държави не успяват да предотвратят избухването на насилие в няколко случая. През август 2008 г. абхазките и руските сили водят война срещу грузинските сили, което води до официалното признаване на Абхазия от Русия, анулирането на споразумението за прекратяване на огъня от 1994 г. и прекратяването на мисията на ООН. На 23 октомври 2008 г. парламентът на Грузия обявява Абхазия за територия, окупирана от Русия, позиция, споделяна от повечето държави-членки на ООН. Абхазия е силно зависима от Русия: половината от нейния бюджет идва от руска помощ и голяма част от нейната държавна структура е интегрирана с Русия; използва руската рубла; външната ѝ политика е координирана с Русия; и мнозинството от нейните граждани, подобно на Южна Осетия, имат руски паспорти. География. Абхазия заема северозападната част на Грузия. На северозапад и север граничи с Краснодарски край и Република Карачаево-Черкезия на Русия, на изток – с областта Мегрелия-Горна Сванетия, а на юг и югозапад се мие от водите на Черно море. В тези си граници заема площ от 8665 km² (2-ро място по големина в Грузия, 12,45% от нейната площ). Има излаз на Черно море. Областта е разположена в северозападната на Закавказието. Бреговете на Черно море са слабо разчленени, на много места с широки каменисто-филцови плажове. Морските простори, субтропичната растителност, плантациите с чай, тютюн и цитруси, гъстите гори, бурните реки и върховете на Голям Кавказ предават на Абхазия необичайна живописност. Голяма част от територията ѝ е заета от разклоненията на южните склонове на Главния, или Вододелен хребет, ограничаващ областта от север с максимална височина връх Домбай-Улген 4046 m ), издигащ се на границата с Република Карачаево-Черкезия на Русия. Неговите разклонения са Гагрински, Бзъйбски, Абхазски и Кодорския хребети. Главният хребет се присича от проходите Клухорски (2781 m), Марухски (2739 m) и др. От югоизток в Абхазия навлиза, постепенно стесняващата се Колхидска низина, по крайбрежието се простира тясна низинна ивица на северозапад от устието на река Кодори. Между нея и планините на север е разположен широк пояс от хълмисти предпланински райони с множество карстови форми (пещерите Верьовкина, Вороня, Абрскила, Анакопийска и др.). В района на низините и предпланинските части климатът е топъл, влажен субтропичен, а в планините – влажен, умерено топъл и студен. Средната януарска температура в субтропичния пояс е от 4 до 7 °C, в планините от 2 до -2 °C. Средната юлска температура съответно 22 – 24 °C и 18 – 16 °C. Годишната сума на валежите варира от 1300 – 1500 mm по крайбрежието и в предпланинските райони, до 2000 – 2400 mm в планините. Продължителността на вегетационния период (минимална денонощна температура 5 °C) в приморската полоса е от 250 до 300 денонощия. В планините за 2 – 3 месеца се установява снежна покривка, а по най-високите части на Главния хребет има много ледници. Всичките реки в региона принадлежат към басейна на Черно море. Най-значителните от тях са Бзъйб, Гумиста, Кодори, Келасури и Ингури, които са многоводни и богати на хидроенергия (потенциалните хидроенергийни ресурси се оценяват на над 3,5 млн. kW). Реките имат предимно дъждовно и снежно подхранване и ясно изразено пролетно пълноводие. Високо в планините са разположени красивите езера Рица и Амткел. В низините и предпланинските райони се съчетават блатни, субтропични подзолисти, червеноземни и жълтоземни почви. В планините на височина до 1700 m са развити торфено-карбонатни и кафяви горски почви, а нагоре следват хумусни и хумусно-торфени планинско-ливадни почви. Флората на Абхазия включва над 2000 вида растения. Горите заемат на 55% от нейната територия. Причерноморската полоса е заета от културна растителност (субтропични, технически, плодови, декоративни и зърнени култури), а по долните участъци от долините на реките има отделни масиви от широколистни гори (габър, келяв габър, дъб, кестен и др.). В района на сгт Пицунда се е съхранила малка гора от пицундски бор. В планините преобладават буковите, по горните части на склоновете – еловите и смърчовите гори. Районите от 2000 m нагоре са заети от субалпийски храсталаци, алпийски пасища и скалисто-чакълеста растителност. Районите с височина над 2900 m са покрити почти изцяло със снежна и ледникова покривка. В горите обитават мечка, глиган, рис, благороден елен, сърна, тур; по най-високите части – кошута, канказки тетерев; в низините – чакал. История. Античност и Средновековие. През първото хилядолетие пр.н.е. (9-6 век пр.н.е.) територията на днешна Абхазия е част от Колхидското царство, което през 63 г. пр.н.е. е завладяно от Егриското царство. Гръцки търговци основават пристанища по черноморското крайбрежие. Днешната столица Сухуми води началото си от едно от тях – Диоскурия. Римската империя присъединява към територията си Егриското царство през 1 век и то е нейно владение до 4 век. След това то получава известна независимост, но попада под сферата на влияние на Византия. Въпреки че точната дата на християнизацията на абхазкото население не е известна, знае се, че на първия вселенски събор в Никея през 325 г. участва епископ Стратофил от Питиус (дн. Пицунда). Абхазия става автономно княжество в състава на Византийската империя през 7 век и това положение се запазва до 9 век, когато Абхазия се обединява с провинция Имерети под името Абхазко царство. През 9 – 10 век абхазките царе се опитват да обединят всички грузински провинции и през 1001 г. цар Баграт III Багратиони става първият владетел на обединеното грузинско царство. Тъй като абхазкото царство води обединителното движение, новото грузинско царство често било наричано във Византия „абхазко царство“. През 13 век областта става обект на монголо-тюркски набези. През 16 век, когато обединеното грузинско царство се разпада, териториите са завладени от Османската империя и повечето от абхазците приемат исляма. Османските турци са изтласкани от грузинците, които основават автономното княжество Абхазия ('абхазетис самтавро' на грузински), управлявано от династията Шервашидзе. Абхазия и Русия. Експанзията на Русия към Кавказ води до малки, но редовни конфликти между руските колонизатори и местните кавказки народи. Няколко грузински княжества биват анексирани от империята в периода 1801 – 1864 г. На 2 юли 1810 г. руската морска пехота щурмува и превзема османската крепост Сухум кале (днешен Сухуми), сваля от престола Аслан бей и възкачва неговия съперник – брат му Сефер бей, който се покръства и приема името Георги. Така Абхазия бива анексирана и влиза в състава на Руската империя като автономно княжество. През 1866 г. руската армия под командването на генерал Дмитрий Иванович Святополк-Мирский смазва въстанието на местните против новата данъчна политика. Така в резултат от действията на руската армия от 1864 г. до 1874 г. голяма част от Абхазия опустява като мюсюлманите биват прокудени към Османската империя. Целият този процес става известен като мухаджирство и включва изобщо насилственото изселване на мюсюлманското население около Кавказ към Османската империя и части от Руската империя. Според официалните царски документи повече от 400 000 души са били убити, 497 000 – прокудени насилствено в Османската империя и само 80 000 – оставени да живеят по родните им места. Повечето съвременни абхазки историци твърдят, че големи части от района биват обезлюдени, а на мястото на изселилите се мигрират много арменци, грузинци и руснаци. Тази версия се оспорва от повечето грузински историци (вж. М. Лорткипанидзе, „Абхазците и Абхазия“, Тбилиси, 1990), според които грузинските народи мегрели и свани населяват Абхазия от времето на Колхидското царство. Според грузинските учени абхазците са потомци на северокавказките народи (адигейци, апсуа), които мигрират в Абхазия от север и се смесват със завареното грузинско население. Независимо от това, коя от двете версии е по-точна, в началото на 20 век абхазците са малцинство в района. Изданието на енциклопедия „Британика“ от 1911 г. твърди, че в Сухуми (нас. 43 000 души по това време) 2/3 от населението са мегрели и 1/3 са абхазци. След руската октомврийска революция от 1917 г. Абхазия, заедно с остатъка от Грузия, става част от Закавказката демократична федеративна република, обединяваща Грузия, Армения и Азербайджан и контролирана от меншевиките. На 26 май 1918 г. Грузия излиза от състава на федерацията и обявява независимост под името Грузинска Демократична Република, призната от Русия с договора от Москва от 1920 г. Само няколко месеца по-късно – на 16 февруари 1921 г. червената армия нахлува в Грузия, анексирайки я в пределите на Съветския съюз и поставя свое болшевишко правителство. През 1931 г. Йосиф Сталин провъзгласява Абхазия за автономна република под името Абхазска АССР в състава на Грузинската съветска социалистическа република. Въпреки формалната автономност обаче, Абхазия е подложена на силната централна власт на Тбилиси и срещу нея се води асимилационна политика – грузинският става официален език; абхазкият език е забранен; културните права са потъпкани; хиляди абхазци са убити при чистките на Сталин. Лаврентий Берия насърчава грузинската миграция към Абхазия и мнозина решават да се заселят там. По-късно, през 50-те и 60-те години, Вазген I и арменската църква насърчават и финансират миграцията на арменци в Абхазия. Днес арменците са най-голямата малцинствена група в Абхазия. Репресиите срещу абхазците приключват със смъртта на Сталин и Берия и абхазците получават по-големи права в своето самоуправление. Съветското правителство насърчава развитието на културата и най-вече на литературата. Въведени са квоти по етнически критерий за някои бюрократични постове и абхазците получават политическа власт, която не съответства на малцинствения им статут в републиката. Това се тълкува от някои като прилагане на политиката на принципа „разделяй и владей“, като местния елит получава власт в замяна на подкрепа на съветския режим. Това води до етнически конфликти, тъй като по този начин грузинците се чувстват ощетени и дискриминирани. Абхазката война. Когато Съветският съюз започва да се разпада в края на 80-те години на XX век, етническото напрежение между абхазците и грузинците се увеличава покрай стъпките на Грузия към извоюване на независимост. Много абхазци се противопоставят на това, страхувайки се, че независимостта на Грузия би означавала „грузинизиране“, и се опитват да прокарат идеята за отделянето на Абхазия като независима република. Споровете бързо водят до избухване на насилие и на 16 юли 1989 в Сухуми 16 грузинци са убити, а 137 ранени, докато се опитват да се запишат в грузински университет, а не в абхазки. След няколко дни насилие, съветски войници възстановяват реда в града, а националистически настроените паравоенни са обвинени за провокирането на конфронтациите. Грузия обявява своята независимост на 9 април 1991 г. и за неин пръв президент е избран бившият дисидент Звиад Гамсахурдия. Управлението на Гамсахурдия не се радва на подкрепата на народа и през декември грузинската гвардия под командата на Тенгиз Китовани обсажда сградата на правителството на Гамсахурдия в Тбилиси. След няколко безуспешни месеца последният се принуждава да си подаде оставката през януари 1992 г. Неговото място е заето от Едуард Шеварднадзе, бивш съветски външен министър. Шеварднадзе наследява правителство, пълно с крайни грузински националисти, и въпреки че той сам не е етнически националист, за него се създава представа като за човек, подкрепящ правителствените дейци и властните водачи на преврата. На 21 февруари 1992 г. Военният съвет, който управлява Грузия, обявява, че отменя съветската конституция и възвръща конституцията на Демократична република Грузия от 1921 г. Много абхазци тълкуват това като отмяна на техния автономен статут. Отговорът на абхазкото правителство не закъснява и на 23 юли 1992 г. е обявена независимостта на Абхазия, макар нито една държава да не признава този акт. Грузинското правителство обвинява привържениците на Гамсахурдия за отвличането на вътрешния министър на Грузия и задържането му в плен в Абхазия и 3000 войници, за да възстановят реда. Тежките сражения между грузинските сили и абхазките полицейски части се водят във и край Сухуми. Абхазките власти отхвърлят твърденията на правителството в Тбилиси, като според тях това е само претекст за инвазия. След около едноседмични боеве и с цената на много жертви от двете страни, грузинските сили успяват да поемат контрола над по-голямата част от Абхазия и закриват местния парламент. Военният неуспех на абхазците е посрещнат зле от самопровъзгласилата се Конфедерация на планинските народи в Кавказ – група, обединяваща антируски настроени чеченци, казаци, осетинци и др. Стотици доброволци паравоенни от Русия (вкл. тогава неизвестният Шамил Басаев) обединяват силите си с абхазките сепаратисти, за да влязат в бой с грузинските сили. През септември абхазките и руските паравоенни предприемат голяма офанзива след нарушаването на временното спиране на огъня и изтласкват грузинците от републиката. Правителството на Шеварднадзе обвинява Русия в оказването на тайна военна подкрепа на бунтовниците с цел „отделяне от Грузия своята родна територия и грузинско-руската погранична зона“. До края на 1992 г. бунтовниците са поели в ръцете си по-голямата част от Абхазия западно от Сухуми. Значителни части от двата народа са подложени на етнически прочиствания, като около 3000 души са убити в първата фаза от войната. Конфликтът е в застой до юли 1993 г., когато абхазката милиция организира нападение над държания от грузинците град Сухуми. Столицата е обкръжена и обстрелвана, като Шеварднадзе е в града по това време. Въпреки че в края на юли е подписано примирие, то се нарушава с ново абхазко нападение от средата на септември. След 10 дни тежки сражения Сухуми пада на 27 септември 1993 г. Президентът на Грузия Шеварднадзе едва избягва смъртта след като се заклева да остане в града независимо от всичко, но в крайна сметка е принуден да избяга когато сепаратистки снайперист стреля по хотела, в който живее. Шеварднадзе използва услугите на руския флот, за да избяга от Сухуми. Сепаратистките сили бързо обхождат останалата част от Абхазия след като грузинското правителство е изправено пред втора опасност – въстание на привържениците на сваления Гамсахурдия в Мегрелия (Самегрело). Почти цялото неабхазко население бяга от областта по море или през планините. Хиляди умират – вероятно около 10 000 души, а 250 000 – 300 000 души отиват в изгнание. Най-нова история. Грузинско-абхазкият конфликт все още не е разрешен, но е подписан договор за примирие на 15 май 1994. Военни сили за поддържане на мира на ООН са натоварени със задачата да наблюдават стриктното изпълнение на договора. Военни сили от ОНД имат мироподдържаща мисия. На 4 ноември 1994 г. е приета нова конституция, която обявява суверенитета на Абхазия. На 23 ноември 1996 г. са проведени избори, но те не са признати нито от грузинското правителство, нито от световната общност, тъй като в областта неотдавна е била проведена етническа чистка. ОНД налага икономически санкции през януари 1996 г. и областта е формално блокирана от Грузия и Русия. На 3 октомври 2004 г. са проведени президентски избори в Абхазия. Русия явно подкрепя тогавашният министър-председател Раул Хаджимба, поддържан и от болния сепаратистки настроен президент Владислав Ардзинба. Плакати на руския президент Владимир Путин заедно с Хаджимба са залепени навсякъде в Сухуми (Хаджимба и Путин са работили в КГБ преди време). Народни представители от руския парламент, както и руски певци, идват да покрепят кампанията на Хаджимба. На 12 октомври обаче Върховният съд постановява, че нов президент трябва да стане бизнесменът Сергей Багапш, обвиняван от своите политически врагове в прогрузинска ориентация. Бившият президент Ардзинба обявява решението за незаконно и взето под натиска на привържениците на Багапш. Решението е отменено от Върховния съд през същата нощ. Когато поддръжниците на Раул Хаджимба превземат сградата на Върховния съд и унищожават протоколите от местните избирателни райони, са насрочени нови избори. Скоро Върховният съд отменя това решение и отново обявява Багапш за президент. Неговите поддръжници превземат местна телевизионна станция, а тези на Хаджимба – сградата на парламента. Президентът Ардзинба назначава за министър-председател Нодар Хашба, който преди това е работил в Министерството за извънредни ситуации в Русия. На 12 ноември поддръжниците на Багапш, който планира да встъпи в длъжност на 7 декември, превземат сградата на администрацията на Абхазия и принуждават Хашба да напусне своята собствена стая. Завземането на главните правителствени кабинети в Сухуми води до смъртта на възрастната езиковедка Тамара Шакрил (привържениците на Багапш твърдят, че тя е била убита от човек от охраната на Ардзинба). Русия дава ясни знаци, че ще се намеси пряко в Абхазия в случай, че нейните интереси в непризнатата република са застрашени, и обвинява Багапш за безредиците. В отговор на това външното министерство на Грузия излиза със заявление, че „се обръща към генералния секретар на ООН и към международната общност да реагират адекватно на руските декларации, да потвърдят подкрепата си за пълния суверенитет и териториалната цялост на Грузия, и да предупредят Русия да се въздържа от намеса във вътрешните работи на Грузия.“ В отговор на грузинските обвинения, че Русия е изпратила войници с мироподдържаща мисия в Сухуми, на 12 ноември руският подполковник Евгени Моренко, главнокомандващ общите мироподдържащи сили в областта, заявява пред журналисти, че само два въоръжени самолета с войници са изпратени в столицата на Абхазия „за по-добро опазване на мироподдържащия център“. На 14 ноември на министър-председателя Нодар Хашба, държан под отговрност от близките на Т. Шакрил за нейната смърт, се налага да прекара нощта в руския мироподдържащ център в Сухуми. Напрежението се покачва с идването на деня на церемонията по случай встъпването на Багапш в длъжност. В началото на декември 2004 г. обаче Багапш и Хаджимба се договарят, че ще организират нови избори с бюлетина за национално единство, в която Багапш да е кандидат за президент, а Хаджимба за вицепрезидент. Те печелят 90% от гласовете и на 12 февруари 2005 г. новият тандем встъпва в длъжност. На 6 март 2008 г. в контекста на признаването на Косово, Русия прекратява икономическите си санкции спрямо самопровъзгласилата се република Абхазия. Във връзка с това на 7 март 2008 г. Абхазкият парламент приема декларация, в която се подчертава че "„процесът на възникване на независима и демократична Република Абхазия и международното ѝ признаване е необратим.“" Документът подчертава, че „абхазкият народ и парламент цени високо ролята на Руската федерация като главен гарант за мира и развитието в региона.“ При създалата се обстановка, Комисарят на Европейския съюз за външни отношения Бенита Фереро-Валднер заявява на 10 март 2008 на пресконференция на срещата на министрите на външните работи от държавите членки на ЕС в Брюксел: „Все по-голяма тревога и загриженост предизвиква това, че Русия, както изглежда, се готви да признае Абхазия“. До август 2008 Русия и ОНД официално не признават за легитимни органите на властта в Абхазия. Голяма част от населението на Абхазия получава руско гражданство. Неконтролираната от Грузия автономна област започна да търси активно международно признаване на своята независимост, след като повечето държави членки на ЕС и САЩ одобряват отцепването на Косово от Сърбия. Петдневната война 2008 г.. На 4 април 2008 г., 20 минути след публикацията на комюникето от срещата на НАТО в Букурещ, руският президент заявява, че Русия „ще предостави ефективна подкрепа на Южна Осетия и Абхазия в отговор на решенията на НАТО“. Главнокомандващият на руската армия заявява: „Ще направим всичко възможно да попречим на Грузия да се присъедини към НАТО“. На 30 април 2008 г. в Абхазия навлизат първите парашутни руски войски (от въздушната дивизия в Новоросийск) – в нарушение на миротворческите споразумения. На 26 май 2008 г. в Абхазия навлизат и руски строителни войски със задачата спешно да възстановят железопътната връзка между Сухуми и Очамчира. Задача, която успяват да завършат напълно до 31 юли. Впоследствие тази линия в голяма степен спомага за бързото нахлуване и окупиране на Абхазия от Русия и транспортирането на тежка бойна техника. На 9 август 2008 г. абхазките сепаратисти атакуват грузинските позиции в Кодорското дефиле. Тези действия стават малко след започването на Войната в Южна Осетия, където Русия решава да подкрепи осетинските сепаратисти, атакувани от Грузия. Конфликтът прераства в пълно-мащабна война между Русия и Грузия. На 10 август 2008 г. около 9000 руски войници навлизат в Абхазия, а абхазките сили предприемат действия за прогонване на грузинските власти от Кодорското дефиле. Впоследствие руската 58-а армия окупира грузинското пристанище Поти и няколкокилометровата буферна зона от крайграничата грузинска територия. В отговор на това и с цел да спре руската инвазия, в единственото черноморско пристанище останало под контрола на Грузия, намиращо се в курортния град Батуми в Аджария, се дислоцира формация на щатския флот, която доставя и хуманитарна помощ. След установяването на щатски военни бази в България и Румъния през септември 2007 г., военните действия катализират процеса на подписване на договорите за установяване на щатски радарни и противоракетни установки в Чехия и Полша през август 2008. В така създалата се ситуация, по искане на руската Дума президентът на Русия Дмитрий Медведев, следвайки прецедента, създаден с признаването на Косово и обосновавайки се с „извършените престъпления срещу мирното негрузинско население“, официално признава Абхазия и Южна Осетия за независими държави на 26 август. Въпреки военната победа, руската дипломация не успява да спечели на своя страна не само нито една от водещите европейски държави, въпреки силната им енергийна зависимост от Русия, но с изключение донякъде на Казахстан, не получава политическа подкрепа дори от Китай, Иран или който и да било друг свой азиатски партньор. Население. Населението на Абхазия претърпява значителни промени от началото на 90-те години на 20 век. Според данните от последното съветско преброяване през 1989 г., населението на Абхазия се състои от около 525 061 души. От тях 46% са грузинци и само 18% са абхазци. 14% се определят като руснаци, 15% са арменци. Останалата част от населението се състои от украинци и други етноси. Грузия оспорва резултатите от преброяването на населението на Абхазия от 2003 г. Статистическият институт на Грузия оценява населението на Абхазия на около 190 000 души през 1998 г., 179 000 – през 2003 г. (годината на преброяването) и 178 000 – през 2005 г. (последната година, в която такава информация е публикувана в Грузия). Енциклопедия Британика оценява населението през 2007 г. на 180 000 души, а Международната кризисна група оценява цялото население на Абхазия през 2006 г. между 157 000 и 190 000 души (или между 180 000 и 220 000, от ПРООН през 1998 г.). Грузинско-абхазкият конфликт от 1992 – 1993 г., и последвалото етническо прочистване на грузинци от Абхазия водят до изселването на около 250 000 грузинци от родните им места в Абхазия. В резултат, днес преобладаващата част от населението в Абхазия е от абхазки произход (ок. 45%), а останалата част е заета от руснаци, арменци, грузинци, гърци и евреи. На 1 януари 2018 г. населението на Абхазия наброява 243 564 души (8-о място по брой на населението в Грузия, 6,13% от нейното население). Гъстота 28,1 души/km². Административно-териториално деление. В административно-териториално отношение Абхазия се дели на 6 административни района, 7 града, в т.ч. 2 града с регионално подчинение и 5 град с районно подчинение и 5 селища от градски тип. Икономика. Платежно средство в областта е руската рубла. В Абхазия се произвеждат чай, тютюн, вино и плодове. Култура. Абхазия издава свои пощенски марки.

74824

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74824

Световна здравна организация

Световната здравна организация (СЗО, ; ) е специализирана агенция на Организацията на обединените нации (ООН), която функционира като координиращ орган на международното здравеопазване. Учредена е на 7 април 1948 г., с централа в Женева, Швейцария и наследява мандата и ресурсите на Здравната организация, която е агенция на Обществото на народите (ОН). Целите на СЗО са постигане на възможно най-високо здравно равнище на всички народи. "Здраве", според дефиницията дадена в конституцията на СЗО, означава не просто липса на болести и недъзи, а цялостно физическо, психическо и социално благосъстояние. Предистория. Идеята за установяване на международен орган, който да следи за проблемите на общественото здраве, се заражда с формирането на законите на международното право в края на 19-и и началото на 20 век. На 9 декември 1907 г. в Рим е сключена конвенция за създаване на Международната организация на здравеопазването от правителствата на Обединеното кралство, Белгия, Бразилия, Испания, Съединените американски щати, Франция, Италия, Холандия, Португалия, Русия, Швейцария и Египет. Тази организация се състои от представители на подписалите страни. Учредяване и история. Създаване. Здравната организация на Обществото на народите е създадена след Първата световна война, в рамките на самата организация. Според завета на Обществото, тя трябва „да полага усилия за предприемането на стъпки по въпроси от международно значение за превенция и контрол на болестите, дори и в случаи на тежко човешко страдание.“. Усилията са възпрепятствани от Втората световна война, по време на която Администрацията за помощ и възстановяване на ООН също играе роля в международните здравни инициативи. По време на конференцията на ООН за Международната организация, препоръките по здравните въпроси са заложени в Хартата на Обединените нации и е приета декларация, че ще бъде основан международен здравен орган. През февруари 1946 г., Икономическият и социален съвет на Организацията на обединените нации помага за проекта на устава на новия орган. Използването на думата "световна", а не "международна", подчертава наистина глобалния характер на това, което организацията се стреми да бъде. Уставът на Световната здравна организация е подписана от всички 61 страни на Организацията на обединените нации на 22 юли 1946 г. По този начин тя става първата специализирана агенция на Обединените нации, в която се записани всички нейни членове. Уставът ѝ официално влиза в сила на първия Световен ден на здравето на 7 април 1948 г. Първата среща на Световната здравна асамблея завършва на 24 юли 1948 г., осигурявайки бюджет от 5 млн. долара за 1949 година. Андрия Стампар е първият президент на Асамблеята. Първите приоритети са да се контролира разпространението на маларията, туберкулозата и полово предаваните инфекции, и да се подобрят майчиното и детското здраве, хигиената на храненето и на околната среда. Първият законодателен акт е относно съставянето на точни статистически данни за разпространението и броя на заболяванията. Логото на Световната здравна организация включва жезъла на Асклепий като символ на изцелението. История. СЗО създава епидемиологична информационна служба чрез телексни съобщения през 1947 г., а от 1950 г. започва масова ваксинация против туберкулозата (с помощта на БЦЖ ваксина). През 1955 г. стартира програма за ликвидиране на маларията, макар че по-късно нейните цели са променени. През 1965 г. излиза първия доклад относно диабета и е създадена Международната агенция за изследване на рака. През 1966 г. СЗО се мести в сградата на седалището си. През 1974 г. започва Разширената програма за имунизиране, както и Програмата за контрол на онкоцеркозата – важно партньорство между Организацията по прехрана и земеделие, Програмата на ООН за развитие и Световната банка. През следващата година започва Специалната програма за научни изследвания и обучение за тропически болести. През 1976 г. Световната здравна асамблея гласува за приемането на резолюция за профилактика и рехабилитация на хората с увреждания. Първият списък на основни лекарства е изготвен през 1977 г., а година по-късно е обявена амбициозната цел „Здраве за всички“. През 1986 г. СЗО започва глобална програма за нарастващия проблем от СПИН, а Обединената програма на ООН против СПИН е основана през 1996 г. Инициативата за глобално премахване на полиомиелита е създадена през 1988 г. През 1958 г., Виктор Жданов, съветски учен, работещ в Института по вирусология „Д. И. Ивановски“, призовава Световната здравна асамблея да предприеме глобална инициатива, за да изкорени едрата шарка, в резултат на което се появява Резолюция WHA11.54. По това време, 2 милиона души умират от едра шарка всяка година. През 1967 г. Световната здравна организация засилва усилията си по глобалното ликвидиране на едрата шарка, като внася 2,4 милиона долара годишно и приема нов метод за наблюдение на болестите. Първоначалният проблем, който екипа на СЗО е изправен, е непълното докладване на случаите на едра шарка. СЗО създава мрежа от консултанти, които помагат на страните, установявайки дейностите по наблюдение и ограничаване по места. СЗО също помага за сдържането на последната епидемия в Европа (епидемията от едра шарка в Югославия през 1972 г.). След повече от две десетилетия на борба с едрата шарка, СЗО обявява през 1980 г., че болестта е отстранена – първата болест в историята, премахната от човешките усилия. България членува в СЗО от 1948 г. Мисия. Като координатор на международното сътрудничество в областта на здравеопазването СЗО изпълнява програми за: Основната дейност на СЗО е борбата с болести, най-вече ключови инфекциозни болести, и подобряването на общото здравословно състояние на народите по света. СЗО също координира международните усилия за контрол на огнища на инфекциозни заболявания като ТОРС, малария, туберкулоза, свински грип и СПИН. За борба с тях са създадени програми за разработване и разпространение на ваксини. След няколко години борба с едрата шарка СЗО обявява през 1979 г., че болестта е изкоренена – първата болест в историята напълно елиминирана чрез човешки планувани действия. СЗО е близо до успешното създаване на ваксини срещу малария и шистосомиаза, и планира да изкорени детския паралич в следващите няколко години. Борба със заразните болести. Две от тринадесетте области, свързани със заразните болести са: първо, намаляване на здравната, социалната и икономическата тежест на заразните заболявания по принцип, и второ – борбата със СПИН, маларията и туберкулозата. По отношение на СПИН, СЗО работи в рамките на програмата на ООН. Тя също така се стреми да включва части от гражданското общество, в помощ на справянето с икономическите и социалните ефекти на болестта. В съответствие с програмата, СЗО си поставя за междинна задача между 2009 и 2015 г. намаляване на броя на заразените на възраст между 15 – 24 години с 50%, намаляване на новите случаи на заразяване с ХИВ при децата с 90% и намаляване на смъртните случаи, свързани с ХИВ с 25%. Въпреки че СЗО отменя ангажимента си към глобалната кампания за ликвидиране на маларията през 1970 г. като твърде амбициозен, тя запазва ангажимента си за контрол на маларията. Програмата на СЗО за контрол на маларията работи, за да следи случаите на малария и бъдещи проблеми, свързани с болестта. СЗО трябва да докладва, вероятно през 2015 г., дали RTS,S/AS01, в областта на научните изследвания, е надеждна противомаларийна ваксина. За предотвратяване на разпространението на малария се използват третирани с инсектициди мрежи против комари и инсектицидни спрейове, както и противомаларийни лекарства – особено за по-уязвимите хора, например бременни жени и малки деца. Данни и публикации. Организацията разчита на приносите на известни учени и специалисти, като например Експертния комитет за биологична стандартизация към СЗО, Експертния комитет на СЗО по въпросите на проказата, и Проучвателната група на СЗО. Световната здравна организация също така работи и върху глобални инициативи в хирургията, включително спешната помощ и основните хирургични грижи, грижи при травми, и безопасни операции. Контролният хирургичен списък за безопасност на СЗО се използва в световен мащаб в усилията за подобряване на безопасността на пациентите. Организацията разработва и насърчава използването на средства, основани на доказателства, на норми и стандарти в подкрепа на държавите членки да информират за възможностите на здравната политика. СЗО следи за изпълнението на Международната медицинско-санитарна наредба и публикува поредици с медицинска класификация – три от тях надхвърлят рамките на „справочни класификации“: Международната статистическа класификация на болестите (ICD), Международната класификация на функционирането, уврежданията и здравето (ICF) и Международната класификация на здравните дейности (ICHI). Други международни рамкови политики на СЗО включват Международния кодекс за маркетинг на заместителите на кърмата (приет през 1981 г.), Рамковата конвенция за контрол на тютюна (приета през 2003 г.) и Световния кодекс на практиките за международно набиране на здравен персонал (приет през 2010 г.). СЗО редовно публикува Световен здравен доклад, своята водеща публикация, включваща експертни оценки на конкретни теми за световното здраве. Други публикации на СЗО са „Бюлетин на Световната здравна организация“, „Източносредиземноморски здравен журнал“, „Човешки ресурси за здраве“ (публикуван в сътрудничество с „BioMed Central“) и „Панамериканския журнал за обществено здраве“. Структура. Членове на СЗО са 191 от държавите членки на ООН, островите Кук и Ниуе. Недържавните територии на държавите членки на ООН, могат да се присъединят като асоциирани членове (с пълна информация, но ограничено участие и право на глас), ако са одобрени посредством гласуване на асамблеята. Пуерто Рико и Токелау са асоциирани членове. Следните държави и образувания получиха статут на наблюдатели: Палестина (наблюдател в ООН), Светия престол (наблюдател в ООН), Орден на Малта (наблюдател в ООН) и Китайско Тайпе (наблюдател в ООН). Държавите, които не са членове на СЗО са Лихтенщайн и останалите държави с ограничено дипломатическо признание. Държавите-члени на СЗО назначават делегации за Световната здравна асамблея, които представляват върховен орган за вземане на решения на СЗО. Всички държави членки на ООН имат право на членство в СЗО и съгласно уеб сайта на СЗО „Други държави могат да бъдат признати за членове, когато кандидатурите им са одобрени чрез гласуване с обикновено мнозинство на Световната здравна асамблея.“ Срещите на асамблеята на СЗО обикновено се провеждат през месец май, всяка година. В допълнение към назначаването на генералния директор на всеки пет години, Асамблеята разглежда финансовата политика на Организацията и преглежда и одобрява предложения програмен бюджет. Събранието избира за 3 години 34 членове на изпълнителния съвет, технически квалифицирани в областта на здравеопазването. Основните функции на съвета са изпълнение на решенията и политиката на Асамблеята, да я съветват, и да улесняват работата ѝ като цяло. Световната здравна организация се финансира от вноски на страните-членки и дарители. През последните години, работата на СЗО включва разширяване на сътрудничеството с външни организации; има около 80 партньорства („служебните отношения“ и „работни отношения“), с неправителствени организации и фармацевтичната промишленост, както и с фондации, като например фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, както и Рокфелеровата фондация. Доброволни дарения към СЗО от националните и местни управления, фондации и неправителствени организации, други организации на ООН, така и в частния сектор, надвишават тези на определените вноски (такси) от 193-те държави членки. В допълнение към държавите-наблюдатели и организациите изброени по-горе, организациите-наблюдатели на ООН ICRC и IFRCRCS са влезли в „служебните отношения“ със Световната здравна организация и са поканени като наблюдатели. В Световната здравна асамблея те са редом с други неправителствени организации. Финансиране и партньорство. Световната здравна организация се финансира чрез вноски от държавите членки и външни спонсори. Към 2012 г., най-големите годишни вноски от държавите членки идват от САЩ ($ 110 милиона), Япония ($ 58 млн.), Германия ($ 37 млн.), Великобритания ($ 31 милиона) и Франция ($ 31 млн.). Общият бюджет за 2012 – 2013 г. е на обща стойност от $ 3,959 млн., от които $ 944 милиона (24%) идват от определените вноски. Това представлява значителен спад в сравнение с предходния бюджет за разходи от 2009 – 2010 г. Доброволните вноски са на стойност $3015 млн. (76%), от които 800 милиона долара са отделени за гъвкаво финансиране, а остатъка е обвързан с конкретни програми или цели. През последните години работата на СЗО включва увеличаване на сътрудничество с външни органи. Към 2002 г., 473 неправителствени организации имат партньорства със Световната здравна организация. 189 партньорства са с международни неправителствени организации в официални „служебни отношения“ – останалата част се считат за неформални по характер. Сред партньорите са фондациите „Бил и Мелинда Гейтс“ и „Рокфелер“. Полемики и критика. Грипна епидемия от 2009. През април 2009, е обявена епидемия на грипния вирус H1N1 от д-р Маргарет Чан. По време на постепидемичния период, критиците твърдят, че СЗО преувеличава опасността, разпространява „страх и объркване“, а не „незабавна информация“. Експертите контрират, че пандемията от 2009 е довела до безпрецедентно сътрудничество в световен мащаб между здравните власти, учени и производители, в резултат на което е даден „най-изчерпателния отговор на пандемията, предприеман някога, с голям брой ваксини, одобрени за употреба три месеца след обявяването на пандемията“. Този отговор е възможен единствено поради добрата подготовка, предприета през последното десетилетие.

74827

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74827

Къзълбаши

Къзълбашите са близка до шиитите етно-религиозна група, основната част от общността на алевиите в Турция и България. Броят на алевиите в тези 2 страни е съответно около 15 милиона души (90-те г. на XX в.) и около 53 хиляди души (2001). Къзълбаши се наричат и общностите от иранизирани туркмени, които се заселват в някои градове в Афганистан през 18 век. Къзълбашите са потомци на тюркски племена, които през втората половина на 15 век населяват Хорасан и възприемат шиизма от Хайдар Сефеви, водач на религиозния орден Сефевия. Името "къзълбаши" (, "червеноглав") идва от дванадесетте червени ленти, които ранните къзълбаши поставяли в чалмите си. Този обичай се свързва от различни изследователи с дванадесетте шиитски имами или с битката при Сифин, след която последователите на Али ибн Абу Талиб носели кървави превръзки на главите си. Къзълбашите участват в създаването на държавата на Сефевидите в Иран по времето на неговия син Исмаил I. В края на 15 и началото на 16 век къзълбашки групи мигрират на запад и се заселват в Азербайджан и Мала Азия. Там те се свързват с ордена на бекташите, с които имат известни сходства в религиозните възгледи, като двете групи си оказват взаимно влияние. Поради шиитската им религия и връзките им със Сефевидите, османските власти разглеждат къзълбашите като нежелана и враждебна общност. По тази причина османските султани, най-вече Селим I, ги подлагат на преследвания, десетки хиляди са избити, а голям брой са изселени в източната част на Балканския полуостров. Къзълбашите в България се разделят на три основни групи. Най-голямата включва привърженици на бекташкото течение на "бабаите" (наричани са също и "пазартели"), които живеят както в Североизточна България, така и в Източните Родопи. Привържениците на течението на "челебиите" (наричани също "чаршамбалъ") живеят главно в Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Кубрат. Третата група има различен произход - тя включва последователи на шейх Бедреддин Симави, които по-късно са започнали да се наричат къзълбаши, и е концентрирана главно в района на Казанлък. Литература. Невена Граматикова. Неортодоксалният ислям в българските земи. Минало и съвременност. София, 2011.

74829

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74829

Света Неделя (София)

„Света Неделя“ е православна църква в София, посветена на света великомъченица Неделя, катедрала на софийския митрополит. До църквата се намира площад със същото име. История и архитектура. Църквата „Света Неделя“ е катедрала на Софийската митрополия. През XIX и първите десетилетия на XX век храмът се нарича и „Свети Крал“, тъй като в него се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Милутин (1282 – 1321). Около 1460 г. по време на чумна епидемия Софийският митрополит Силваний ги пренесъл от селището Трепче, северно от Прищина, в днешния Люлински манастир „Св. Кирил и Методий“ (наричан и „Св. Крал“). Впоследствие те били пренесени последователно в ротондата „Св. Георги“, в храма „Св. Безплътни сили“ (или „Св. Архангели“), в митрополитската църква „Св. Марина“. Вероятно в началото на XVIII в. храм „Св. Неделя“ станал митрополитски и мощите на сръбския крал били пренесени в него. Вероятно първоначалната църква е била построена през X в. и както други тогавашни софийски храмове е била с каменни основи, а нагоре с дървена конструкция. В този си вид храмът просъществувал чак до средата на XIX в. В началото на 50-те години на XIX в. Софийската митрополия и Софийската градска църковна община решили да изградят нов катедрален храм. На 7 май 1856 г. започва строежът на новата църква. Тя е трикорабна базилика с дължина 35,5 метра и ширина 19 метра. През есента на 1863 г. строежът на новата църква е завършен (архитект Иван Боянин). Украсяването ѝ се проточва още няколко години и това забавя освещаването ѝ. От 1863 до 1865 г. резбарят Антон Станишев изработва иконостаса. Част от иконостасните икони изписва големият живописец Станислав Доспевски. Освещаването на храма се извършва през 1867 година на празника 11 май. При временното руско управление (1877 – 1879) княз Александър Дондуков-Корсаков подарява на храма комплект от 8 камбани с различна големина. Малките камбанарийки се оказват непригодни за тях и през 1879 г. се изгражда нова камбанария в южната част на храмовия двор. В края на XIX век, във връзка с мащабните градоустройствени промени в центъра на столицата, църковното настоятелство решава да укрепи околния терен и да придаде по-представителен външен вид на храма. Проектирането е възложено през 1898 г. на архитект Никола Лазаров. За три години е извършено грандиозно преустройство. От западната страна на храма изграждат величествена камбанария. Постепенно са свалени трите купола и покривът, като на тяхно място са поставени пет нови купола – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Всички храмови стени са облицовани с тухлена зидария. Укрепена е и терасата, на която се оказва църквата след регулиране на нивото на околните улици. Изградени са широки стълбища откъм север, запад и юг. На 20 юни 1915 г. умира екзарх Йосиф I. Той е погребан от южната страна на храма, в близост до страничната олтарна врата. Три години по-късно умира Софийският митрополит Партений, който е погребан от северната страна на храма. Църквата добива печална известност при атентата на 16 април 1925 г. по време на опелото на генерал Константин Георгиев, когато е разрушена. Убити са 193 души, ранените са около 500. Смята се, че това е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по онова време и в света. След този кървав терористичен акт на БКП църковното настоятелство възлага на архитектурно бюро „Васильов – Цолов“ (арх. Иван Васильов и арх. Димитър Цолов) възобновяването на храма. Ремонтът започва през юни 1927 г. До пролетта на 1933 г. е изграден един почти нов, огромен централно-куполен храм с дължина – 30 метра, ширина – 15,50 метра и височина с купола – 31 метра. В храма е върнат оцелелият двуредов позлатен иконостас. Олтарната част на новия храм е значително разширена, като отново са оставени три престола: централен – в чест на света великомъченица Неделя; северен – в чест на св. архангел Михаил и южен – на св. първомъченик и архидякон Стефан. Пред този южен престол е поставена раклата с мощите на св. Стефан Милутин. В близост до нея се намира дърворезбованият архиерейски трон, изработен от Иван Травницки. В западната част на храма са разположени притворът, кръщелната, канцеларията на храма и свещопродавница. Под купола на камбанарията са окачени 11 камбани – 8 подарени от княз Дондуков-Корсаков през 1879 г., две изработени в Сърбия и една отлята в България. Храмът е тържествено осветен на 7 април 1933 г. Стенописната украса е направена от 1971 до 1973 г. от художествен екип с ръководител Николай Ростовцев. През 1992 – 1994 г. е извършен ремонт на пода в храма и остъклена северната колонада. А през 2000 г. външната фасада на храма е изчистена цялостно. През 2002 г. в камбанарията е монтирано устройство за автоматично биене на камбаните. Други. На „Свети Крал“ е наречена улица във вилна зона „Горна баня“ в София ().

74832

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74832

Оскар Мария Граф

Оскар Мария Граф (; * 22 юли 1894 Берг ам Щарнбергер Зее; † 28 юни 1967 Ню Йорк) е германски писател. Биография и творчество. Роден като Оскар Граф, използва псевдонима Оскар Мария Граф за неговите романи, които смята, че си заслужават четенето. От 1938 година живее в изгнание в Ню Йорк. Пише предимно автобиографични романи.

74840

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74840

Цхинвали

Цхинва̀ли (; ; ) е столица на обявилата се за независима от Грузия (2008), призната от Русия, Венецуела, Никарагуа, Науру и Тувалу, държава Южна Осетия, до 1990 г. влизаща като автономна област в Съветска Грузия. Градът е разположен на река Голяма Лиахви. История. Древното название на града е Рцхинвали ("място на дървета"), по време на Руската империя (от 1774 г.) градът носи името Местечко. В състава на Грузинската ССР се нарича Цхинвали, а в периода от 1934 до 1961 г. – Сталинири по името на Сталин. Население. Населението на града през 2008 г. е около 30 000 души. Икономика. Електротехническа, металообработваща, лека и хранително-вкусова промишленост. Има крайна железопътна гара по линията Гори-Цхинвали. Култура. Педагогичеки институт, театър, Южноосетински музей.

74843

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74843

Частица (част на речта)

Частицата е неизменяема несамостойна част на речта, която внася промяна в значението на изречението или служи за образуване на нови думи или форми на думи. Когато се отнасят до съдържанието на цялото изречение, частиците обикновено имат експресивна роля. Такива са частиците „да, хайде, ха, ето“, които в тази си функция са в началото на изречението със самостоятелно ударение. Частиците се характеризират със семантична и синтактична несамостойност и морфологична неизменяемост. От функционално гледащи частиците биват четири основни групи:

74847

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74847

Персийски залив

Персийски залив (; ) е голям залив в северозападната част на Индийския океан, край бреговете на Западна Азия. На югоизток, юг и югозапад е ограничен от бреговете на Арабския полуостров, а на север – от бреговете на континента. На изток чрез Ормузкия проток и Оманския залив се свързва с Арабско море. Край бреговете му са разположени държавите Бахрейн, Ирак, Иран, Катар, Кувейт, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия. Географска характеристика. Дължината на Персийския залив от северозапад на югоизток е 926 km, ширина от 180 до 320 km, площ 239 хил. km².Преобладаващите дълбочини са под 50 m, максимална 102 m. Край бреговете му има множество малки острови, а в южните му части много коралови рифове, в които се извършва лов на бисерни миди. Най-големите острови са Кешм, Бахрейн, Бубиян. В северозападната му част се влива река Шат-ел-Араб (на арабски: "Велика арабска река"), в която се събират реките Тигър и Ефрат. От север, от Иран се вливат реките: Зохре, Хеле, Манд, Мехран и др. По своя хидроложки режим Персийския залив се явява средиземно море. Температурата на водата през август достига 30 – 33°С, през февруари 15 – 21°С. Соленост до 40‰, близо до устието на Шат ал-Араб – 30‰. Теченията образуват кръговрат обратен на часовниковата стрелка. Регионът на Персийския залив е характерен с огромните залежи на нефт и природен газ. Главните пристанища са: Абадан, Бендер Шахпур, Бендер Махшехр, Харк (Иран); Басра, Фао (Ирак); Кувейт (Кувейт); Дамам, Рас Танура (Саудитска Арабия); Манама (Бахрейн); Ум Саид (Катар); Абу Даби (ОАЕ). Политико-историческа справка. Петте арабски страни, най-често асоциирани с понятието „страните от Залива“ са: Кувейт, Бахрейн, Катар, Оман и ОАЕ (Обединените арабски емирства). Ирак, Саудитска Арабия и Иран също споделят част от крайбрежието и историята на Арабския (Персийския) залив. Измежду гореспоменатите страни, Оман има най-специфична история и култура, което я отличава в това отношение от другите държави. Тя също е и страната с най-малко крайбрежие, тъй като по-голямата част от Оман граничи с Оманския залив и Арабско море. Главният елемент, който обединява тези държави е историята на региона. Още от древни времена Заливът е бил важен морски път, който играе важна роля при запознаването на неговите обитателите с другите народи и цивилизации. Тогава те създали търговски връзки с Индия, а през Средновековието постигнали същото и с Китай. В периода след това били привлечени и европейските търговци, които плавали през Индийския океан и около югоизточна Азия. През XX век, откриването на огромни залежи петрол още веднъж превръща региона в кръстопът на модерния свят. Други много важни фактори, който силно сближават тези страни са религията, езикът и социалният ред. Официален език е арабският, а официалната и най-разпространена религия в региона е ислямът. Населението е съставено предимно от араби, като повечето от тях (с изключение на Оман и Бахрейн) следват сунитското направление в исляма. Поради факта, че това са предимно народи, живели в древността като племена, племенните връзки до една или друга степен са запазени и до днес. Това обяснява наличието на семейни връзки в политическите и икономически дейности. Всички държави в региона на Залива са с монархически модели на управление. Дори и някои от тях да имат демократични черти като избрана от народа законодателна власт Маджлис ал-умма – Националното събрание на Кувейт или Консултативния съвет в Катар, изпълнителната и законодателната власт са в ръцете на наследствените монарси във всяка от държавите на региона. Държавният глава (емирът или султанът) е този, който назначава министрите и може по своя преценка да ги замени.

74848

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74848

Абадан

Абадан () е град в югозападната част на Иран, административен център на шахрестана Абадан в провинция Хузестан. Населението му е около 218 000 души (2006). География. Абадан се намира на 3 метра надморска височина на едноименния остров между два ръкава река Шат ал-Араб, на самата граница с Ирак и на 50 километра северно от бреговете на Персийския залив. История. Селището и островът, на което е разположен, са известни от Античността под имена като "Апхана" и "Апхадана" – с персийското значение на воден пост, заради стратегическото им положение в тогавашното устие на Тигър. По късна псевдоетимология свързва името с арабски военачалник на име Абад ибн Хосайн. Споменава се от Херодот като Аракс.] Абадан остава малко пристанище в устието на Тигър до 1912 година, когато там е завършена първата петролна рафинерия на Англо-персийската нефтена компания. През следващите години градът бързо се разраства като основно пристанище за износ на иранския нефт и един от най-големите нефтопреработвателни центрове в света. През 80-те години, по време на Ирано-иракската война, намиращият се в зоната на най-активни военни действия 300-хиляден град е почти изцяло разрушен и цялото му население е изселено. След края на войната Абадан бавно се възстановява, отново около подновилата работата си през 90-те години петролна рафинерия. Икономика. В града е разположен голям нефтопреработвателен завод, един от най-големите в света. Развити са и нефтохимическата промишленост и износът на нефтени продукти. Инфраструктура. Има аерогара на 10 км от града и пристанище за нефтопродукти, достъпно за океански съдове. Има нефтопроводи от Лали, Гечсаран и др.

74849

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74849

Ефрат

Ефрат (; , "Фърат"; , "Ал-Фурат"; на асирийски език ܦܪܬ "Pǝrāt", "Ep’rat", ) е река в Турция, Сирия и Ирак, най-голямата в Западна Азия, лява съставяща на Шат ал-Араб. Дължина 2700 km (с лявата съставяща я река Мурат 3065 km), площ на водосборния басейн 673 000 km². Етимология. Името вероятно произлиза от акадското purato (широк). От арамейски, буквално – "сладка вода", на арабски Шат ал-Фурат Географска характеристика. Извор, течение, устие. Река Ефрат се образува от сливането на двете реки Мурат (лява съставяща) и Карасу (дясна съставяща), на 821 m н.в. във вилаета Елязъг, в централната част на Турция. След изграждането на големия язовир Кебан двете реки се сливат в него. В горното си течение има предимно планински характер и тече основно в южно направление. Чрез дълбоко и тясно дефиле прорязва планината Арменски Тавър между хребетите ѝ Малатия на запад и Ергани на изток и на около 38° с.ш. излиза от планините и навлиза в платото Урфа (северозападната част на равнината Джазира). На около 30 km след турския град Биреджик напуска пределите на Турция и навлиза на територията на Сирия. Тук реката сменя посоката си на югоизток и в дълбока долина пресича пустинното плато на Сирия и северната част на Месопотамската низина (равнината Джазира). При град Сувайя напуска Сирия, навлиза в Ирак и след град Хит тече по плоската Месопотамска низина, изградена от алувиални наноси. Тук ширината ѝ се колебае от 150 до 500 m, а дълбочината достига 10 m. При град Ал Курна се съединява с идващата отляво река Тигър и двете заедно образуват река Шат ал-Араб, която се влива в Персийския залив на Арабско море. Притоци, хидроложки показатели. Основни притоци: леви – Мурат, Шейхан, Белих, Хабур; десни – Карасу, Куручай, Тахма, Кяхта, Гьоксу, Низип, Саджур. В горното си течение основното подхранване на Ефрат е снежно-дъждовно, а в долното – предимно дъждовно. Има ясно изразено пролетно пълноводие и лятно маловодие. По време на пълноводието нивото ѝ се повишава с 3 - 4 m. За защита от наводнения в пределите на Месопотамската низина са изградени няколко хидротехнически съоръжения и на голямо протежение коритото ѝ е заградено с високи водозащитни диги. Среден годишен отток при град Хит 840 m³/s, максимален 3000 – 4000 m³/s, минимален в края на лятото – 180 m³/s, годишен воден обем 26,4 km³. Към устието в резултат от разхода на вода за напояване, изпарение и попиване в пустинните пясъци средният годишен отток намалява до 300 – 400 m³/s. Ефрат е река, която носи със себе си много наноси (в средното течение до 13 – 15 млн. т), които към устието ѝ намаляват поради отлагането им по дъното и бреговете. Стопанско значение, градове. Междуречието на реките Тигър и Ефрат се явява един от древните центрове на цивилизации на земното кълбо. На нейния бряг е бил разположен древния град Вавилон. Водите на реката още от древността са се използвали широко за напояване. Ивицата от оазиси се простира по цялото и протежение от изхода ѝ от планините до устието ѝ. Само на територията на Ирак чрез иригационни канали се напояват над 1 млн. ха. Освен тях, около 560 хил. ха се напояват чрез помпени станции и други съоръжения. През 1979 г. в Турция е изградена преградната стена на язовира Кебен, с мощна ВЕЦ в нейната основа. В Сирия е изграден хидровъзелът Ал Асад с ВЕЦ с мощност около 800 хил. Квт, водно огледало с площ 730 km² и напоявани земи от 600 хил. ха. В Ирак са изградени редица по-малки хидротехнически възела за регулирането на оттока и за напояване на около 400 хил. ха. Река е Ефрат е плавателна за плитко газещи съдове до иракския град Хит. На нея са разположени градовете Биреджик в Турция, Ар-Ракка и Дейр ез-Зор в Сирия, Рамади, Фалуджа, Ал Куфа, Ес Самава и Насирия в Ирак.

74851

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74851

Кавказ

Кавказ е планинска верига в Евразия, простираща се между Черно и Каспийско море и дала името си на историко-географската област Кавказ. Разположена е на територията на Русия, Грузия, Армения, Азербайджан, Турция и Иран. Кавказката планинска верига се състои от две основни части: Между двете планини е разположено т.нар. Закавказие. Планинската верига Голям Кавказ се простира от град Сочи, разположен на източните брегове на Черно море в югоизточно направление и достига почти до град Баку, на брега на Каспийско море. Дължината на Голям Кавказ е близо 1900 km. На юг от него успоредно е разположен планинския хребет на Малък Кавказ, с дължина приблизително 1000 km. Най-високият връх в Кавказ е връх Елбрус (5642 m), най-висок в Русия и в Европа, според някои приемания на границата на континента с Азия. Други известни върхове са Дихтау, Кощан, Шхара, Казбек, Ушба и други. В Кавказ се намира и най-дълбоката открита пещера в света Вороня.

74852

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74852

Шат ал-Араб

Шат ал-Араб ( – Шат ал-Араб, „Арабски поток“; – Арвандруд, „река Арванд“) е голяма река в Ирак и по границата с Иран. Дължина 195 km, водосборен басейн над 1 млн. km². Образува се от сливането на реките Тигър (лява съставяща) и Ефрат (дясна съставяща) при иракския град Ал-Курна, протича по най-ниската част на Месопотамската низина и се влива в Персийския залив на Арабско море чрез делта при иракския град Фао. По цялото си протежение е плавателна, като до град Басра се изкачват морски съдове. Ширината на коритото ѝ е 700 – 1000 m, дълбочина 7 – 20 m. Най-голям приток река Карун (ляв). Среден годишен отток 1500 m³/s, максимален 6 – 8 хил. m³/s, в многоводни години до 10 – 12 хил. m³/s. Шат ал-Араб е с ясно изразено пролетно пълноводие и есеннно маловодие. По здравите брегове на реката растат много финикови палми, които са естествено напоявани по време на разливите. Интензивното използване на водите в басейна на Тигър и Ефрат за селскостопански нужди и за производство на електроенергия водят до покачване на солеността на водата в Шат ал-Араб (след 2010 г. тя превишава 2‰). На реката са разположени иракските градове Басра, Абу ал-Хасиб и Фао и иранските – Хорамшахр и Абадан. През 1980-те години по бреговете на реката се водят дълги и тежки боеве, след като Ирак напада Иран.

74853

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74853

Антонио Вивалди

Антонио Лучо Вивалди () е италиански композитор, виртуозен цигулар, музикален педагог и духовник. Роден във Венеция, той е смятан за един от най-значимите барокови композитори с голямо влияние в цяла Европа, още докато е жив. Известен е най-вече с множеството си инструментални концерти, за цигулка и за различни други инструменти, както и със своите църковни хорови произведения и повече от четиридесет опери. Най-известна сред тях е поредицата концерти за цигулка, известна като „Четирите годишни времена“. Макар че днес Вивалди е най-известен като композитор, той е смятан от съвременниците и за цигулар с изключителна техника. Много от композициите на Вивалди са писани за женския музикален ансамбъл на „Оспедале дела Пиета“, дом за изоставени деца, където той работи от 1703 до 1715 и отново от 1723 до 1740 година. Вивалди има известен успех и със скъпи постановки на свои опери във Венеция, Мантуа и Виена. В края на живота си се установява във Виена в търсене на покровителство от императорския двор. Биография. Младост. Антонио Вивалди е роден на 4 март 1678 година във Венеция, столица на Венецианската република, в днешна Италия. Поради страх, че може да не оживее, тъй като се ражда твърде слаб и болнав, той е кръстен незабавно в дома си от акушерката. Според друга хипотеза, това става заради земетресението в деня на раждането, страхът от което кара майка му да обещае новороденото да стане свещеник. Официалното църковно кръщение на детето става два месеца по-късно. Според регистрите на църквата „Сан Джовани ин Брагора“ родители на Вивалди са Джовани Батиста Вивалди и Камила Каличо. Той има осем братя и сестри – Изепо Санто, Изепо Гаетано, Бонавентура Томазо, Маргарита Габриела, Чечилия Мария, Джеролама Микела, Франческо Гаетано и Занета Анна. Не се знае как е живял в детските си години, но вероятно в бедност. Бащата, Джовани Батиста, е бръснар, станал професионален цигулар, научава Антонио да свири на цигулка, след което обикаля с него да свирят из града. Детето изглежда е обучавано от най-ранна възраст, съдейки по задълбочените му музикални познания по времето, когато на 24 години започва работа в „Оспедале дела Пиета“. Джовани Батиста е един от основателите на Дружество на музикантите „Санта Чечилия“, нещо като търговско обединение на музиканти и композитори. Председател на тази асоциация е Джовани Легренци, ранен бароков композитор и ръководител на хора на катедралата „Сан Марко“. Възможно е младият Вивалди да е вземал първите си уроци по композиция именно при него – съвременният изследовател Валтер Колнедер открива влиянието на Легренци в ранната литургична творба на Вивалди "„Laetatus sum“" (RV Anh 31, написана през 1691 година, когато той е на тринадесет години. Изглежда бащата на Вивалди също е композитор – през 1689 година опера, озаглавена "„La Fedeltà sfortunata“" е композирана от Джовани Батиста Роси, името, под което бащата членува в Дружеството „Санта Чечилия“. Антонио Вивалди има проблеми със здравето – симптомите, описвани като „пристягане на гърдите“ ("strettezza di petto") говорят за някакъв вид астма. Болестта обаче не му пречи да учи и да свири на цигулка, да композира или да участва в други музикални дейности, с изключение на свиренето на духови инструменти. Петнадесетгодишен, през 1693 година, Вивалди започва да учи за свещеник, а през 1703 година, когато вече е на двадесет и пет, бива ръкоположен, като скоро получава прозвището „Червения свещеник“ ("il Prete Rosso"), вероятно заради характерния за семейството му цвят на косата. Малко след ръкополагането му, през 1704 година, Антонио Вивалди е освободен от задължението да отслужва литургии, заради здравословните му проблеми. След това той изглежда напълно се отказва от свещеническа дейност, макар че официално остава свещеник. В „Оспедале дела Пиета“. През септември 1703 година Вивалди става майстор-цигулар ("maestro di violino") във венецианския дом за сираци „Оспедале дела Пиета“. Това е една от четирите подобни институции, финансирани от Венецианската република, за да дават подслон и образование на деца, които са изоставени, осиротели или чиито родители не можели да се грижат за тях. В тях момчетата учат занаят и трябва да напуснат на 15 години, а момичетата получават музикално образование, като най-талантливите от тях остават като част от известния хор и оркестър на институцията. Вивалди започва работа там на двадесет и пет години и в продължение на три десетилетия работи за „Оспедале“, създавайки през този период най-значимите си произведения. Скоро след назначаването на Вивалди, сирачетата започнали да печелят почит и уважение дори и в чужбина. Композиторът пише за тях концерти, кантати и църковна вокална музика. Църковните произведения, надхвърлящи 60 на брой, са най-разнообразни – от солови мотети до мащабни хорови творби за солисти, двоен хор и оркестър. През 1704 година освен учител по цигулка, той става и учител по английска виола ("viola all'inglese"). За известно време е и ръководител на хора ("maestro di coro"), но тази длъжност отнема много време и усилия. Вивалди трябва да композира оратория или концерт за всеки празник, като същевременно обучава учениците както на музикална теория, така и да свирят на определени инструменти. Неговите взаимоотношения с борда на директорите на сиропиталището често са обтегнати. Бордът всяка година провежда гласуване дали всеки от учителите да продължи да преподава там. Изборът за оставането на Вивалди рядко е единодушен и през 1709 година той губи поста със 7 срещу 6 гласа. След година като музикант на свободна практика през 1711 година Вивалди отново е назначен в „Оспедале дела Пиета“ и то с единодушно гласуване – явно за едногодишното му отсъствие директорите осъзнават значимостта на Вивалди. През 1713 година той вече отговаря и за цялата музикална дейност на институцията, а през 1716 година е повишен в музикален директор ("maestro de' concerti"). В течение на това време Вивалди написва значителна част от своята музика, включително много опери и концерти. През 1705 година Джузепе Сала публикува първият му сборник с композиции ("„Connor Cassara“") – неговият Опус 1 е поредица от 12 сонати за 2 цигулки и басо контино, все още в стандартен стил. През 1709 година излиза и втори сборник от 12 сонати за цигулка и басо контино (Опус 2). Големият успех идва с неговия първи сборник от 12 концерта за соло, дуо и 4 цигулки със струнен съпровод – "„L'Estro Armonico“" (Опус 3), който е публикуван в Амстердам през 1711 година от Естиен Роже и е посветен на тосканския велик херцог Фердинандо Медичи. Принцът, който сам се занимава с музика и подпомага музиканти като Алесандро Скарлати и Георг Фридрих Хендел, вероятно се запознава с Вивалди при свое посещение във Венеция. "„L'Estro Armonico“" има голям успех в цяла Европа и е последван през 1714 година от "„La stravaganza“" (Опус 4), сборник от концерти за соло цигулка и струнни, посветен на един от учениците по цигулка на Вивалди, венецианския аристократ Ветор Долфин. През февруари 1711 година Вивалди, заедно с баща си, заминава за Бреша, където неговият „Стабат матер“ (RV 621) е представен като част от религиозен фестивал. Личи, че творбата е писана набързо – струнните части са опростени, а музиката в първите три части е повторена в следващите три, като част от текста на химна е отпаднала. Въпреки това, може би именно заради сбитото музикално послание, творбата разкрива емоционална дълбочина и е един от неговите ранни шедьоври. Въпреки честите пътувания на Вивалди след 1718 година, „Оспедале дела Пиета“ му плаща по 2 цехини, за да пише по два концерта на месец за оркестъра на институцията и да репетира с тях най-малко по пет пъти, когато се намира във Венеция. Архивът на сиропиталището показва, че само между 1723 и 1733 година му е платено за 140 концерта. Опера и „Четирите годишни времена“. Във Венеция от началото на XVIII век операта е най-популярното музикално развлечение и то донася доста облаги за Вивалди. В града има няколко театъра, съревноваващи се за вниманието на публиката. Вивалди започва своята кариера като оперен композитор тихо – първата му опера "„Ottone in villa“" (RV 729) е изпълнена не във Венеция, а в Театър „Гарцерие“ във Виченца през 1713 година. През следващата година Вивалди става импресарио във венецианския театър „Светият ангел“, където поставя операта си "„Orlando finto pazzo“" (RV 727). Тя не намира отклик у обществения вкус и Вивалди е принуден да я свали след няколко седмици и да я замени с повторение на друга творба, вече поставяна предходната година. През 1715 година Вивалди поставя „Нерон става Цезар“ ("„Nerone fatto Cesare“", RV 724, изгубена) с музика на седем различни композитори под негово ръководство. Този път постановката, включваща 11 арии, има успех и в края на оперния сезон Вивалди запланува да напише изцяло своя опера – "„Arsilda regina di Ponto“" (RV 700), но постановката е спряна от цензурата, тъй като главната героиня Арсилда е влюбена в друга жена, Лизея, която претендира, че е мъж. Все пак Вивалди успява да получи разрешение от цензурата за поставяне на операта през следващата година и изпълнението ѝ има голям успех. По същото време „Оспедале дела Пиета“ му поръчва няколко литургични творби, по-важни сред които са две оратории. Първата, „Моисей, богът на фараона“ ("„Moyses Deus Pharaonis“", RV 643) е загубена. Втората, „Триумфиращата Юдит“ ("„Juditha triumphans“", RV 644), композирана през 1716 година, е един от църковните му шедьоври. Тя е поръчана, за да бъде отбелязана венецианската победа и връщането на остров Корфу по време на Венецианско-турската война от 1714 – 1718 година. Всичките 11 вокални партии са изпълнени от момичета от сиропиталището, както женските, така и мъжките гласове. Много от ариите включвали инструментални сола – за блокфлейта, обой, виола д`аморе, мандолина, които трябва да демонстрират разнородните таланти на момичетата. През 1716 година Антонио Вивалди написва и поставя две опери – „Коронацията на Дарий“ ("„L'incoronazione di Dario“"; RV 719) и „Постоянството триумфира над любовта и омразата“ ("„La costanza trionfante degli amori e degli odi“"; (RV 706). Последната е толкова популярна, че е поставена отново две години по-късно, редактирана и озаглавена „Артабан, цар на партите“ ("„Artabano re dei Parti“"; RV 701, изгубена). Операта е поставяна и в Прага през 1732 година. Вивалди пише още няколко опери, поставяне в различни градове на Италия. Модерният оперен стил на Вивалди му създава неприятности с по-консервативните музиканти, като Бенедето Марчело, магистрат и любител музикант, който пише памфлет срещу него и модерния стил в операта. Той е озаглавен "„Il teatro alla moda“" и е изпълнен с нападки срещу Вивалди без да го споменава пряко. Още на корицата има рисунка на лодка (театърът „Светият ангел“), а в левия ѝ край стои малък ангел със свещеническа шапка и свирещ на цигулка – карикатура на Вивалди. Семейството на Марчело претендира за собствеността на театъра и води продължителни и безуспешни правни спорове по въпроса с неговата управа. В трудно четливия надпис под карикатурата е изписано "„ALDIVIVA“", анаграма на "A. Vivaldi". През 1717 или 1718 година на Вивалди е предложен новият престижен пост на капелмайстор ("Maestro di Cappella") в двора на принц Филип фон Хесен-Дармщат, хабсбургският губернатор на Мантуа. Композиторът се премества там за три години и поставя няколко опери, между които "„Tito Manlio“" (RV 738). Посещава Милано в 1721 година, представяйки пасторалната драма "„La Silvia“" (RV 734), и отново следващата година с ораторията "„Поклонението на влъхвите“" ("„L'adorazione delli tre re magi al bambino Gesù“", RV 645, изгубена). През същата 1722 година отива в Рим, където представя новия стил на оперите си и където новият папа Бенедикт XIII го кани да свири за него. През 1725 година се завръща във Венеция и до края на годината поставя 4 опери. Именно в този период Антонио Вивалди пише прочутите си „Четирите годишни времена“, четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи в музика природни сцени от всеки от четирите сезона. Докато три от концертите са с оригинален замисъл, първият – „Пролетта“ – заема мотиви от симфонията (увертюрата на първото действие) на операта му "„Il Giustino“", композирана по същото време. Концертите навярно са вдъхновени от околностите на Мантуа. „Годишните времена“ са революция в концепцията за музика – в тях Вивалди представя ромоленето на поток, птичите песни (на различни видове, всеки конкретно характеризиран), кучешки лай, бръмчене на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, ловни хайки от гледната точка както на ловците, така и на плячката, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. Всеки концерт е свързан със сонет, може би от самия Вивалди, описващ сцените, претворени в музика. Те са публикувани за първи път заедно в "„Il cimento dell'Armonia e dell'Inventione“" (Опус 8) през 1725 в Амстердам от Мишел-Шарл Льа Сен. По време на престоя си в Мантуа Вивалди се запознава с амбициозната млада певица Ана Джиро, която става негова ученичка, протеже и любима примадона. Ана Джиро и нейната по-възрастна полусестра Паолина стават част от антуража на Вивалди и често го придружават в многобройните му пътувания. Въпреки мълвата, няма доказателства, че двамата са имали връзка, преминаваща границите на приятелството и професионалното сътрудничество, нещо, което и самият той отхвърля енергично в своята лична кореспонденция. До наши дни са запазени само три автентични портрета на Вивалди – гравюра, скица с туш и картина с маслени бои, и трите от средата на 20-те години. Гравюрата от Франсоа Марелон Ла Кав е изработена през 1725 година и показва композитора, държащ лист с ноти. Скицата е карикатура от Пиер Леоне Геци от 1723 година и изобразява главата и раменете в профил. Маслената картина, изложена в Музикалния лицей в Болоня и датирана също около 1723 година, дава най-добра представа за външния му вид и показва част от рижата му коса под перуката. Последни години. В зенита на своята кариера Вивалди приема поръчки от множество европейски благородници и кралски особи. Сватбената кантата "„Gloria e Imeneo“" (RV 687) е поръчана през 1725 година от френския посланик във Венеция за отбелязването на сватбата на крал Луи XV. Година по-късно Вивалди пише нова кантата, "„La Sena festeggiante“" (RV 694), чиято премиера във френското посолство отбелязва раждането на принцесите Ан-Анриет и Луиза-Елизабет. Опус 9 ("„La Cetra“") е посветен на император Карл VI. Вивалди се среща лично с императора през 1728, по време на негово посещение в Триест във връзка със строежа на ново пристанище. Карл много се възхищава от музиката на Рижия абат и заявява, че за една среща с композитора е разговарял повече с него, отколкото с министрите си за две години. Той дава на Вивалди рицарска титла, златен медал и покана да отиде в неговата столица Виена. Композиторът от своя страна му подарява ръкописа на "„La Cetra“" – това били концерти, почти напълно различни от публикуваните със същото име като опус 9. Навярно отпечатването на истинския цикъл е забавено и Вивалди е принуден набързо да събере импровизирана колекция за императора. През 1730 година, придружен от баща си, Вивалди заминава за Виена и Прага, където се представя неговата опера "„Farnace“" (RV 711). В няколко от своите късно опери той си сътрудничи с двама именити италиански либретисти – "„L'Olimpiade“" и "„Catone in Utica“" са написани от Пиетро Метастазио, виден представител на Аркадската академия и поет във виенския двор, а "„La Griselda“" е пренаписана от младия Карло Голдони на основата на по-ранно либрето на Апостоло Зено. Животът на Вивалди, както на много композитори от неговата епоха, приключва във финансови трудности. Неговите композиции вече не се ценят, както по-рано във Венеция, и променливите музикални вкусове ги правят демодирани. В отговор на това композиторът е принуден да продаде много от ръкописите си за незначителни суми, за да финансира отиването си до Виена. Причините за това заминаване не са съвсем ясни, но навярно след успешната си среща с император Карл VI Вивалди се надява да получи поста на композитор при императорския двор. Възможно е по пътя си за Виена той да е спрял в Грац, за да се срещне с Ана Джиро. Вероятно е също Вивалди да е възнамерявал да поставя във Виена опери, за което говори и фактът, че се установява в близост до театъра „Кертнертор“. Скоро след пристигането му обаче император Карл VI умира, което оставя композитора без протекции и стабилен източник на доходи. Не след дълго Вивалди изпада в бедност, и умира в нощта на 27 срещу 28 юли 1741 година, на 63 години, в къщата на една вдовица на самарджия. Като причина за смъртта е регистрирана „вътрешна инфекция“, навярно усложнения на астмата му. Антонио Вивалди е погребан на 28 юли в прост гроб в парцел на обществена болница след служба в катедралата „Свети Стефан“. Легендата, че работещият вече там по това време Йозеф Хайдн е участвал в нея, е отхвърлена, тъй като при службата не е изпълнявана музика. Днес Вивалди почива край църквата „Карлскирхе“, на територията на Виенския технически университет. Творчество. Музиката на Вивалди е новаторска – той разчупва формалната и ритмична структура на концерта, в който търси хармонични контрасти и нови мелодии и теми. Опери. В писмо до своя патрон маркиз Бентиволио от 1737 година самият Вивалди споменава за 94 свои опери. Запазени са сведения за около 50 негови опери и макар че е възможно да преувеличава, не е изключено той действително да е написал или участвал в поставянето на 94 опери за своята 25-годишна по това време кариера. Макар наистина да пише много опери, Вивалди не достига плодовитостта на свои съвременници, като Алесандро Скарлати, Йохан Адолф Хасе, Леонардо Лео и Балдасаре Галупи, за което говори и неспособността му да поддържа непрекъснати постановки за дълго време в нито един от големите оперни театри. Сред запазените опери на Вивалди са „Орландо – мнимият безумец“ (Orlando finto pazzo, 1714, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Нерон става Цезар“ (Nerone fatto Cesare, 1715, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Коронацията на Дарий“ (L’incoronazione di Daria, 1716, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Фарначе“ (1727, театър „Сан-Анджело“, Венеция по-късно известна под името „Фарначе, владетел на Понт“), „Кунегонда“ (1727, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Бесният Орландо“ (Orlando furioso, 1727, Венеция) „Атенаиде“ (L'Atenaide, 1728, Флоренция), „Олимпиада“ (1734), „Гризелда“ (1735, театър „Сан-Самуел“, Венеция), „Аристид“ (1735, Венеция), „Оракул в Месения“ (1738, театър „Сант-Анджело“, Венеция), „Ферасп“ (1739, театър „Сант-Анджело“, Венеция). Най-голям успех сред тях имат „Постоянството триумфира над любовта и омразата“ и „Фарначе“, всяка от които е поставяне отново по шест пъти. Оратории. „Моисей, Богът на Фараона“ (Moyses Deus Pharaonis, 1714), „Тържествуващата Юдит“ (Juditha Triumphans devicta Holo-fernis barbarie, 1716), „Поклонението на влъхвите“ (L’Adorazione delli tre Re Magi, 1722) и др.; Други. Има написани много кантати, серанади, симфонии, повече от 400 инструментални концерта, в т.ч. 76 сонати (с басо континуо), в т.ч. 30 за цигулка, 19 за 2 цигулки, 10 за виолончело, 1 за цигулка и виолончело и др. Едно от най-известните произведения на Вивалди е цикъла от 4 цигулкови концерта „Годишните времена“. Наследство. Още докато е жив, Антонио Вивалди бързо става известен както в Италия, така и в други страни като Франция. Концертите и ариите на Вивалди оказват силно влияние върху Йохан Себастиан Бах, отразено в неговите кантати и в ораториите „Йоханес пасион“ и „Матеус пасион“. Бах освен това транскрибира шест от концертите на Вивалди за солово клавшино изпълнение. През следващите десетилетия обаче популярността на Вивалди залязва. След края на бароковия период концертите му са почти неизвестни. Дори най-известното му днес произведение, „Четирите годишни времена“, е непознато в оригиналното си издание през епохите на Класицизма и Романтизма. Едва в началото на XX век австрийският композитор Фриц Крайслер публикува концерт в стила на Вивалди, който първоначално представя като оригинално негово произведение, което поставя началото на възраждането на репутацията на композитора. Това подтиква френският учен Марк Пеншерл да постави началото на научното изследване на творчеството на Вивалди. Открити са множество негови ръкописи, които с финансовата помощ на местни бизнесмени са придобити от Националната университетска библиотека в Торино. Към подновения интерес към Вивалди и неговото творчество в началото на XX век се присъединяват множество известни музиканти и интелектуалци, като Алфредо Казела, Езра Паунд, Олга Ръдж, Артуро Тосканини, Арнолд Шеринг, Луис Кауфман. През 1926 година в манастир в Пиемонт са открити четиринадесет фолиа с произведения на Вивалди, смятани дотогава за изчезнали през Наполеоновите войни. Част от липсващите томове в номерираната колекция са открити в сбирките на наследниците на великия херцог Дурацо, който придобива манастира през XVIII век. Целият сборник съдържа 300 концерта, 19 опери и над 100 вокално-инструментални произведения. Централна роля за възстановяването на непубликуваните работи на Вивалди изиграва Алфредо Казела, който организира през 1939 година историческа Седмица на Вивалди, в която поставя отново преоткритите „Глория“ и „Олимпиада“. През следващите десетилетия композициите на Вивалди се ползват с широка популярност, усилвана от исторически прецизни възстановки, често с оригинални инструменти от епохата. В по-ново време са открити нови композиции, като псалмите "„Nisi Dominus“" (RV 803, в осем части) и "„Dixit Dominus“" (RV 807, в единадесет части), идентифицирани съответно през 2003 и 2005 година. Изгубената опера „Аргип“ ("„Argippo“", RV 697) е открита през 2006 година от диригента Ондржей Мацек, който я представя пред публика две години по-късно в Прага. Във Виена, където Вивалди прекарва последните си дни, има няколко негови паметника – паметни плочи при гроба му и на мястото на къщата, в която е живял (днес тя е разрушена, намирала се е на мястото на част от днешния хотел „Захер“), както и звезда в негова памет на „Музикмайле“ и паметник на площад „Рузвелт“.

74854

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74854

Омански залив

Оманският залив (), още наричан Оманско море () и Залив Макран (), е голям залив в северозападната част на Арабско море край бреговете на Западна Азия. Западните и югозападните му брегове са ограничени от Арабския полуостров, а северните – от континента. Дължина – около 450 km, ширина на входа (между носовете Ал Хад на югозапад и Фасте на североизток) – 330 km, дълбочина – до 3694 m. На северозапад чрез Ормузкия проток се свързва с Персийския залив. По западните и югозападните му брегове са разположени държавите Оман и ОАЕ, а по северните – Иран. От север в него се вливат реките Джегин, Габрик, Гех. Най-голямо пристанище е град Маскат, столицата на Оман.

74856

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74856

Арабско море

Арабско море (; ; ; ; ; ) е периферно море на Индийския океан, разположено между полуостров Индостан на изток и Арабския полуостров на северозапад, бреговете на Южна Азия на север и бреговете на Африка на запад. Географска характеристика. Граници, големина. Според Международната хидрографска организация южната граница на морето преминава по линията от нос Кумари (най-южната точка на полуостров Индостан) през най-южния атол на Малдивските острови и от там до нос Гвардафуй (най-източната точка на Африка), като на запад към територията му не се включва големият Аденски залив, на северозапад – заливите Омански и Персийски, а на изток между Лакадивските острови и бреговете на полуостров Индостан е обособено Лакадивско море. В повечето енциклопедии и географски справочници тези обособени части се приобщават към територията на Арабско море и заедно с тях площта му е 3683 хил. km2. На запад чрез протока Баб ел Мандеб се свързва с Червено море. Географски показатели. Дължина от запад на изток 2800 km, ширина до 1600 km, обем 10 070 km3, средна дълбочина 2734 m, максимална 5803 m, разположена на около 255 km източно от остров Сокотра. Най-големите вливащи се в него реки са: Тигър и Ефрат (Шат ел Араб) в Персийския залив, Инд, Нармада и Тапти в североизточната му част. Брегове, заливи, острови. Бреговете му са предимно високи и скалисти, а на места низинни и делтови, изрязани с малки заливи. На запад се простира големият Аденски залив, на северозапад – заливите Омански и Персийски, съединени чрез Ормузкия проток, а на северизток – заливите Къч и Камбейски. Островите в Арабско море са малко и са предимно малки, като повечето от тях са разположени в близост до бреговете му. Най-големи са Сокотра на запад и Лакадивските острови на изток. Релеф на дъното. Релефът на дъното му е почти равнинен, с общ наклон от север на юг. Южната му част е заета от подводната Арабска котловина, в западната част на която се намира максималната дълбочина на Арабско море (5803 m). В западната му част, от югозапад на североизток се простира разломът Оуен, където се издигат подводните хребети Оуен (2213 m) и Мъри (231 m). Дъното му е покрито с биогенна тиня, край бреговете на континента – с теригенни наслаги, а край кораловите острови – с коралов пясък. Климат. Климатът на Арабски море е мусонен. През зимата преобладават североизточните ветрове, които допринасят за ясното и прохладно време, а през лятото – югозападните ветрове, определящи облачното и влажно време. През пролетта, лятото и есента често явление са опустошителните тайфуни. През зимата температурата на въздуха е 20 – 25 °C, а през лятото 25 – 29 °C. Годишната сума на валежите варира от 23 до 125 mm на запад до 3100 mm на изток с максимум през летните месеци. Хидроложки показатели. Повърхностните морски течения през зимата са със западно направление, а през лятото – с източно. Температурата на водата на повърхността през зимата е 22 – 27 °C, през лятото 23 – 28 °C, с максимум от 29 °C през месец май. Соленост 35,8 – 36,5‰. Под влияние на дълбоководните води, постъпващи в Арабско море от Червено море и Персийския залив, на дълбочина до 1500 m температурата на водата е над 5 °C, а солеността превишава 35‰. Приливите са неправилни, полуденонощни с височина до 5,1 m. Фауна. Арабско море има богата и разнообразна фауна: дюгони, летящи риби, риба тон, риба меч, южна селда, рифови риби и др. Стопанско значение. Арабско море играе важна транспортна роля, като основен товар е нефтът добиван в Персийския залив и транспортиран по целия свят. Основни пристанища са:

74859

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74859

Константин Брънкуш

Константин Брънкуш () (* 19 февруари 1876, Хобица, Олтения, Румъния – † 16 март 1957 г., Париж) e модерен румънски скулптор, получил френско гражданство (1952). Избран е посмъртно за член на Румънската академия. Един от главните основатели на стила "абстрактна скулптура", ярък представител на парижката школа, със световно име в авангардното изкуство на XX век. Биография. След като завършва Училището по изкуства и занаяти в Крайова (1884 – 1887 г.), отива в Букурещ, където завършва Училището по изящни изкуства през 1902 г. През 1904 г. заминава да следва в Мюнхен, но след 6 месеца тръгва пеш през Бавария и Швейцария до границата с (Франция), откъдето взима влак за Париж. През 1905 г. издържа приемния изпит в Националното висше училище по изящни изкуства ("École Nationale Supérieure des Beaux-Arts"), където следва до 1906 г., когато, навършвайки пределната възраст, напуска училището. Отказва да работи като стажант в ателието на Огюст Роден, заявявайки: „Rien ne pousse à l’ombre des grands arbres“ ("В сянката на големите дървета не расте нищо"). Първата му изложба е в "Société Nationale des Beaux-Arts" и в "Salon d'Automne" в Париж, през 1906 г. През 1907 г. създава първата версия на творението си "Целувка" – тема, която пресъздава под различни форми до 1940 г. и която намира кулминацията си в "Портата на Целувката" в Монументалния ансамбъл в Търгу Жиу. През 1907 г. наема ателие на ул. „Монпарнас“ ("Rue de Montparnasse") и влиза в досег с парижките авангардисти. Сприятелява се с Гийом Аполинер и Амедео Модилияни. През 1909 г. за кратко се завръща в Румъния и участва в изложбата „Официален салон“. До 1914 г. редовно участва в колективни изложби в Париж и Букурещ, представяйки циклите "Изкусни птици", "Заспала муза", "Госпожица Погани". През 1914 г. Брънкуш открива първата си изложба в САЩ в галерия "Photo Secession Gallery" в Ню Йорк, която предизвиква огромен интерес. Американският колекционер Джон Куин купува повечето от скулптурите му, като така му осигурява добро материално положение и възможност да твори. В списание "Little Review" в Ню Йорк през 1921 г. се появява първата студия с 24 репродукции от творчеството на Брънкуш, подписана от американския поет Езра Паунд. До 1940 г. творческата дейност на Брънкуш се развива и разцъфтява. Значителни произведения от този период са циклите "Птица във въздуха" и "Овоид", както и дървените му скулптури. Същевременно Брънкуш участва в най-значимите колективни скулптурни изложби в САЩ, Франция, Швейцария, Холандия, Англия. В ателието му в "Impasse Ronsin", в сърцето на Париж Брънкуш създава собствен свят, с румънски рамки и атмосфера. Националният музей за модерно изкуство в Париж ("Centre Pompidou") притежава значителен брой от творбите на Брънкуш, оставени му в наследство заедно с всички вещи в ателието му. В Румъния по времето на така наречения „социалистически реализъм“ Брънкуш е считан за представител на "космополитния буржоазен формализъм". Едва през 1964 г. е "преоткрит" в родината си като национален гений и неговите творби в Монументалния ансамбъл в Търгу Жиу: "Безкрайна колона", "Масата на мълчанието" и "Портата на целувката" можело да бъдат изложени, след като са били потънали в забвение за четвърт век. От 1963 г. до днес по цял свят са издадени над 50 книги и монографии и хиляди статии и изследвания за Константин Брънкуш, посочвайки окончателно мястото му като гениален творец. През 1937 г. известният скулптор Хенри Мур пише: "„Брънкуш бе този, който даде на нашата епоха съзнанието за чиста форма“". Брънкуш освобождава скулптурата от механичното имитиране на природата, отказва се от фигуративното пресъздаване на реалността, набляга на изразяването на същността на нещата, на живота във формата, създава единство между чувство и дух. Като централна фигура в модерното артистично движение, Константин Брънкуш е считан за един от най-големите скулптори на 20 век. Константин Брънкуш за творчеството си:

74862

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74862

EZ Rollers

EZ Rollers е британска дръм енд бейс група, създадена от Джей Хърън (Jay Hurren)(познат като JMJ), Алекс Банкс (Alex Banks) и Кели Ричърдс (Kelly Richards). Групата е създадена през 1995 г. в Норфолк, Англия.

74863

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74863

Лууп

Луп (от английското "loop") в музиката е звуков откъс, който може да бъде повторен многократно използвайки съответните технически средства (хардуерни или софтуерни). Днес от музикантите като синоним на лууп се използва "Sample" (от английски: шаблон, модел). Има и плочи, които съдържат готови лупове – иглата на грамофона може да се върти само в една бразда, свирейки един и същи откъс. В поп музиката тази техника се прилага при откъси от барабани, други съпровождащи ритми, бас линии или дори кратки фрази от мелодията. История. Въпреки че повторения се използват в музиката на всички култури, първите известни музиканти, които използват лупове са електронните пионери Пиер Хенри, Едгат Варесе и Карлхейнз Стокхаусен. Музиката на Стокхаузен от своя страна повлиява на Бийтълс да експериментират с лупове на ленти и тяхното използване на лупове в ранните еуфористични работи (напр. „Tomorrow Never Knows“ от 1966 и „Revolution 9“ от 1968) популяризират техниката. Използването на предварително записани луупове навлиза в много стилове музика, включително хип-хоп, техно, дръм енд бейс.

74867

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74867

Забележителности на Техеран

Иранската столица Техеран се намира в подножието на планината Елбурс. Заслужава си да се посети градът дори само заради музеите. Забележителни са дворецът „Голестан“ (градини и огледални мозайки), кулата „Азади“, портата „Баг е Мели“, Етнологическият музей, джамиите „Комейни“ и „Сепасалар“, Музеят на декоративните изкуства, Музеят на килимите, Националният музей на Иран, Музеят на съкровищата, както и покритият пазар. Извън града се намира гробницата на аятолах Хомейни, а на север е гробището на загиналите във войната. На север от града е и планината, в която може да се отделите от градския шум, да се разходите и порадвате на красивата гледка към града. Извън града може да се посети Националният резерват за диви животни „Елбрус“, древните градове Раж и Варамин. Друго възможно забавление е залагането на кон в Жокейски клуб „Новрузабад“ (хазартът е незаконен) или карането на водни ски на Карай Дам, западно от столицата.

74868

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74868

Хамадан

Хамадан или Хамедан () (староперсийски: Haŋgmetana, Екбатана) е древен град в Западен Иран, столица на провинция Хамадан. Населението на града надминава 550 хил. жители през 2005, но след преброяването на населението от 2006 г., населението му е 473 149 души в 127 812 семейства. История. Хамадан е сред най-старите ирански градове и един от най-старите в света. Възможно е градът да е бил окупиран от асирийците през 1100 г. пр.н.е., а според древногръцкия историк Херодот този град бил столица на мидийците около 700 г. пр.н.е.. Служи за лятна столица на Ахеменидите и разполага с украсени със скъпоценности и благородни метали палати. Градът е важна спирка от инфраструктурата на търговския Хорасански път. В Хамадан три дни прекарва ибн Фадлан по време на описаното от него пътешествие до Волжка България през 921 г. География и стопанство. Хамадан се намира в зелен планински район, в полите на 3574-метровата планина Алванд в средната западна част на Иран. Градът е на 1850 m над морското равнище. Повечето от населението на града са персийци, но има доста жители азербайджанци. Хамадан е известен със синия си порцелан. Специалният исторически характер на този стар град, който се намира на около 360 км югозападно от Техеран привлича туристи. Забележителности. Основните символи на този град са надписът "Ганджнаме", паметникът на Авицена и паметникът на Баба Тахер. Днес в Хамадан могат да се видят и:

74870

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74870

Исфахан

Исфахан е град в Иран. Административен център е на едноименна провиниция. Отстои на 440 км южно от столицата Техеран. Исфахан е третият по големина град в Иран след Техеран и Мешхед. Градът е бил столица на Персийската империя по времето на династията на Сефевидите между XVI и XVIII век, от 1598 до 1736 г. Исфахан се намира в плодородната долина на река Заяндеруд, в подножието на планината Загрос, на надморска височина от 1574 м. Исфахан се пресича от важните търговски пътища, свързвали някога Китай с Османската империя и Персийския залив с Русия. Градът е на 2500 години и в него се намират историческите персийски градини и някои от най-големите забележителности в Иран. Особено отличителни са Чахар Бак, Петъчната джамия, Имамската джамия, Шейх Лотфула. През XI век в Исфахан е живял и работил известният философ и лекар Авицена. В арменската част интересни са катедралата Ванк, Витлеемската църква и покрития пазар Кесария. Други забележителности в града са площадът на Имамите, високата порта Али Капу, дворци, мостове, Цветната градина на Мартир, гробището за войниците, загинали във войната с Ирак. Климатът в тази част от страната е полупустинен и се характеризира с голям период на суша, продължаваща от април до септември.

74874

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74874

Боно

Пол Дейвид Хюсън (, роден на 10 май 1960), с прякор Боно Вокс ("Bono Vox") или само Боно, е фронтменът на ирландската рок група U2. Биография. Пол е второто дете на Боби и Айрис Хюсън. Брат му Норман е по-големият, израства в Дъблин, Ирландия. Баща му е католик, а майка му – протестантка. Отгледан е със силна религиозна вяра като член на Ирландската църква. По принцип, когато го попитат какъв би се нарекъл – католик или протестант, Боно казва: „Винаги съм се чувствал и като двете“. Описван от Боби като „твърде дразнещо дете“, Пол още от малък си печели името на разсеяно и свадливо дете, поради което и приятелите и семейството му лепват прякора „Антихристът“. А всъщност по това време Пол е бил просто един от онези ентусиазирани, но непрактични и дяволски любопитни младежи, които виждат света през розови очила, а след това пак питат какво са видели. На 15-годишна възраст Пол преживява голяма двойна загуба, когато майка му умира по време на погребението на баща ѝ (Този инцидент, с който много фенове и писатели спекулират, може би е и причината за твърдия характер на Боно). Много парчета, особено от ранните албуми („I Will Follow“, „Out of Control“, „Tomorrow“) засягат точно този период от живота му. Малко след този тежък момент в живота му Пол се увлича по музиката и по свиренето на китара… Ентусиазира го музиката на групи като T.Rex, Thin Lizzy, The Ramones и Television. В гимназията природната дарба на Пол да дърдори и усетът му към театъра му позволяват да експериментира във всички видове артистични среди. Пол посещава общообразователното училище Маунт Темпъл (Mount Temple Comprehensive School), което е първото по рода си училище със смесена протестантска и католическа вяра в Дъблин. Именно там за първи път Пол се сдобива с прякора си „Боно Вокс от О'конъл Стрийт“, който приятелят му от училище Gavin Friday му дава. Той го вижда в магазин за слухови апарати на улица „О`Конъл“ в ирландската столица, марката е Bona Vox, което в превод от латински значи „добър глас“. „Bono Vox“, обаче буквално значи „гласът към добрия човек“. През 1976 г. Пол отговаря на обява, пусната от Лари Мълън Джуниър, за сформиране на група. Същата обява виждат и Дейв Евънс (Едж), Дик Евънс (който скоро напуска групата), и Адам Клейтън. Четиримата събират група, която наричат Feedback, после сменят името на The Hype и накрая се спират окончателно на U2. Първоначално Боно пее, свири на китара и пише текстовете. Но след като Дейв Евънс става по-добър китарист, Боно започва да се занимава само с вокалите, въпреки че често свири на акустична китара и хармоника. Боно се жени за училищната си любов, Алисън „Али“ Стюърт, на 21 август 1982 г. Певецът на няколко пъти споменава в интервю, че работата му по U2 и връзката му с Алисън са започнали по едно и също време. Двамата с Али имат четири деца – Джордан (1989 г.), Мемфис Ийв (1991 г.), Илайджа Боб Патришъс Гуги Кю (1999 г.) и Джон Ейбрахъм (2001 г.). През 1992 г., заедно с китариста на U2 Дейв, Боно купува двузвездния дъблински хотел Кларънс с тогавашните му 70 стаи и го превръща в четиризвезден хотел с 49 стаи, който бързо набира репутация като един от най-стилните и луксозни хотели в града. Социална дейност. През 1984 г. Боно става говорител на „Нетейд“ – организация с идеална цел, обучаваща младите как да се борят с бедността. От 1999 г. насам участва също и в повечето програми за премахване на дълговете на Третия свят, както и относно проблемите в Африка, привличайки на своя страна много холивудски звезди и шоумени. През май 2002 г. Боно пътува заедно с американския министър на финансите Пол Онийл на четиридневна обиколка в Африка. Същата година Боно основава организация на име „DATA“ (Debt, AIDS, Trade in Africa), която се занимава именно с тези проблеми. Целта на организацията е да фокусира вниманието на обществеността върху двата най-големи проблема относно Африка – СПИН-ът и контрабандата, спираща нормалното икономическо развитие. В деня на стъпването в длъжност Боно изнася реч за канадския премиер Пол Мартин, който в замяна гарантира, че ще помогне в проблема с глобалната криза. Но политиката на премиера почти не отделя внимание на кризата. На среща с президента на САЩ Джордж Уокър Буш по случай огромно дарение на американския президент за помощи в бедстващите страни, Боно отбелязва, че това е наистина една нова и важна стъпка на ангажираност относно тези огромни проблеми на човечеството. Декември 2005 г. Боно е на корицата на TIME като един от „добрите самаряни“ заедно с Бил и Мелинда Гейтс.

74875

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74875

Приливна сила

Приливната сила е вторичен ефект от силата на тежестта (гравитацията) и е причина за приливите. Тя възниква, тъй като гравитационната сила, упражнявана на единица маса върху едно тяло, не е постоянна по диаметъра му: страната, която е по-близо до привличащото тяло, се привлича по-силно. Казано по друг начин, приливната сила е диференциална сила. Нека разгледаме три обекта, привлечени от Лунната гравитация: океаните от близката на Луната страна, земната твърд и океаните от далечнта страна на Луната. Луната привлича земната твърд, но привлича по-силно близките океани (Луната привлича еднакво силно и твърдите скали и течните океани, но водата в океаните се премества повече защото течностите нямат определена форма), затова те се приближават до нея повече, причинявайки по този начин прилив. На същия принцип Луната привлича далечните океани (тези от другата страна на планетата) най-малко, затова те остават по-далеч (вследствие на по-малката гравитационна сила), причинявайки още един прилив едновременно с първия. Ако си представим, че наблюдаваме движението на Земята спрямо Луната от Космоса, можем да видим, че цялата планета е привлечена, но близките океани са по-силно привлечени (т.е. се приближават повече към Луната), а далечните – по-слабо (т.е. изостават). Когато едно тяло се намира под въздействието на гравитацията на друго тяло, полето може да се мени значително между близката и далечната страна на първото тяло. Това предизвиква напрежения в тялото и може да го деформира и дори да го разруши. Такива напрежения няма, ако гравитационното поле е еднородно, тъй като то действа еднакво на всички части на тялото и ги ускорява в една и съща посока и с едно и също изменение на скоростта. На изображението се вижда кометата Шумейкър-Леви 9 след разрушаването ѝ под въздействието на приливните сили на Юпитер. Кометата е падала върху Юпитер и части от нея, най-близки до Юпитер, са паднали с по-голямо ускорение поради по-голямата сила на тежестта. От гледна точка на наблюдател, намиращ се на кометата, би изглеждало, че предните части се отделят в посока напред, а задните части – в посока назад. В действителност всички части от кометата се ускоряват към Юпитер, но с различна скорост. В случай на еластична сфера ефектът на приливната сила е да деформира тялото без промяна в обема. Сферата става елипсоид, чиято голяма ос сочи към привличащото тяло. Именно това става със земните океани. Въпреки че Земята не пада по права линия към Луната, тя постоянно се ускорява поради притеглянето на Луната, колебаейки се около общия център на масите. Всички части на Земята се ускоряват в отговор на притеглянето на Луната, но за един наблюдател от Земята изглежда, че земният център остава неподвижен, докато водата в океаните се преразпределя, за да образува изпъкналости откъм Луната и на противоположната страна. Когато едно тяло се върти, докато е изложено на приливни сили, вътрешното триене води до постепенно разсейване на неговата кинетична енергия на въртене като топлина. Ако тялото е достатъчно близо до централната планета, това може да доведе до въртене, което е приливно съгласувано с движението по орбитата, както е в случая с Луната. Приливното нагряване причинява драматични вулканични ефекти на юпитеровия спътник Йо.

74885

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74885

Аскалаф

Аскалаф в древногръцката митология е:

74887

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74887

Рея Силвия

Рея Силвия (, "Ilia"), също и като Илия, в римската митология е майка на митичните основатели на Рим – Ромул и Рем. Според една от версиите, доближаваща основаването на Рим до пребиваването в Италия на Еней, Рея Силвия била негова дъщеря или внучка. Според други, по-разпространени обаче тя била дъщеря на Нумитор, царя на Алба Лонга (оттук и втората част на името ѝ – Рея Силвия – от "silvus", „лесовик“ – прозвище или родово име на всички царе на Алба Лонга), пратен в изгнание от окупиралия властта негов брат Амулий. Амулий, за да няма Рея Силвия деца, я направил весталка. Рея Силвия обаче родила двама близнаци от влюбения в нея Марс (има и версия, че от Амулий в образа на Марс). За нарушението на обета за безбрачие, който дават весталките, тя била наказана. След раждането на Ромул и Рем, Амулий заповядал да бъде закопана в земята. Според други версии била заключена в тъмница или хвърлена в река Тибър, където била спасена от Тиберин, бога на реката и после станала негова съпруга.

74888

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74888

Свети Сава (Белград)

„Свети Сава“ () е най-големият православен храм в Сърбия и на Балканския полуостров, катедрала на Сръбската православна църква и една от най-големите православни черкви в света. Намира се в източната част на Светосавския площад в Белград. История. Проектът цели с височина от 79 m той да е много по-висок от „Света София“ в Истанбул (височина с купола 56 m) и „Свети Александър Невски“ в София (висок 53 m), като стане най-високият православен храм на Балканите и сред най-големите православни черкви в света. Изграждането на храма започва още от 1894 г. През 1926 г. е одобрен архитектурният план на църквата, изработен от архитект Богдан Несторович. По-късно планът претърпява малки изменения от архитект Александър Дероко. Освещаването на основите се извършва от патриарх Варнава на 15 септември 1935 г., а на 27 май 1939 г. патриарх Гаврило освещава и олтара на църквата. По време на Втората световна война изграждането на храма е спряно и чак през 1984 г. югославската държава дава позволение за доизграждане на църквата, която наново е осветена от патриарх Герман в присъствието на всички сръбски архиереи. За протомайстор е определен архитект Бранко Пешич, професор в Белградския университет. Църквата е изградена в неовизантийски стил, пряко повлиян от храма „Света София“ в Истанбул. Има 4 камбанарии, високи по 44 м. Височината с централния купол при върха е 70 м (без кръста), а площта на храма е с размери 91 × 81 m. Украсен е с 18 позлатени кръста. През 2004 г. е завършено изграждането на външната облицовка, интериорът на църквата все още не е готов. Този храм-паметник е неотменима част от съвременния силует на Белград и вече е сред главните забележителности на сръбската столица.

74891

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74891

История на Лихтенщайн

Политическата идентичност на княжество Лихтенщайн са заражда през 814 г., с образуването на поддържавата Долна Реция. Границите на Лихтенщайн остават непроменени от 1434 г. насам, когато река Рейн установява границата между Свещената Римска империя и Швейцарските кантони. Именията Шеленберг и Вадуц, придобити през 1699 г. от дома Лихтенщайн (в Австрия), са част от множеството графства, херцогства, княжества и държави, обединени в Свещената Римска империя. През 1719 г. владенията са обявени за наследствено имперско княжество Лихтенщайн от император Карл VI. Член на Германската Конфедерация от 1815 г. до разпадането ѝ през 1866 г., Лихтенщайн се съюзява след това с Австро-Унгария. През 20 век се съюзява с Швейцария – двете страни са свързани с валутни, пощенски, митнически, търговски и дипломатически договори. Лихтенщайн е член на ООН от 1990 г.

74892

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74892

Бонер

Бонер (; ) е остров на Нидерландия в Карибско море, част от архипелага Малки Антили, северно от южноамериканското крайбрежие. Той е сред 3-те острова от така наречената „група АВС“ – островите Аруба, Бонер и Кюрасао от бившата зависима територия Нидерландски Антили с обща площ 925 кв. км. География. Островът е малък с около 600 хка площ. Характерен е с изключително равнинния си релеф и ниска надморска височина. Туристическите справочници твърдят, че метеорологичните условия на Бонер през цялата година са идеални – със средна годишна температура 28 градуса, защото е извън зоната на ураганите и винаги подухва свеж ветрец. Главният град на Бонер е Кралендайк. Той е с население от 18 905 жители (2015) и е главно пристанище на острова. Някога е строен от нидерландците. Днес има само 1 пътна артерия и няколко светофара. Островът привлича любители на подводното гмуркане и на уиндсърфинга от цял свят. Водата има видимост до 30 m дълбочина. История. Експедиция на Америго Веспучи и Хуан де Коса открива острова и го нарича Исла до Пало Бразил ("Isla do Palo Brasil") или остров Бразилууд ("Island of Brazilwood"). До 10 октомври 2010 г. е част от разпуснатата тогава бивша зависима територия Нидерландски Антили. Оттогава е специален район на Нидерландия. Забележителности. Към основните забележителности се отнася Форт Оранж в столицата. Той е построен през 1639 г. от Нидерландската западноиндийска компания. От 1837 г. фортът служи за отбрана. През 1932 г. към него е построена каменна кула за морски фар. Музеят на Бонер е разположен непосредствено до града. Запомнящ се на острова е частният Музей на Едуардо. Чудакът го е посветил на починалата си съпруга Джени, която шиела костюмите за традиционния карнавал. В града се намира международното летище Фламинго.

74893

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74893

Малки Антили

Малките Антили са островна група в Карибско море, част от територията на така наречената група острови Западни Индии. Представлява дълга поредица от малки острови, най-известни от които са:

74894

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74894

Саба

Саба е остров в Карибско море, част от островната група Малки Антили. География. На острова се намира най-високата точка на Кралство Нидерландия въобще – Маунт Сенери (Mount Scenery), висок 888 м. Островът е интересен с тропическата си природа и е туристически център. Има университет. Административен център – Ботом. Открит е през 1499 г. Бил е база на карибските пирати през 17 век. История. До 10 октомври 2010 г. е част от Нидерландските Антили. Оттогава е част от Нидерландия, като неин специален район.

74895

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74895

Синт Мартен

Синт Мартен () е южната част на едноименния остров в Карибско море от групата Малки Антили. Територията е владение на Нидерландия, автономна част на Кралство Нидерландия. Тя граничи с френското владение Сен Мартен. Столица на Синт Мартен е Филипсбург. Населението на острова възлиза на души към 2019 г. География. Площта на територията е около 34 квадратни километра. Островът е туристически център, известен с красивата си природа. Северната част на острова принадлежи на Франция. Това е единственото място, където Франция и Нидерландия имат обща сухоземна граница. Граничи с френския Сен-Мартен (дължина на границата 10,5 km), на изток има морска граница със Сен Бартелми с площ 34 km². Релеф. Суровият бряг на Синт Мартен се простира на дълга ивица на северозапад, отделяща лагуната на залива Симпсън от морето – един от най-големите вътрешни водни тела на Карибско море. Южната част на острова е почти на 20 процента заета от обширната солена зона на Голямото солено езеро, а на север се простират ниски хълмисти райони, прилежащи към границата на френската част на острова, спускащи се по две ниски хребети на Сенсъти Хил (344 m) и Уилямс Хил (264 m) до леко полегатия южен бряг, вдлъбнат от обширни лагуни и тесни дълбоки заливи. Най-голямата забележителност на Синт Мартен е изчезналият вулкан Маунт Флагстаф (386 m). Налични са многобройни солени лагуни и много малки острови: Пеликан Ки (Гуана Ки), Малки Ключ, Моли Беди, Кокошка и Пиле, ограждат бреговата линия на Синт Мартен. За разлика от другите острови от групата, има много дълги пясъчни брегове, особено в южните и западните части на острова, а в лагуните плажовете се простират по цялата ширина на пясъчните брегове, разделящи ги от морето. Климат. Климатът на острова е тропически морски, пасатен. Средната температура през лятото (юни – септември) е около + 27° С, през зимата (декември – февруари) – + 25° С, докато дневните температурни спадове са изключително незначителни – температурите рядко падат под +20° С. Времето е топло и комфортно през по-голямата част от годината с минимални температурни разлики между сезоните. Валежите варират от 280 mm по западните брегове до 1000 mm по североизточните склонове на крайбрежните възвишения. Средногодишните валежи са до 700 mm (максимумът е в периода от май до октомври-ноември). Североизточните пасати, духащи от Атлантическия океан, носят чести и обилни валежи. История. Островът е открит от Христофор Колумб през 1493 г. До 10 октомври 2010 г. територията е част от Нидерландските Антили. Екология и транспорт. В северната част на лагуната Салт Понд се намира малката зоологическа градина и ботаническа градина Синт Мартен, в която има над 35 вида влечуги, птици и бозайници, включително редките маймуни от Сейнт Китс. Дължината на пътищата е 53 km. На острова има едно единственото летище, разположено близо до плажа Махо, поради което самолетите често летят буквално над главите на туристите.

74903

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74903

Институт за космически изследвания и технологии

Институтът за космически изследвания и технологии (съкратено ИКИТ или ИКИТ-БАН) е водещ научноизследователски институт на Българската академия на науките. Главната сграда на ИКИТ се намира на адрес София, п.к. 1113, ул. „Акад. Георги Бончев“, бл. 1. История. Той е наследник на създадената през 1969 г. Група по физика на космоса при Президиума на БАН, прераснала през 1974 г. в Централна лаборатория за космически изследвания; неин директор е професор (по-късно академик) Кирил Серафимов. Създаден е филиал в Стара Загора под ръководството на Митко Гогошев с името Международен ситуационен център. С постановление на Министерския съвет лабораторията е преобразувана в Институт за космически изследвания през 1987 г. При реформа на БАН институтът е слят заедно с Института по слънчево-земни въздействия в Институт за космически и слънчево-земни изследвания. Дейността му понастоящем е наследена от Института за космически изследвания и технологии (ИКИТ) на БАН, създаден през 2010 г. Структура. Понастоящем ръководството на ИКИТ включва: директор – проф. д-р инж. Георги Желев, заместник-директор – проф. дтн Георги Сотиров, научен секретар – доц. д-р инж. Деница Борисова, председател на Общото събрание на учените – проф. д-р Катя Георгиева. Структурата на ИКИТ включва научни направления (със секции) и филиал: Секция „Атмосферни оптични изследвания“, обсерватория, „Космос“ ООД Научни области. Областите, в които институтът развива дейността си, са: Научни проекти. Институтът е участвал в изготвянето на апаратура и експерименти за следните спътници и проекти: Помощна дейност е извършвана при работата по орбиталните станции Мир и Салют-6, както и при проектирането и експлоатацията на спътниците „Активен“, "Гранат", "Интербол", "Апекс" и "Фобос" и космическата станция Вега. ИКИ е изготвял и осъществявал научните програми при полетите на българските космонавти Георги Иванов и Александър Александров. Разработил е научния инструмент RADOM-7, който е интегриран в апарата Чандраян за изследване на Луната и в някои китайски спътници. Институтът тясно си сътрудничи със сродни български и международни институти и организации: COSPAR, IAF, Международен астрономически съюз, ИКИ-РАН, ИМБП-РАН и ИЗМИРАН, Москва, Русия, Европейска космическа агенция, НАСА, САЩ, DARA, Германия, Национален център за космически изследвания на Франция, COPUOS-UN, JAXA, Япония, ISRO, Индия и др. Работи съвместно със специалисти от Чехия, Унгария, Индия, Украйна и др.

74904

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74904

Джо Дейвис

Джо Дейвис () е английски професионален играч на билярд и снукър. Той е смятан за баща на съвременния снукър и за един от най-големите играчи в историята. Роден е в село Уитуел, графство Дарбишър и става професионален играч на билярдни игри, когато е на 18 години. Когато е на 13 години той печели първенството по билярд в Честърфийлд, а на 25-годишна възраст достига до финал на Световното първенство по билярд. Скоро след това Джо Дейвис започва да се занимава и със снукър. През 1927 г. той става един от организаторите на първото Световно първенство по снукър. Той става победител в състезанието като на финала побеждава Том Денис с 20 на 10 фрейма и получава награда на стойност 6,1 паунда. Джо Дейвис печели всяко проведено Световно първенство до 1946 г., а продължава да играе професионално снукър до 1964 г. Той е също световен шампион по билярд от 1928 г. до 1932 г. През 1950-те години Джо Дейвис прави опит да популяризира нова игра – Снукър Плюс. Тя се основава на снукъра но към цветните топки са добавени още две – оранжева и лилава. Джо Дейвис става автор на първия официален брейк от 147 точки през 1955 г. Официално той е побеждаван само 4 пъти в рамките на професионално състезание. Братът на Джо Дейвис – Фред Дейвис, който е с 12 години по млад от Джо, също е един от най-големите играчи в снукъра. Той е трикратен световен шампион по снукър. Двамата братя се изправят един срещу друг на финала на световното първенство по снукър през 1940 г. и Джо Дейвис побеждава с 37 на 36 фрейма. През 1963 г. Джо Дейвис е награден с Орден на Британската империя. Той умира два месеца след като наблюдава брат си в полуфинала на световното първенство по снукър през 1978 г. Джо Дейвис няма роднинска връзка с играча на снукър Стив Дейвис.

74909

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74909

Герб на североизточните области

Гербът на североизточните области обхваща североизточните земи на днешна европейска Русия и е съставен от 5 щита:

74912

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74912

Герб на прибалтийските области

Гербът на прибалтийските области се състои от 4 по-малки щита:

74916

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74916

Изобретение

Изобретение е предмет, машина, устройство, процес, метод или техника/технология, които са уникална иновация (и предстоят да бъдат нововъведение). В определени случаи дадено изобретение е под правна защита по силата на патент. Процеса на изобретяване. Изобретяваето е част от общата инженерна наука и продуктовото създавае и развитие. Праистория. През ранните времена на човечеството, хората са изобретявали предмети (уреди на труда), а по-късно и методи за осъществяване на задачи, които са водели до даден резултат по нов или различен начин, като обикновено целта е била резултатът да бъде достигнат по-бързо, по-ефикасно, по-лесно или по-евтино. Нова история. В новата история, тези особено полезни предмети на труда, тяхното много умеятно обработване и нововъведенията в него, както и тяхното изящество са вече разглеждани като нововъведения (виж изобретения в изкуството, Епщайн), а и по време на индустриалната революция – това са изобретения с конкретния смисъл на думата на машини, а по-късно изобретенията в областта на химията (Алекзандър Флеминг изобретява пеницилина през 1928) и физиката (Айнщайн). Въпреки че е явно, че хората "изобретяват", обстоятелствата способстващи или довеждащи до оптимум изобретяването на откритие са по-неясни. Една от мисловните школи, разпространила фразата, че „нуждата е майка на изобретението“, твърди, че по същество липсата на ресурси води до изобретяване, докато противопоставяща се школа твърди, че само излишъкът от ресурси има такъв резултат. Все пак, истинната гледна точка не може да бъде достигната чрез простото посочване на някое от тези две твърдения. От идея до изобретение. Въпреки че нов или полезен предмет или метод може да бъде разработен за осъществяване на дадена цел, първоначалната идея може и никога да не бъде реализирана под формата на работещо изобретение, може би поради това, че тя е по някакъв начин нереалистична или непрактична. „Вятър работа“ или „Строя въздушни кули“ може се отнася до творческа идея, която не дава плод поради практически съображения. Историята на изобретенията е пълна с подобни кули, тъй като изобретенията не се появяват в реда, в който са най-полезни. Например, дизайнът на парашута е създаден преди изобретяването на моторните полети. Други изобретения просто решават проблеми, за които няма икономически подтик да бъдат решавани, или просто те са непрактични в сравнение с техен аналог. От друга страна, някои ограничения за въвеждане на дадено изобретение може да са поставени от нивото на наличната техника или технология, като те могат да бъдат преодолени с течение на времето от научните постижения. Историята е изпълнена с примери за идеи, на които е отнело време да достигнат практическа реализация, каквито са много от идеите, приписвани по начало на Леонардо да Винчи и които сега са ежедневно пред нас. Изобретение и нововъведение. Следвайки терминологията на политическия икономист Йозеф Шумпетер, изобретението се различава от иновацията (или нововъведение). Докато изобретението е чисто теоретично (въпреки че може да е потърсена правната защита чрез патент), иновацията е изобретение, което е било осъществено на практика. Това, обаче, противоречи с теорията на социалните антрополози и други социолозите. В социологията иновацията е всичко ново за дадена култура. Иновацията не е нужно да е била възприета. Теорията за (не)възприемането на нововъведение се нарича дифузия на иновации. Тази теория, първоначално издигната от Евърет Роджърс, изучава вероятността дадена иновация да бъде възприета и таксономията от хора, склонни да я възприемат или да способстват възприемането ѝ. Габриел Тард също разглежда възприемането на иновациите.

74919

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74919

Вихрен (хижа)

Хижа „Вихрен“ се намира в Пирин планина, на скален праг на левия бряг на река Бъндерица на 1972 м н.в. Построена е през 1939 – 1941 г. от туристическото дружество в Банско и е наречена "Елтепе" (старото име на връх Вихрен). Наричана е също „Нова Бъндерица“. Преименувана е неофициално след 1942 г., когато много други обекти в планината сменят имената си със закон. Претърпява 2 разширения – през 1949 г. от ВИФ (сега Национална спортна академия) и през 1963 г. от БТС. Състои се от 2 масивни сгради, до които се стига по живописен асфалтов път от Банско (16 км). Допълнително на скалите над реката в източна посока са построени още 8 двуместни бунгала. Хижата има кухня, столова с 80 – 100 места, бюфет и външни тоалетни. Предлага възможност за баня. Има редовна автобусна връзка с града, а паркингът пред основната сграда може да събере до 30 автомобила. Хижата е електрифицирана чрез малък ВЕЦ, захранван от река Бъндерица. Стаите са с над 5 легла, на много места двуетажни. Общо хижата предлага 120 – 130 легла и често е посещавана от екскурзионни групи. През 1980-те години, когато преживява своя разцвет, хижата е приемала средно по 23 000 туристи годишно и е била най-посещаваната хижа в Пирин. Поради това, че не е осъвременявана през последните години, е изместена от това място от хижа „Безбог“. Тя е изходен туристически пункт за връх Вихрен, хижа „Синаница“, хижа „Демяница“, заслон „Тевно езеро, хижа „Яне Сандански“, заслон „Кончето“ и други.

74923

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74923

Димитър Попов (финансист)

Димитър Петров Попов е български политик от Българската комунистическа партия (БКП). Биография. Димитър Попов е роден на 11 април 1912 г. в Ихтиман. От 1929 г. е член на РМС, а през 1933 г. и на БКП. Учи в Свободния университет, дн. УНСС в София. Бил е секретар на Централния софийски район и първи столичен район на БКП. По време на Втората световна война е секретар на ОК на БКП в Ихтиман и като такъв поддържа връзка с партизански отряд „Георги Бенковски“. Интерниран е в Кръсто поле и Гонда вода. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година започва работа в апарата на ЦК на БКП. В периода 1954 – 1958 е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1958 до 1982 г. член на ЦК на БКП. Попов е кмет на София (председател на Софийския градски народен съвет) от 22 декември 1952 до 24 февруари 1962 година. Това е период на бързо разрастване на града по време на Колективизацията, принудила значителна част от селското население да търси препитание в градовете. Започва масираното строителство на жилищни комплекси и топлофикационната система, в центъра на града е създаден сталинисткият комплекс около днешния площад „Независимост“, създават се множество нови промишлени предприятия, сред които най-големият завод в страната – „Кремиковци“. От 1961 до 1962 е заместник-председател на Държавния комитет за планиране, а след това е министър на финансите от 1962 до 1976. През 1972 г. е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“. Димитър Попов умира на 20 май 1982 година в София. Семейство. Женен за Евгения Попова (Спасова). Има две дъщери: Светла и Йорданка. Голямата му дъщеря Светла Попова е била посланик в Швеция, Дания, Норвегия. Омъжена е за Румен Сербезов – посланик в Япония, политик и бизнесмен. Йорданка Попова е дългогодишен журналист в БНР (Радио България), омъжена е за ст. лейт. Виолет Григоров.

74925

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74925

Дафинов лист

Дафиновите листа са ароматичните листа на няколко вида от семейство Лаврови (Lauraceae). Дафиновите листа се използват в готварството пресни или сушени. Съдържа голямо количество минерали: манган, калций, калий, фосфор, магнезий, желязо, натрий и цинк. Стимулира храносмилателната система, защитава черния дроб и предпазва от газове. В големи дози може да доведе до повръщане, тъй като стимулира прекалено храносмилателната система.

74926

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74926

Христина Вучева

Христина Ангелова Вучева е българска икономистка, заместник министър-председател и министър на финансите на България в служебното правителство на Ренета Инджова (1994 – 1995). Тя е първата жена министър на финансите в България. Биография. Христина Вучева е родена на 15 февруари 1937 година в Пазарджик. Завършва Търговската гимназия в града, а през 1959 г. – счетоводна отчетност във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (днес Университет за национално и световно стопанство, УНСС) в София. По време на следването си е изключена при т.нар. унгарски събития, но после възстановена. Работи в статистическия център, Окръжния народен съвет и Акумулаторния завод в Пазарджик. По-късно е преподавател в Научния институт на Министерството на финансите. През 1991 г. защитава професорска титла. През 1990 – 1991 година Вучева е съветник в Министерския съвет, а от 1992 до 1997 година оглавява дирекция „Икономическа и социална политика“ към Министерството на финансите. През този период участва активно в разработването на концепцията за масова приватизация. През 1994 – 1995 година тя е вицепремиер и министър на финансите в служебното правителство на Ренета Инджова. От 1996 до 2009 година е преподавател по финанси в УНСС. Христина Вучева умира на 83 години на 15 октомври 2020 г.

74928

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74928

Александрия (роман)

„Александрѝя“, също членувано Александрията или Александриада () е антична героично-историческа фантастична повест за живота и победите на Александър Македонски. Приписвана е на Калистен, но е съставена от анонимен гръцки автор, така наречения "Псевдо-Калистен", през 3 век. Преведена е на латински и обработена от Флавий Полемий в началото на 4 век ("Historia de preliis"); преведена на френски през 12 век, на немски около 1130 г. Съществуват версии на коптски, английски и старославянски (10 – 11 век) – българска и сръбска редакция. „Александрията“ е наред с Библията сред най-популярните четива през Средновековието. В старобългарската литература преминава от Византия през 10 – 11 век. В древноруската литература са известни 5 издания на „Александрия“. Подобно на „Александриадата“ Ана Комнина възхвалява успехите на баща си Алексий I Комнин в „Алексиадата“.

74934

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74934

Приливи и отливи

Приливът е периодично настъпателно движение на океанската и морската вода към сушата, а отливът е периодичното отстъпателно движение на океанската и морската вода от сушата, под влияние на Луната и Слънцето. Причина. Причината за тяхната поява са различните стойности на гравитационното поле в противоположните части на Земята. Тази страна на Земята, която е по-близко до Луната, се притегля с по-голяма сила в сравнение с отдалечената от Луната страна. Земята се завърта около оста си веднъж в денонощието, следователно всяка точка от планетата преминава два пъти през прилив и два пъти през отлив за 24 часа или на всеки 6 часа се редуват приливи и отливи. За да сме съвсем точни, те се редуват през около 24 часа и 50 минути – синодалният цикъл на Луната. Слънцето също допринася за приливите и отливите, но с много по-малък ефект. Използвайки уравнението на Нютон: (където M и m са съответно масите, R разстоянието между тях, а G универсалната гравитационна константа) се оказва, че гравитационната сила между Слънцето и Земята е около 180 пъти по-голяма от тази между Луната и Земята. Но силата на приливите и отливите не е 180 пъти по-голяма. Това е така, защото причината за тях е разликата в големините на гравитационното поле на по-близката и на по-далечната от Слънцето страна на Земята. Обяснение. Поради огромното разстояние тази процентна разлика по протежение на земния диаметър е 0,017%. За сравнение процентната разлика за Луната е 6,7%. Имайки предвид по-голямата сила на привличане от Слънцето, процентната разлика за Слънцето става 0,017 х 180 = 3% което показва, че влиянието на Слънцето е около 2 пъти по-слабо от това на Луната. Приливите и отливите са най-значителни по време на новолуние и пълнолуние, тъй като Луната, Земята и Слънцето са на една линия и ефектът от Слънцето и Луната се засилва. По това време се засилва и вероятността от земетресения, понеже разликите в гравитационното привличане влияят не само на моретата и океаните, но и на твърдата земя. Повдигането на нивото на океаните е около 1 метър над средното, което означава, че между прилив и отлив разликата е обикновено 2 метра. История. Исак Нютон поставя основите на математическото обяснение на приливите и отливите в неговото произведение "Philosophiae Naturalis Principia Mathematica", издадено през 1687 г. През 1740 г. Кралската академия на науките в Париж обявява конкурс и награда за най-доброро теоретично обяснение на приливите и отливите. Даниел Бернули, Антоан Кавалиери, Леонард Ойлер и Колин Маклорен си поделят наградата. Последният използва теорията на Нютон, за да докаже как сферично тяло, поставено в нехомогенно гравитационно поле, може да добие формата на яйце. Ойлер е този, който осъзнава, че хоризонталната, а не вертикалната компонента на приливната сила е причина за приливите. Първата огромна крачка в теоретичната формулировка на водните приливи прави Пиер-Симон Лаплас, който предлага система от частни диференциални уравнения, свързващи хоризонталния поток с нивото на океаните. Тези уравнения се използват и до днес. Икономическо значение. Придвижнването на големи обеми вода по време на приливите и отливите дава възможност за създаването на приливни ВЕЦ.

74935

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74935

Димитър Златанов

Димитър Иванов Златанов е български волейболист, отборен вицешампион по волейбол на Олимпиадата в Москва през 1980 г, единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук, Масачузетс (САЩ), нападател №1 в света за 1970 г. Женен за Мария Василева, има син Христо Златанов който има мачове за националния отбор на Италия. Биография. Състезателна кариера. От 1969 г. играе за ЦСКА с който девет години е първенец на България, веднъж е шампион на Европа, два пъти е финалист в турнира, един път е трети. В актива му са победи над московските ЦСКА и „Динамо“, над „Динамо“ (Берлин ­ ГДР), чешкия „Дукла“ (Чехословакия е световен шампион през 1966 г.), испанския „Реал“, френския „Расинг“ (Париж), японския шампион „Ямира“ (Токио) Треньорска кариера. След оттеглянето си от състезателна дейност през 1983 г. става помощник-треньор на Васил Симов в ЦСКА. През 1985 г. е назначен за старши треньор на ЦСКА с които печели 3 титли. През 1988 г. се уволнява и заминава да работи в Италия. Обществена дейност. През 1999 г. за кратко става президент на БФВЛ.

74937

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74937

Милан Коприваров

Милан Димчов Коприваров е бивш български футболист, юноша на Левски София. Пробива своя път към професионалния футбол от школата на „Герена“, където изиграва 49 мача, включително в групите на Шампионската лига. Роден е на 20 юли 1983 г. в Ихтиман. Кариера. Юноша на „Левски“, играе като ляво крило или нападател. През 2003 и 2004 г. играе като преотстъпен в Родопа (Смолян). Бележи гол срещу „Левски“ през пролетта на 2004, когато „сините“ сензационно губят от смолянския тим с 2:1. От сезон 2004/05 отново е в „Левски“. Шампион на България през 2006, носител на купата на страната и вицешампион през 2005 г. В евротурнирите за Левски е изиграл 18 мача и е вкарал 1 гол (6 мача в КЕШ и 12 мача с 1 гол за купата на УЕФА). Той отбеляза победния гол, с който „Левски“ елиминира френския Оксер, за да влезе в груповата фаза на турнира за купата на УЕФА. През 2008 преминава в Славия. Изиграва 17 мача и вкарва 1 попадение, но многото контузии му пречат да се наложи. През 2010 отива в Локомотив Мездра под наем заедно със съотборниците си Йордан Господинов и Мартин Кавдански. След края на наема Копи разтрогва със Славия и отива да играе в Австрия. Там той се подвизава с екипа на аматьорския ФК Велс. През 2018 г. се завръща в България с екипа на Левски-Раковски. След края на кариерата си е треньор и в академията на клуба.

74940

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74940

Андрей Чапразов

Андрей Михайлов Чапразов e български театрален и филмов актьор. Ранен живот. Роден в Оряхово на 16 февруари 1920 г. Завършва театрална школа при Народния театър. Учи право, след това музика (завършва Държавна музикална академия) и актьорско майсторство. Кариера. Сформира и ръководи първия войнишки самодеен колектив на художественото слово и театралната самодейност. През 1966 – 1967 г. е директор на „Театъра на поезията и естрадата“. Преминавайки на работа в Народния театър „Иван Вазов“, става един от стълбовете му до пенсионирането си. Андрей Чапразов има над 5000 записа в радиотеатъра и е несъмненият създател на този жанр в България. Записва на плочи различни поетични композиции. Член на Съюза на българските филмови дейци. Андрей Чапразов умира на 23 август 1999 г. в София. Театрални роли. Незабравими са неговите превъплъщения в драматични роли в: Библиография. За него:

74941

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74941

Траянови врата

Траянова врата, също Траянови врата или Траянова порта, е име на планински проход, древноримска крепост и шосеен тунел в Ихтиманска Средна гора. Крепостта и тунелът Траянови врата се намират на територията на община Костенец. През тунела и целия проход преминава участък от 12,5 km от автомагистрала „Тракия“. Наименование. Античното наименование на прохода е "Суки". След VI век започва да се нарича и с гръцкото название "Василики пили" („Царска порта“), а от IX век също и "Българска порта". Старотракийският проход "Sued", който от римляните е наричан "Succorum claustra" или "Succorum angistiae" (Клисура / Теснина при Суки / Суци), където в древността се намирали и така наречените Траянови врата, през които е минавал римският път, съединявал Централна и Западна Европа с Константинопол. Съвременното наименование "Траянова врата" идва от неправилнното приписване на римската крепост в прохода на император Траян (53 – 117). В действителност крепостта е по-късно съоръжение. Според проф. Петър Мутафчиев топонимът „Траянова врата“ е използван за първи път чак в XV век в летописа „Унгарското кралство“ на Антонио Бонфини, където се описва кръстоносният поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя през 1443 – 1444 г. След Освобождението, когато започват да се публикуват множество исторически извори и изследвания, наименованието „Траянова врата“ бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес. История. Проходът носи името Суки () в Античността. Непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име "Соней" ("Soneium"). През IV век историкът Амиан Марцелин описва прохода по следния начин: Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с бъдещия цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянова врата и напълно ги разбива (вж. битка при Траянови врата). През Средните векове проходът е наричан Царски проход (на гръцки: "Βασιλική κλεισούρα") или „Царски врата“ (на гръцки: "Βασιλική πύλη"), а по-късно и Български проход (на гръцки: "Βουλγαρική κλείσις"). Името "Траянова врата" е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427 – 1502) във връзка с похода на Владислав Варненчик, който преминава прохода с войските си през 1443 г. По време на османското владичество проходът е наричан и с турското име Капъджик дервент ( – капия, врата, и "dervent" – проход), както и Маркова капия. Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра, е била запазена до XIX век. Планински проход. Проходът представлява седловина в югоизточната част на Ихтиманска Средна гора, в рида Еледжик в Община Костенец, Софийска област и Община Септември, област Пазарджик. Има дължина 16 km, надморската височина на седловината е 830 m. Свързва югоизточната част на Ихтиманската котловина на северозапад със западната част на Горнотракийската низина на югоизток. Намира се на стария римски път Виа Милитарис, като по трасето му съществува стар неподдържан път, който днес е практически неизползваем. Проходът започва на 652 m н.в. югоизточно от село Мирово, насочва се на югоизток и след 5 km достига седловината при 830 m н.в. От там продължава по долината на река Яворица (десен приток на Тополница) и след 5 km югозападно от село Долно Вършило слиза на 570 m н.в. Следва ново изкачване и след 3,5 km, на 710 m н.в. преодолява седловината Паланката, слиза от там и след 4 km завършва северозападно от град Ветрен на 420 m н.в. Крепост Щипон. Крепостта, известна също като Стенос и Щипон, е проучена през 1975 г. при разкопки, ръководени от Димитрина Джонова. Сградата се е състояла от вътрешен двор, приземен етаж, 6 входа и 3 вътрешни кули. Датата на първоначалното строителство на крепостта е неизвестна, като първите писмени сведения за нея са от III век. Реставрираните развалини в прохода са останки от крепостния комплекс, изграден през V век. Реставрацията е извършена от община Костенец със средства по ОП „Регионално развитие“. Оспорвана е поради нарушения при строителните работи – отклонения от издадените строителни книжа, неспазване на изискванията за консервация и реставрация, неследване на автентичната архитектурно-строителна конструкция и др. Крепост Паланката. Северозападно от град Ветрен се намират развалините на крепостта Паланката. Тя е била изградена през късната Античност, като на нейното място се е намирала римската пътна станция Понс Укаси. За крепостта се предполага, че е била седалище на деспот Новак Дебели. Край Паланката през XV в. османците построяват малко селище (паланка – оттук е и днешното име на крепостта) за охрана на прохода, което е просъществувало до XIX в. Тунел на магистралата. Сега през съседния на крепостта хълм е прокопан тунелът „Траянови врата“ на автомагистрала „Тракия“. Тунелът се намира на разстояние около 55 километра от София, най-близкият до него град е Костенец. Начинът на осушаване, осветлението и сигнализацията в тунела са съобразени с европейските норми. Осветлението е на 3 режима – дневен, нощен и авариен. Други. На Траянови врата е наречена улица в квартал „Стрелбище“ в София ().

74943

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74943

Шираз

Шираз () е град в Иран, главен град на провинция Фарс, наричан градът на поетите, виното и розите. Счита се за един от най-старите градове на древна Персия. През 13 век, Шираз се превръща във водещ център на изкуствата. Той е столица на Персия по време на династията Занд от 1750 до 1781 г. Двама от най-известните ирански поети Хафез и Саади са родени в град Шираз, затова и техните гробници се намират в него. Смята се, че Шираз е на повече от 4000 години, тъй като името му се споменава в клиновидни надписи от около 2000 г. пр. Хр. В града има красиви градини с рози и портокалови дръвчета. Една от най-красивите и забележителни градини, несъмнено е Ерам. Нейната история датира от времето на Селджуците, когато там са пребивавали кашкайски номадски племена. Цитаделата на Карим Хан (Арг-е Карим Хан) е разположена в центъра на град Шираз. Тя е била домът на Карим Хан (основателят на династията Занд) и неговото семейство. В града може да се посети още джамията Шах Чераг – тук е погребан Амир Ахмад Ибн Муса Ал-Кадхим, познат като Шах Чераг, брат на Имам Реза. Храмът е построен след 11 век и е бил реновиран по времето на Сефевидите. През годините преживява разрушения при редица земетресения и е ремонтиран многократно. Портата на Корана, банята, джамията и базарът Вакил, историческата къща Кавам (Наранджестан-е Кавам), както и разбира се джамията Насир-ол-Молк, са сред най-известните забележителности на града. В близост до Шираз се намират и много исторически и древни атракции, показващи славата на Персийската империя, като Персеполис, Некрополис и Пасаргад.

74945

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74945

Изобретател

Изобретател е човек, който създава изобретения, обикновено технически устройства, били те механични, електрически или програмни средства или методи. Въпреки че някои изобретатели може да са и учени, повечето от тях по същество са инженери, тъй като базират работата си на откритията на други учени, експериментирайки с практическото приложение и комбинацията на съществуващи средства, за да създадат ново полезно средство. Изобретателността е ключ към определянето на даването на патентни права. Системата на патентите е създадена, за да окуражава изобретателите, давайки им ограничен във времето и по същество монопол върху изобретенията, припознати като новост, които не са явни и са полезни.

74953

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74953

Триас

Триас ( – "триада", "троица") е геоложки период от земната история, който обхваща първата третина на мезозоя. Започва преди около 250 милиона години и завършва преди около 200 милиона години, продължителност – 50 милиона години. Триасът се предшества от пермския период (последния период на палеозойската ера) и е наследен от юрския период. Названието триас възниква в резултат от обединяването на три комплекса пластове за първи път определени и систематизирани в геоложките разрези в Централна Европа: пъстър пясъчник, раковинен варовик и пъстър мергел (кейпер). Историческа справка. За първи път тези три геоложки пласта (слоеве) са обединени под названието „кейперски наслаги“ през 1831 г. от белгийския геолог Жан Батист Жулиен Омалиус д'Алуа (1783 – 1875) през 1831 г., а през 1834 г. немският геолог Фридрих Август Алберти (1795 – 1878) ги наименува "триас". Впоследствие множество видни геолози допринасят за стратиграфското систематизиране на целия период и подробното му изучаване: Кристиан Леополд фон Бух (през 1831), Александър Кейзерлинг (средата на 19-ти век), Едуард Зюс, Йохан Едмунд Мойсисович (1839 – 1897), Вилхелм Хенрих Вааген (1841 – 1900), Дионис Щур (1827 – 1893), Карл Динер (1862 – 1928), Александър Битнер (1850 – 1902) и др. Периодизация. Първите триаски наслаги били изучени още в средата на 18-ти век на териториите на Средна Европа – в Германия и Североизточна Франция (т.н. Германски басейн), но поделянето им на серии и етажи поради тяхното своеобразие и бедност на органичните астатъци много трудно се проследявали. Голямо значение за систематизацията на средния и горния триас от вторато половина на 19-ти век започнали да играят морските наслаги открити в Алпите, а за долния – разрезите в Хималаите. Първоначално триасовият период се поделял на три серии, макар че същите не се явяват точни еквиваленти на пъстрите пясъчници, раковинните варовици и пъстрите мергели (кейпер) в Германския басейн. Геоложкия строеж на Северните Варовикови Алпи, където са обособени стратиграфските етажи анисий, карний, норий и ретий (ладина е обособен в Южните Алпи), се отличавал с много сложна структура и извънредно фациално разнообразие, което затруднявало установяването на истинската последователност на напластяванията и палеотологичните зони. През 1960-те години била предложена съвременната стратификация на периода, на базата на палеонтологичните зони в Северна Америка, където триаските разрези са най-пълни, а строежът им най-елементарен. Триаският период се поделя на три серии (отдела) – долен, среден и горен, които от своя страна се поделят на 7 „етажа“ – индий и оленский (долен триас), анисий и ладиний (среден триас), карний, норий и ретий (горен триас). обособените в Алпите етажи от средния и горния триас са получили световно признание, но общо прието деление на долния триас все ощи няма. В Алпите е обособен един (верфенски или скитски) или два (сейски и кампилски) етажа, а в Северна Америка – 4 етажа (гризбахски, динерски, смитски и спетски). Обща характеристика. Към началото на триаса геосинклиналните структури в Западна Европа, Азия (Урало-Тяншанските и Монголо-Охотските пояси), Северна Америка и Източна Австралия се превърнали в млади платформи. Те се споили в едно цяло (континента Лавразия) в Северното полукълбо, а в Южното полукълбо се присъединили към континента Гондвана. Силно се стеснил Средиземноморския геосинклинален пояс, който разделял тези два континента, а Кордилерската и Източноазиатската геосинклинални области ги обграждали от запад и изток. През триаса континенталните площи, приблизително съвпадащи с платформите, господствали над морските басейни, които с малки изключения съответствали на геосинклиналите. Морският басейн Тетис заемал територията на Средиземноморския геосинклинален пояс, като от време на време е излизал извън неговите предели, а през ранния триас даже не го е обхващал напълно. Бореалният басейн е заемал северните части на Кордилерската и Източноазиатската геосинклинали и платформените области на Арктичните острови. Тихоокеанският басейн в по-голямата си част съответствал на Кордилерската и Източноазиатската геосинклинали. По бреговете на Атлантическия океан морски триасови наслаги отсъстват, като това позволява да се предположи, че този океан през това време все още не е съществувал. Присъствието на морски наслаги в Източна Африка и Мадагаскар свидетелстват за началото на формирането на Индийския океан. Орогенните движения през триаса се проявяват слабо и те имат само местно значение. Древнокимерийската орогенеза в края на триасовия период създала нагънати съоръжения предимно в Източна и Югоизточна Азия. Херцинидите през триаса представлявали предимно планини, като в резултат на тяхното разрушаване на платформите, в отделни изолирани падини се натрупали континентални наслаги (пролувиални, речни, езерни, лагунни, еолови). През първата половина на периода континенталните наслаги се формирали също и в западните части на Средиземноморския пояс и в източните части на Кордилерската геосинклинала. Пясъчно-глинести пластове се натрупали в Средна Европа, в Източноевропейската платформа, в междупланинските падини на Урал, Северен и Южен Сибир, Северен Казахстан и Средна Азия, където в тези пластове значителна роля играят ефузивите и туфите. На Сибирската платформа продължават да се формират трапови формации, а в Южна Африка и Индия – пъстроцевтни пластове. Морски наслаги в пределите на платформите са разкрити в северните части на Сибирската платформа, Арктичните острови, в Средна Европа, Източна Африка и Мадагаскар. През втората половина на триаса в Средна Европа се формирали гипсоносни пластове, а въглищни натрупвания се формирали в Предуралието, в Източен Урал, Севернен и Южен Сибир, в Средна Азия, Източен Индокитай, в Южните Апалачи, в Южна Америка, Южна Африка, Източна Австралия и в Индия. Освен това, в Апалачите се появява и вулканична дейност. Морски теригенни наслаги са открити в Канадския Арктичен архипелаг и на островите Шпицберген. Карбонатни седиментни наслаги господствали в Средиземноморския геосинклинален пояс, където голямо разпространение имали рифовите фации, образувани от отделяните варовици от водорасли, шестлъчеви корали, раковинни мекотели, иглокожи и други дънни организми. В по-дълбоките морски басейни се формирали червеноцветни цефалоподови варовици. В Кордилерската геосинклинала се отлагат теригенни и карбонатни наслаги, а в Източноазиатската геосинклинала – мощни пластове от глинести шисти, пясъчници и конгломерати, като навсякъде карбонатните и силициевите скални формации играят подчинена роля. През горния триас в Далечния Изток и Япония се натрупват континентални наслаги с въглищни пластове. През средния и късния триас се наблюдава мощно развитие на основен вулканизъм в Кордилерската геосинклинала и херцинидите на Апалачите и в по-малка степен в Източноазиатската геосинклинала. В Средиземноморската геосинклинала вълканизмът е слабо проявен. Климатът през триаса е бил доста топъл, като през първата половина е по-сух, а през втората – по-влажен. Тропичния пояс е съвпадал с океана Тетис и южните части на Северна Америка, достигайки значителна ширина (до 60° на север и юг от екватора). Органичен свят. През 2-та половина на перма започва измирането на палеозойските групи от растения и животни, който процес продължава до края на триаса. В края на перма и особено в началото на триаса се появяват нови (мезозойски) видове растения и животни, които през целия период съжителстват с древни форми и чак в края на триаса или началото на юрата стават господстващи. Растителен свят. Растителният свят на сушата през първата половина на триаса е много близък до този на горния перм. Изчезват господстващите през палеозоя дървовидни плауни, каламити, кордаити, прапапрати и голяма част от древните иглолистни и обликът на растителността коренно се изменя, макар че новите групи растения все още не са се появили. В края на перма и началото на триаса преобладавали древните иглолистни и птеридоспермите (семенни папрати). Основните мезофитни групи растения (диптериеви папрати, сагови, бенетити, гинкови и мезофитни иглолистни) в значителни количества се появяват през 2-та половина на триаса, но чак до неговия край все още е голямо значението на древните групи (семенни папрати, древни папратовидни и иглолистни) и тези други групи, разцвета на които става през триаса (две семейства семенни папратовидни, иглолистни). В триаските морета голяма роля играли рифообразуващите водорасли (разкрити в Доломитовите Алпи). Животински свят. Най-характерната особеност на животинския свят през триаса е разцвета на влечугите, приспособили се към живот на сушата и в моретата, в пресноводните водоеми и във въздуха. Някои групи земноводни също преминали към живот в морето. Заедно с лабиринтодонтите и котилозаврите, съществували още през перма, се появяват характерните за мезозоя архозаври, ихтиозаври, редица групи синантозаври, лепидозаври и костенурки. В края на периода се появяват истинските костни риби и първите бозайници. Пресноводните басейни били обитавани още от малки ракообразни (остракоди) и филоподи. В триаските морета сред безгръбначните доминирали цератитите (главоноги мекотели), появили се в края на перма и измрели в края на триаса. Заедно с тях съжителствали пелециподи, гастроподи, наутилоидеи, а в малки количества съществували и настоящите амонити и белемнити. Значително, в сравнение с палеозая, намаляла ролята на брахиоподите, морските лилии и фороминиферите, а четирилъчевите корали се сменили с шестлячеви. Биогеографско райониране. За триаския океан Тетис (от Алпите до Индонезия) и морския басейн заемащ южните части на Северна Америка е характерна обилна и разнообразна фауна от безгръбначни, заедно с широкото развитие на карбонатни рифови фации в тропическата област. Друга биогеографска област с умерен климат се е разполагала на териториите на Бореалния морски басейн и басейните около Нова Зеландия и Нова Каледония, където тропическите форми на безгръбначните и рифовите фации отсъствали. Различията между тези области настъпва ясно в края на ранния триас. Границата между тях в течение на целия период слабо се е премествала на север в Западното полукълбо и на юг в Източното. Флората през първата половина на триаса е била еднообразна. Започвайки от средата на периода тропическа флора е разкрита покрай северните брегове на океана Тетис, а също в Апалачите и платото Колорадо. Много по-умерената флора е заемала териториите между Тетис и Бореалния басейн, а също и континентите в Южното полукълбо, включвайки и Антарктида. Полезни изкопаеми. С триаските наслаги са свързани находищата на въглища в Източен Урал, Южното Приморие, Япония, Виетнам, САЩ (Южните Апалачи), Южна Африка, Източна Австралия; на нефт и газ – в Прикаспийската низина, Далечния Изток, Великобритания, САЩ, Алжир, Либия; на диаманти в – Якутия; на уран – в САЩ (платото Колорадо); на калиеви соли – в Централна Европа; на медни и медно-никелови руди – в Норилск, Полша, САЩ, Канада; на оловно-цинкови руди – в Далечния Изток, Полша, Австрия; на сребърно-оловни руди – в Сърбия; на ценни строителни материали, в т.ч. знаменития карарски мрамор в Италия. В България триаски утайки се развиват широко в Предбалкана, Стара планина, Средногорието, Краище и Странджа. В триаски варовици при Кремиковци са открити богати залежи на железни руди, а при Тюленово – нефт.

74954

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74954

Борис Арабов

Борис Христов Арабов (1925-1984) е български драматичен и филмов артист. Биография. Роден на 19 февруари 1925 г. в София. Завършва Държавното висше театрално училище (ДВТУ) през 1950 г. с преподавател Георги Стаматов. След това специализира в Московската художествена академия за театър (МХАТ) (1951 – 1955). По това време работи и като говорител в Радио „Москва“ за България. Става част от трупите на Пернишкия (1956 – 1958) и Младежкия театър. Работи като говорител в Радио „София“ (1946 – 1952) и участва в постановките на радиотеатъра. През 1969 г. получава званието „заслужил артист“. Най-големите му постижения са в ролите на: Барон Бърли от „Мария Стюарт“ на Фридрих Шилер; Ричард от „Ричард ІІ“ на Уилям Шекспир; Княза от „Унижените и оскърбените“ на Фьодор Достоевски; Доктора от „Варвари“ на Максим Горки; Естанислао Браво от „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов; Лозанов от „Разходка в събота вечер“ и Момчилов от „Рози за д-р Шомов“ на Драгомир Асенов; Поета от „Между два изстрела“ на Надежда Драгова и Първан Стефанов. В последните си години Арабов прави сполучлив преход към камерната сцена. Тези превъплъщения, особено в „Мандрагора“ и „Легенда за Дон Жуан“, внасят нов момент в творчеството му. Взема участие в редица оратории на Добрин Петков и Константин Илиев. Участва във филмите „Първи урок“, „Танго“, „Иконостасът“, „Откраднатият влак“, „Вибрации“. Умира на 4 април 1984 г. в София.

74961

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74961

Димитър Кирков (писател)

Димитър Щерев Кирков е български писател, автор на художествена проза, литературна критика и история, преводач от руски език. Биография. Димитър Кирков е роден на 4 октомври 1945 г. в Пловдив. Завършва техникум по текстил в родния си град (1964) и българска филология в Софийския държавен университет (1970). Веднага след дипломирането си става редактор във в. „Литературен фронт“ (1970–1972). Специализира теория на литературата в Москва (1972–1973), а след завръщането си е редактор в издателство „Наука и изкуство“ (1974–1981) и хоноруван асистент по история на българската литература в Софийския университет (1975–1981). Кандидат на филологически науки (днес – доктор) с дисертация на тема „Възгледи за човека в съвременната българска художествена проза“ (1984 г.). Започва да публикува в литературния печат от студентските си години и се утвърждава като писател, литературовед и преводач. Автор е на повече от 200 статии и студии в областта на литературната история, теория и критика, печатани във всички централни литературни издания. Автор е и на литературно-критическите книги „Позиции и творчество“ (1977) и „Анализи“ (1981). Автор на помагала по литература за различни степени на обучение и съавторство в учебник по литература за 11 клас (1996 година). Освен романи, Димитър Кирков е печатал разкази и новели в различни издания и сборници. Книги и откъси от негови произведения са превеждани и издавани на руски, немски, английски, гръцки, македонски език. Като преводач от руски език Димитър Кирков е представил в България множество белетристични, публицистични и философски текстове, но централно място сред тях заемат главните трудове на руски философи като Владимир Соловьов, Николай Бердяев и Лев Шестов. От 1981 е редактор в сп. „Септември“ и завеждащ отдел „Белетристика“ (1991–1998). От 1989 до 1998 г. с проф. Тончо Жечев е съиздател на продължението на „Септември“, сп. „Летописи“; заместник главен редактор на списанието (2002–2008). От 2002 до 2008 г. чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски“ по магистърската програма „Творческо писане“ на Факултета по славянски филологии. Член е на Българския ПЕН клуб. Умира на 9 май 2017 г. в София. Отличия и награди. За своята литературна дейност Димитър Кирков е получавал следните награди: Носител е на почетната златна значка на Съюза на преводачите в България.

74963

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74963

Петър Бобев

Петър Бобев Петров е български писател, автор на приключенски, научнофантастични и исторически разкази, повести, новели и романи, на приказки и други литературни произведения. Биография. Роден е на 9 август 1914 г. в Горна Оряховица, в семейството на Боби Хаджидимиев Петров (1877-1926), доктор на историческите науки. Живее и учи в София, където баща му става учител по история в Първа мъжка гимназия. На 12-годишна възраст остава сирак. Завършва Агрономическия факултет през 1937 г. На работа е в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, после в конезавод „Клементина“. После е приет в школата за запасни офицери, а от 1940 г. е учител в Средното градинарско училище в Горна Оряховица. Специализира в Градинарската опитна станция в Пловдив и постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка. Мобилизиран е през 1941 г. и до 1945 г. служи в армията. След войната става чиновник в Българската земеделска и кооперативна банка, където се занимава с кредитирането на новосъздаващите се тогава ТКЗС-та. Работи там до пенсионирането си през 1974 г. Започва да пише четиридесетгодишен. Първите му произведения са приказки за дъщеричката му Ани. Отпечатани са първо в редактираното от Ран Босилек списание „Дружинка“. Под редакцията на Ангел Каралийчев са издадени в сборника „Деца на слънцето“ (1955 г.). Атанас Далчев – редактор на списание „Пламъче“ – привлича и прави Петър Бобев редовен сътрудник на списанието. Петър Бобев е автор предимно на юношески приключенски романи със силни фантастични и/или исторически елементи. Разнообразието на теми в произведенията му е голямо – подводният свят, древни цивилизации, праисторически същества, екзотични места, теми от историята на България. Бързо става един от най-популярните писатели за юноши в България. Петър Бобев е награждаван нееднократно, а през 1994 г. е удостоен с националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ за цялостно творчество. Умира на 27 април 1997 г. в София.

74964

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74964

Гоненица

Гоненицата (известна на български и като гоненка) е една от най-популярните детски игри, която обикновено включва един или повече играчи, които се опитват да настигнат бягащите други играчи и да ги хванат или докоснат с ръка. Играта се играе по цял свят още от Древен Египет, а може би и от зората на човечеството, тъй като много от висшите бозайници като висшите примати и делфините играят игри, които на практика не се отличават от гоненицата. Гоненицата е изключително проста игра – повечето нейни форми не включват нито отбори, нито резултат, нито се нуждаят от някаква специална екипировка като топки или пръчки, но тя може да стане по-сложна с някои промени на правилата (виж Стражари и апаши). Този аспект на играта я прави популярна сред по-малките деца. Играта често прераства в други игри – криеница, при която играчите, които бягат, се и скриват, или борба, когато хванатите играчи окажат съпротива. В България, ако гоненицата не започне спонтанно, какъвто е най-честият случай, играчите се събират, броят се с броенка, като онзи, който остане последен, гони другите. Когато настигне някого, гонещият го пипа, обикновено казвайки Ти гониш! и хванатият играч започва да гони.

74965

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74965

Свободен хардуер

Свободен хардуер е термин, който се използва за хардуер, авторите на който дават на потребителя правото да го използва, копира, изучава, променя и подобрява. Ползва се също и терминът отворен хардуер. За да бъде свободен един хардуер, трябва да са гарантирани следните четири основни свободи на потребителя: За да бъдат осигурени свободи 1 и 3 е необходим достъп до изходния код на хардуера (принципна схема, чертежи на печатни платки и др.). За даден хардуер казваме, че е свободен хардуер, когато потребителят получава тези четири свободи заедно с хардуера. Съществуват различни лицензи, които дават на потребителя тези свободи. Много често се използва лицензът GNU General Public License (GNU GPL), въпреки че този лиценз е разработен за свободния софтуер. Лицензът GNU GPL се използва в най-популярната свободна операционната система GNU/Linux. Подобен лиценз, но предназначен главно за документация, е GNU Free Documentation License (GNU FDL). Този лиценз се използва също и за свободен хардуер (напр. Ronja). Материалите в тази енциклопедия са публикувани при условията на GNU FDL. Друг лиценз, който е разработен за софтуер, но се ползва и за хардуер е BSD license. Външни препратки. На български език На руски език На английски език

74967

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74967

Космодрум

Космодрумът е наземно съоръжение, оборудвано за подготвяне и изстрелване на космически апарати в космическото пространство. Космодрумите са и специализирани центрове за подготовка и обучение на специалисти (космонавти) в областта на космическите полети. Съоръжението служи и като наземен навигационен център, контролиращ дейността на апаратите преди и по време на изстрелване. Днес по-големи космодруми има в Северна Америка, Азия и Южна Америка. При строежа на космодруми се предпочитат места около екватора, за да се използва максимално ротационната сила на Земята, както и да се улесни достигането на геостационарна орбита. Също така се предпочитат и местности в съседство с големи водни площи от гледна точка на безопасността. Площадката за изстрелването на ракетата може да е снабдена с подземен лабиринт от канали, които малко преди старта на ракетата се изпълват с вода, за да се намалят максимално вибрациите. Космически туризъм. Новоформиралата се индустрия космически туризъм е цел на космодрумите навсякъде по планетата: Дубай в ОАЕ, Калифорния, Оклахома, Ню Мексико, Флорида, Вирджиния, и Аляска в САЩ. Също така и руския космодрум Байконур и най-вероятно австралийска ракетна площадка, която ще бъде построена за изстрелване на руски космически кораби.

74968

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74968

Сляпа баба

Сляпа баба е детска игра, срещана по цял свят: нещо средно между гоненицата и криеницата. Един от играчите, определен първоначално обикновено чрез броилка, става "Сляпа баба" – завързват му се очите и останалите започват да обикалят около него и да го дразнят с викове (в България най-често „Сляпа баба!“), докато той се опитва да хване някой от тях и да го задържи. В по-простия вариант на играта в този момент тя свършва и започва наново, като заловеният става новата "Сляпа баба". В по-усложнения вариант "Сляпата баба" трябва да познае по дрехите и по физиката заловения играч и ако сгреши, продължава да бъде "Сляпа баба" и в следващата игра. На други езици същата игра се нарича „сляпа кокошка“ (немски и испански), „сляпа муха“ (италиански), „сляпа крава“ (иврит), „Колен-Маяр“ (на френски, по името на един фламандски воин, изгубил очите си в битката, но продължил да се бие).

74975

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74975

Шорттрек

Шорттрекът е зимен олимпийски спорт. Провежда се на 111-метрова кръгла писта (игрище за хокей на лед). За по-голяма стабилност при завоите състезателят се опира с ръка на леда и така запазва равновесие при високата скорост. Интересна част от състезанието са различните тактики, които се прилагат от спортистите. Борбата за първото място налага различни стратегии – забавяне, забързване, изпреварване. Победителите се определят след поредица от състезателни серии, в които само класиралите се на челните места продължават в надпреварата. При индивидуалните състезания във всяка серия се надпреварват от 4 до 8 състезатели, като при по-късите дистанции те са по-малко, а при дългите – повече. От тях само първите двама или трима продължават в следващия етап. Името шорттрек се превежда на български като „къса писта“ (111 метра), докато класическата ледена писта за бързо пързаляне с кънки е 400 метра. Шорттрекът е олимпийски спорт от 1992 г. Първоначално държавата, която доминира над всички в шорттрека, е Канада, но това се променя и в днешно време този спорт е особено популярен в азиатските страни — Китай, Южна Корея и Япония, които постигат и най-големите успехи. Най-добрата българска състезателка по шорттрек е Евгения Раданова - носителка на два сребърни и един бронзов медал от зимни олимпийски игри.